Единобожие или смърт: При изворите на радикалния ислям

Знаете ли каква е разликата между уахабиста и салафита, ханбалита и джамаатиста, мувахидина и таблиигита?… Не? Нищо чудно. Та кой у нас е запознат с тези неща? Питайте хората наоколо: всички ще свият рамене. От хиляда души може би само на двама-трима тези понятия говорят нещо. Мъчно бихте ги видяли по страниците на вестници, списания, чули от устата на телевизионния говорител.

А трябва. Тези хора с екзотични имена не са част от далечни епохи и страни. Те са тук, сред нас. Можете да ги срещнете във всеки миг от вашето всекидневие, дори в момента, в който четете това. Мислите ли, че тайнственият салафит трябва да е непременно някой с гъжва, с огнени очи и чорлава брада? Не, той може да е елегантен като вас, с хубав костюм и добри обноски. Не разчитайте, че ще има тъмна коса и мургава кожа. Последователят на тези учения може да ви гледа с безупречно сините очи на холандец или американец. Защото идеята, на която служи, не принадлежи на никоя отделна нация или регион. Тя е световен интернационал – като фашизма и комунизма.

Кои са тези хора? Онези, които подготвят вашето бъдеще. Те имат визия за бъдещето на Балканите, Европа и целия свят и тази визия се различава безкрайно от всичко, което бихме могли да си представим или пожелаем. Тези мъже носят ада със себе си.

Накратко, това са последователите на ученията на радикалния ислям. Не твърдя, че обикновеният човек у нас трябва да ги знае всичките и да е вещ в заплетените тънкости на техните взаимоотношения. Но поне една от тези идеологии трябва да грабва всеки ден неговото внимание. Вярвам, че дори и малките деца у нас трябва да имат ясна представа за нея. Защото е страшна и се бори да завладее света, в това число и нашата страна. Нейното знаме вече се вее незримо над Родопите. Тази идеология е уахабизмът.

Основателят

Мохамед Ибн Абд Ал Уахаб Ал Тамими. Запомнете този човек! Съдбата вече ви е свързала с него.

Този мъж е живял в Арабия между 1703 и 1792 г., единайсет века след пророка на исляма. Приживе той не е бил познат извън пределите на своето пустинно отечество; едва ли някой в тогавашна Европа е чувал за него. И все пак, докато европейците слушали Волтер и Русо, просвещавали се и вдигали революции, този безвестен син на пустинята положил основите на движение, на което може би е съдено да погребе европейската цивилизация.

Основателят на уахабизма е роден през 1115 г. от хиджра (1703 г. сл. Хр.) в градеца Ал Уейна, северно от днешната саудитска столица Ер Рияд, в семейство на богослови. Баща му и брат му били образовани хора, познавачи на традицията. Момчето знаело Корана наизуст още на десет години. На дванайсет Ибн Абд Ал Уахаб възмъжал достатъчно – като мнозина здрави, първични деца на пустинята – за да се ожени.

Заедно с баща си той изучавал ислямското право според ханбалитския мазхаб (най-суровата от четирите правни школи в исляма), тълкованията на Корана и хадисите, трудовете на големите правоведи. След като навършил пълнолетие, отишъл в Мека, за да извърши задължителното поклонение, и в Медина, за да се поклони на гроба на пророка. В този град той посещавал видни учени и беседвал с тях. След това посетил централноарабската област Неджд и обиколил цяла Арабия.

По време на пътешествията си младият богоревнител имал възможността да наблюдава "народния ислям". Той бил потресен от онова, което видял.

Сърцевината на исляма е вярата в безкрайната пропаст между Създателя и създанието. Всичко човешко, всичко земно е нищо. Както има едно слънце над пустинята, така и само един Аллах над света – и в Неговата ръка е животът и смъртта.

Но хората, които срещал пламенният младеж, приемали някак нехайно тези сурови истини. Освен Аллах, в сърцето им имало място и за мнозина смъртни създания. Те се молели на светци и пророци, покланяли се на гробовете им, зовяли ги при болести и неволи; слушали старци и шейхове и изобщо били затънали в човешки работи и езически обичаи.

В Медина той чул молитви, отправени към пророка Мохамед.

Гражданите на Неджд вярвали в чудотворната сила на някаква палма, помагаща уж на жените да си намерят съпруг. Те пишели молбите си върху листата й. В Басра се кланяли на доислямски богове. Навсякъде поклонниците обсаждали гробовете на светии и чудотворци, търсейки помощ и изцеление от тях.

