Дяконисите и православното богословие
Текстът на гръцкия богослов проф. Евангелос Теодору съдържа фрагменти от беседа, изнесена на международна конференция, чиито доклади са издадени от центъра „Митрополит Пантелеймон Папагеоргиу“ под заглавие „Дякониси, ръкоположение на жени и православното богословие“…
Преди близо 70 години, през 1949 г., чрез книгата ми под заглавие „Героини на християнската любов: дяконисите през вековете“ и преди близо 65 години, през 1954 г., чрез докторската ми дисертация под заглавие „Ръкоположението на дяконисите“ посях няколко семена, които по-късно поникнаха и дадоха плод, хвърлейки светлина по този начин върху въпроса за мястото на дяконисите в църквата.
Днес римокатолиците и православните нямаме дякониси. Дякониси има в някои общности на многообразните протестантски изповедания, при старокатолиците, при англиканите.
Ние нямаме още, но е обещаващо, бих казал и обнадеждаващо, че съществува активно движение в Православната църква и при римокатолиците за съживяване на института на дяконисите.
На православните припомням междуправославните конференции, които разгледаха този въпрос, най-вече междуправославната конференция в Родос, която бе свикана под егидата на Вселенската патриаршия и на която бе посочена нуждата от съживяването на института на дяконисите.
Нека да кажа няколко думи по този въпрос. Не откривам „топлата вода”. Не се касае за нищо ново, а за някои от нещата, които в продължение на 65 години писах и говорих. Ще припомня само няколко основни момента. Дякониси съществуват несъмнено в Църквата от апостолските времена.
Известни са думите на св. ап. Павел за Фива, дякониса в църквата в Кенхрея, близо до Коринт, която той препоръчва в Посланието към римляни. Но до края на 4 век нямаме текстове, които да показват как е ставало ръкоположението в различните чинове на клира в Църквата.
От края на 4 век в „Апостолските постановления” откриваме текст за ръкоположението (χειροτονία) на дякониси, подобен на този за всички чинове на висшия и нисшия клир. Църквата тогава естествено още не правила разлика между висш и нисш клир.
В него се указва: молитвеното призоваване при ръкоположение на епископ, след това молитва и молитвено призоваване при ръкоположение на дякон, след това на презвитер, след това на дякониса… В молитвата се проси благословението на Бога да изпрати Светия Дух, за да освети ръкополаганата и всеки друг ръкополаган. Но от 5 век хиротонията ставала, бих казал, по-празнично и по-пространно. Виждаме, че чрез ръкоположението на дяконисите отново в тази молитва се измолва Божието благословение да бъде изпратен Светият Дух, за да направи достойна ръкополаганата да стане дякониса и служеща на Църквата.
Тук вече има две молитви за посвещението, както и в другите чинове на висшия клир*, т.е. на епископа, презвитера и дякона. И в двете молитви се подчертава, че Бог е дал Своята благодат и слизането на Светия Дух не само на мъжете, но и на жените, и се моли Бог да прати Своя Дух, за да освети ръкополаганата.
Това става и в двете молитви. Между тях стои ектенията, в която Църквата се моли за ръкополагана, за да стане достойна за служението, което е призвана да упражнява.
Внимателно изследване на тези молитви, както на тяхната морфология, така и на тяхното съдържание, води до следните заключения:
- Докато в евхологиите описваните ръковъзлагания (χειροθεσία) на т. нар. нисш клир, т.е. на певеца, четеца, иподякона, се извършват извън светия олтар, извън евхаристийната св. Литурия и без молитвата при хиротония: „Божествената благодат, винаги изцеляваща немощните и изпълваща недостигащото посвещава (този) благоговеен дякон в презвитер…“, напротив, при ръкополаганите дякониси (както при хиротонията на епископ, презвитер или дякон) звучат две молитви.Можем да дадем следното описание – ръкополаганата преди ръкоположението стои пред царските двери, главата й е покрита и когато дойде моментът, пристъпва пред св. Трапеза, където епископът я ръкополага с възлагане на ръцете върху главата й и се моли Светият Дух да слезе и да я направи достоен служител за служението, която е призвана да упражнява.
Трябва да отбележим, че възгласът „Божествената благодат, винаги изцеляваща немощните…”, който звучи при ръкоположенията на висшите клирици и на дяконисите, е белег именно за ръкоположенията на висшия клир и отсъства при ръковъзлаганията на нисшия клир. От това става ясно, че и при ръкоположението на дяконисите се извършва всичко съществено, което се извършва при ръкоположението на дякон.
Ръкополаганата дякониса получава, както и дяконът, дяконски орар и по време на свeтото Причастие се причастява, както и дяконът, в светия олтар, вземайки св. потир от ръцете на архиерея и поставяйки го върху светата Трапеза.
Човек би помислил, че когато ръкоположението на дяконисата станало по-пространно и по-празнично, както и на всички клирици, тя е щяла да бъде поставена сред нисшия клир. Църквата обаче е поставила нейното ръкоположение при ръкоположенията на висшия клир.
