Европа, която иска да забрави…
Все още можем да се утешаваме, че живеем на изток в Европа. Докато германският канцлер Ангела Меркел разяснява пред европейските религиозни лидери, че в новия проект за конституция на Европейския съюз няма да се споменава Бог, или християнските корени на Европа, у нас столичани денонощно се пълпяха пред трите чудотворни икони на Пресвета Богородица и си връщаха надеждата и смисъла, че не живеят само с временни стойности, а всичките ни пътищата и човешки избори са в Божии ръце. Ние тук си спомняхме, че освен лукаво ежедневие и грижи, има нещо по-голямо и важно от нас – Божията воля за всеки човек, дошъл на света, а в това време Западна Европа се опитваше да ни увери, че е забравила християнските си корени и не даде подкрепата си за това, Бог да се споменава в конституцията на Европа.
И дали заради добре познатото противопоставяне на мистичния Изток на прагматичния Запад, заради разликата между Източно-Православната и Католическата църква, въпреки свирепите „ветрове на промяната” и незарасналите рани на комунизма, за нас, източноевропейците, вярата все още, все пак, означава много.
В последните години в Западна Европа и САЩ се наблюдава рязък спад в интереса към християнството. В Германия броят на хората, които редовно посещават църква е намалял повече от два пъти, в Италия – около три пъти, във Франция – три и половина пъти.
Проучвания на общественото мнение показват, че шведите ходят на църква по инерция, защото „това е единственото място, в което си отдъхват от тежките делници”. Методистите във Великобритания пък, сериозно обсъждат въпроса, могат ли да приемат в своята общност хора, които не вярват в Бога. И са стигнали до извода, че може. По мнение на днешните европейци, съвременните църкви са „лицемерни” и едва ли не са „оръжие за националистична ненавист”. Колко е странно, че вярата във всеблагия и миролюбив Христос – въплътеното Слово, се смята за извор на ненавист?! И какво крещящо разминаване с истината е това!
Но: налице са всички признаци на явлението и кризата, получили наименованието „постхристиянство”. И ако за „религиозно – стабилният” Запад то се е появило като резултат от лъкатушещата между много сложни обрати и капризи история, за православна България това явление си проправя път благодарение на почти двадесетгодишното бездействие на църковните структури. Не ги наричам Църква, защото те са именно структура, която живее и работи още по правилата и логиката на тоталитарното време. Постхристиянството ни застига.
Струва ми се, че с термина постхристиянство можем да обобщим днешното състояние на нравственото, обществено-социалното и културното развитие на съвременната цивилизация. Западното съзнание вече е приело този термин. Може би и ние можем да вземем като терминологична даденост, а след това и практически да се примирим с така нареченото „следхристиянско време”? Но какво означава „следхристиянство”? Да си дадем сметка, че България твърде често е ставала жертва на модните течения, които следва съвсем безкритично, защото е много явна кризата на християнски ценности, която ни опустошава. Бедността, в сравнение с западното излишество ни е задържала в състоянието на страна, която още помни своя Бог. България е част от света, някога наричал се с радост християнски, а днес, навлязъл в своето „постхристиянство”. Този свят, преживял разцвет, благодарение на раждането си свише във водите на Кръщението, дал плодове и сега поел към залеза на своята християнка епоха. Така ли е, натам ли вървим и ние? – Истината е, че сме въвлечени в още един опит да бъде обезличено и обезценено нашето минало. Това „постхристиянство” ни се натрапва, внушава, вменява и ние го приемаме. А нямаме право на това.
Нали приемаме човешката история като свободен стремеж (или отклонение) на личността и самото общество да изпълни своето предназначение, вложено в нас от Твореца? Някогашните европейци идвали при Христос, преобразявали лика на своите народи, културата и цялостния си облик, като се покръствали. Днес християнството не е „модерно” в Европа, или поне няма достатъчно привърженици сред политиците, за да бъде включено едно-единствено изречение в Европейската конституция: „обединена Европа има християнски корени” – признаване на безспорен исторически факт. Общият европейски дом е предшестван от общия християнски дом за народите на Европа. Кръстът е бил знаме на европейците, днес повечето знамена на европейските страни продължават да носят върху себе си Христовия победен знак.
Новата християнска история, която пише днес обединена Европа се опитва да покаже на всички ни, че по правилата на медийния шум, социологическите проучвания и шоуто християнството не представлява интерес за модерния свят. То няма достатъчно заинтересовани привърженици и няма нужда да бъде споменавано в Конституцията на Стария континент.
Преди 1694 години, през 313 година, свети цар Константин, наречен от Църквата Велики, обявява християнството за официална религия в рамките на тогавашната Римска империя, включваща в себе си земите на почти цяла днешна Европа. Днес политиците на съвременна Европа не намират достатъчно причини, достатъчно воля и смисъл, за да признаят, че Европа е земя преди всичко на християни.
На нас ни остава все пак да кажем, че въпреки обратите и човекоугодието на съвременната геополитика, Европа е християнска, Църквата и нейните верни са тук и нашата истина не може да престане да бъде нова, днешна, вечна. Това, което имаме е нашето достойнство и нашата вярност. Защото ние, Христовия народ сме незаменими само за Него, Родилият се, Живелият на земята, Пострадал и Възкръснал Бог Слово.