Народът на исляма бил в опустошение и разпад. Чистата вяра била разкъсана и се влачела по земята. Защо? Навярно поради това, че правоверните са последвали примера на нечестивите люде – езичниците, евреите, християните. Тъй си мислел Ибн Абд Ал Уахаб и шепнел с ярост думите на пророка: "Истина, вие ще последвате обичаите на онези, които бяха преди вас, подражавайки им във всичко. И дори ако те се напъхат в миша дупка, вие и тогава ще тръгнете подир тях”.

От този момент смисъл на неговия живот станало възраждането на чистия първичен ислям, както той го разбирал.

Според ислямската традиция, младият учен трябва да пътува, за да се учи от най-добрите наставници и авторитети в различни градове и страни. Тъй постъпил и Ибн Абд Ал Уахаб. Знае се, че е живял известно време в Дамаск. Бил е в Иран и Индия. Но решаващите си години изживял в Басра, център на ислямското образование и култура. Там той започнал да проповядва идеите си и написал Китаб Ал Таухид – прочутата "Книга за единобожието", Евангелието на новото движение. Пак там видял за пръв път и омраза в очите на хората – онази вечна омраза към бунтовника, религиозния реформатор. Трябвало да бяга от побеснелите тълпи.

През 1739 г. той се довлякъл, изритан, у дома в мизерния Неджд. Безславен край за всеки друг, за него – начало. Огнена кръв ще да е имал този човек, щом е бил готов да възвестява истините си ако ще и на бедуините, ако ще и на вълците в пустинята, само и само да запали света.

От пустинята той издал знаменитата си прокламация за вселенски джихад срещу безверниците и идолопоклонците.

Тази прокламация е повратна точка в историята на исляма.

Ще кажете, че за джихад се говори още в Корана и хадисите на пророка. Така е, и все пак в посланието от 1743 г. има нещо съвсем ново и оригинално. Джихадът на Ибн Абд Ал Уахаб бил обявен за пръв път не на враговете на исляма, а на неговите привърженици, които го разбират погрешно. Този джихад бил насочен срещу самите вярващи.

Тъй се ражда уахабизмът: плод на безкрайна вяра в Бога и жестоко неверие в човека, на яростно иконоборство и непоклатима ортодоксия.

Всяка революция започва в главата на самотник. Всеки революционер е самотен в сърцето си, защото се изправя сам срещу целия свят. Но настъпва мигът, когато той трябва да излезе на площада, да поведе тълпата след себе си. Този миг е изпитанието на бунтовника. Не всеки може да го премине. Защото всъщност тълпата, масата е най-голямата противоположност на бунтовника. Няма по-голяма пропаст от тази между огнената воля на самотния, воден от лунатична вяра в своето призвание, и сляпото, безволно и безсъдбовно съществуване на множеството.

И въпреки това самотната воля се нуждае от материал, от който да твори, да вае мечтата си, както скулпторът се нуждае от глина и камък. Всеки революционер търси своята тълпа. Ако не намери тълпата си, той ще загине. Но дори и да я намери, той трябва да се справи с нея, да насочи сляпата й мощ срещу друга тълпа, а не срещу себе си. Защото тълпата е сляп звяр, който те следва покорно или те разкъсва.

В Неджд Ибн Абд Ал Уахаб намерил своята тълпа. Той повел бедуините след себе си.

Трудно ни е да възстановим с подробности живота на този необикновен човек. Но по всичко личи, че след връщането му в Неджд събитията са се развили с учудваща бързина. За броени години новото теологично учение става популярно в пустинята; стотици, а впоследствие и хиляди мъже са готови да се бият за него – единственият критерий за идейна значимост, който важи в този първичен свят.

Само незапознатият би се учудил на този съюз на полудивите души и интелектуалеца, теолога-радикал. Всъщност тъкмо тази среда е била подходяща за плановете му и той е знаел това.

От памтивека номадите са мразели всичко, свързано с цивилизацията. Лесно е да събудиш древната им вражда срещу "Вавилон" – безмерна и вечна като самите тях. В очите на човека от пустинята този чужд, надменен и измамлив свят, издигнал своите кули към небето, е подигравка с всемогъществото на Всевишния. Тъй са го видяли още бедуините на Моисей. За безисторичния скитник по Божията земя делото на историята е дело на Сатаната. Затова и всяко пуританско, иконоборско движение го увлича: той вижда в творенията на хилядолетната култура само идоли – и е готов да ги троши със собствените си ръце. Някога Мохамед подчинил с мъка бедуинските племена около Медина. Сега Ибн Абд Ал Уахаб ги повел на поход срещу Медина и света.