Всичко това обяснява защо в каноничните разпоредби на Църквата дяконисите имат много задължения, които се свързват с дяконското свещенство (διακονική ιεροσύνη). Разбира се, те нямат задълженията [2], които има презвитерът, но да не забравяме, че дори дяконът няма такива, защото дяконът никога не извършва тайнства.
- Трябва да се изследва и следният въпрос: в „Апостолските постановления“ от 4 в. има йерархизация на степените на свещенството. Най-висша е тази на епископ, който е символ на Бог Отец, следва дяконът като символ на Христос, следва дяконисата като символ на Светия Дух и след това идват презвитерите като символ на апостолите. Тази йерархична разпоредба трябва да се обясни, с други думи защо дяконисите биват поставяни преди презвитерите в тези писания…
- Трябва да отбележим, че в канонични разпоредби на Църквата дяконисите се споменават в чиновете на клира. Виждаме това при Първия, Четвъртия и Пето-Шестия вселенски събор, които имат специални правила за ръкоположението на дякониси.
- След това нека погледнем към законодателството, което, както знаем, изразява тогавашната църковна практика. Юстиниановият кодекс например поставя дяконисите сред клира. Съществува наредба, която гласи „Относно епископите и клириците”, в която влизат и дяконисите. В Юстиниановите новели често се говори за дяконисите. Шеста новела например има характерното заглавие „Относно това как да се ръкополага епископ“, в която се говори за епископите, презвитерите и дяконите (мъже и жени). В третата новела пък, която определя какъв трябва да бъде броят на служителите в различните църкви, се споменава, че в храма“Света София“ трябва да служат 60 свещеници, 100 дякони и 40 дякониси.
* * *
Нека си припомним и познатия латински израз lex orandi est lex credendi (законът на молитвата е закон на вярата). Именно затова не са оправдани възгледите на тези, които отричат ръкоположението на дяконисите. За него свидетелстват литургичните текстове, а догматичните изрази за степените на свещенството са по-късни от тези литургични текстове. Следователно не трябва да пренебрегваме тези текстове на Църквата.
Александрийският патриарх Теодор извърши хиротесия над три монахини и две мирянки за дякониси през февруари тази година
Трябва да се вземе предвид и това, че докато вселенските събори, както вече споменахме, признават ръкоположението на дяконисата, не съществува нито една църковна наредба до днес, която да отменя това признаване. То потенциално продължава да важи в Църквата. И това е съхранено през историята в някои манастири: до дните на св. Нектарий, на този светец от 20 век, който на остров Егина ръкополага дякониси, и до Атинския архиепископ Христодул, който също в един манастир на Димитриадската митрополия ръкоположи една дякониса.
Трябва да правим разлика между дяконското свещенство и свещенодейственото свещенство. Свещенство имат всички висши клирици, но някои имат особени харизми и служения. Дяконът не може да прави това, което прави презвитерът.
Дяконисата няма литургични задължения, както дякона, но това е едно разпределение, което Църквата прави в съответствие с различните харизми. Свещенството обаче е едно и винаги предполага слизането на Светия Дух и такова свещенство несъмнено имат дяконисите.
Някои казват, че днес така или иначе има жени, които в различните енории извършват активно служение, особено в сферата на социалната и благотворителна дейност. Но не трябва да забравяме, че в историята на Църквата никога не са липсвали изключително посветените жени. Припомните си огромното дело на св. Йоан Златоуст, до когото била не само света Олимпиада, но и много други дякониси – известни са имената например на Силвина, Пентадия, Прокла, Амбрукла, Савиана, Елисантия, Паладия, Мартирия и др.
Големият римокатолически богослов Карл Ранер казва нещо важно: „В бъдеще църквата или ще бъде дяконийстваща (извършваща дякония), или изобщо няма да съществува“. Разбира се, това е хипербола, защото в църквата име не само дякония, а и литургично дело, има и мисионерско свидетелство, проповед, поучение. С този израз К. Ранер обаче иска да подчертае, че църквата трябва да се пробуди и да извършва мощна дякония в обществото.
Навярно папа Франциск се движи в тази посока от страна на католиците. А инициативата на Александрийската патриаршия да съживи института на дяконисите е особено значима. | Romfea.gr
Бележки
1.Тук презвитерите и дяконите са причислени към висшия клир, заедно с епископите, а към нисшия – иподякони, четци, псалти и др.
2. В друга своя по-пространна статия по темата авторът уточнява, че, въпреки че над тях се е извършвала хиротония, това не е давало на дяконисата идентични функции с тези на дякона (особено свързани с богослужението), нито е давало възможност за издигане в степен презвитер и епископ. Ето защо, той подчертава, че не би могло да се говори за женски клир.
Статията е публикувана със съкращения
Превод: Константин Константинов