В Неджд религиозното станало политическо и национално. По това време Арабия била част от Османската империя. Както някога, в епохата преди пророка, тъй и сега арабите били разделени на безброй племена начело с враждуващи шейхове и емири, докато враговете – турците – господствали над цялата арабска земя. И както някога Мохамед обединил арабския свят срещу Византия, тъй и сега уахабизмът го мобилизирал срещу чуждото османско господство. В Неджд мечтата на революционера започнала да придобива земни, човешки очертания, религията и философията се превърнали в политика и война.

Но има и друг съдбовен миг, през който трябва да премине революционерът. Рушител на всички авторитети, той трябва да е готов понякога да влезе в съюз със своя враг, с дявола – властта, – за да поведе по най-краткия път революцията и да открои не само рушащото, но и обуздаващото в нея. Особено важно е това за религиозните революционери. И Лутер е минал през това. За Ибн Абд Ал Уахаб този съдбовен момент е срещата му с рода Сауд.

Големият обрат настъпил, когато Мохамед Ибн Сауд, емирът на Дирийа, предоставил закрилата си на непризнатия апостол, както някога саксонският княз Фридрих Мъдри – на Лутер. И както в случая с Лутер, съюзът на теолога и владетеля дал най-големия тласък на цялото движение. За Ибн Абд Ал Уахаб той означавал безопасност и шанс да установи катедрата си на едно място, да събира привърженици от цяла Арабия и да кове своята армия от тях. Тъй се създал религиозно-политическият център на уахабизма – в началото арабска, а после и световна идеология. Но за Саудовия род това било път към власт и величие, към държавничество от голям стил. "Религиозното учение на Ибн Абд Ал Уахаб откроило владетелите на Дирийа сред другите бедуински князчета и главатари на племена и кланове в Неджд, осигурявайки на потомците на Мохамед Ибн Сауд първенство спрямо останалите емири и шейхове, както и подкрепата на мюсюлманите от целия Арабски полуостров… Връзката на уахабизма и Саудитската държава трае вече повече от две столетия и по всичко личи, че тя е неразрушима", пише съвременният изследовател [1]. Съюзът бил затвърден още през 1744 г. чрез брака на сина на емира и дъщерята на Ибн Абд Ал Уахаб. Техните потомци владеят и до днес Саудитска Арабия, държавата на победилия уахабизъм.

По ирония на съдбата, както биха казали някои, или по волята на Всемогъщия Аллах, както биха казали други, тази държава владее днес четвърт от световните запаси на петрол и се радва на почти неограничени възможности да разпространява уахабизма из целия свят. В това число, разбира се, и в малка България.

Учението

Какво е уахабистът отвътре?

Да видим света с неговите очи.

"Аз вярвам, че единобожието е основа на исляма и вярата. Аллах е създал хората и духовете за единобожие; всичките си пророци е изпращал заради него. Хората могат да запазят имуществото и живота си само в случай, че изповядват единобожие. Аллах ни е заповядал да се бием с хората до момента, в който те не се откажат от онова, на което се кланят вместо Него.

Единобожието е най-голямото добро, което може да извърши човек и тежи най-много на кантара на Страшния съд; притежателят му ще отиде рано или късно във вечния Рай, колкото и грехове и злини да е сторил; многобожието е най-голямото зло и несправедливост, най-тежкият грях на кантара; на неверника е забранен достъпът до Рая и мястото му е във вечния Ад, колкото и добри дела да е сторил.

Единобожието е причината да разделяме хората на добри и лоши; това е нашето светоусещане и нашият мироглед; през тази призма ние гледаме на всичко, което ни заобикаля и преценяваме всичко според нея. За нас най-грешният еднобожник, колкото и злини да ни е сторил, е безкрайно по-добър и приемлив от всеки многобожник, колкото и добрини да ни е сторил. Ние уважаваме, обичаме, дружим, сътрудничим и помагаме само на еднобожници. А многобожниците са мръсотия, за тях няма добро и уважение, те са ни омразни” [2].

Това е уахабизмът: визия на един призрачен, лунатичен ум, безпределно сляп за живота и всичко човешко, готов да пренарежда реалността с лунатична увереност в правотата си – както някога инквизиторите, нацистите, комунистите.

Уахабисткото разделение на човечеството е тотално и безпределно: "ние" и "те", еднобожници и многобожници, човеци и нечовеци. Уахабистът обитава своя безутешен свят, разкъсан на два манихейски къса: бяло и черно, светлина и мрак, сфера на Бога и сфера на дявола. В неговото съзнание между тях не може да има нищо общо, никакви компромиси; те не могат да живеят заедно на една обща Земя. Могат само да се избиват.

Думите понякога мамят с привидна простота. Кои са тези "многобожници”?

Това понятие ни отпраща към ислямската концепция за "ширк” (арабска дума, превеждана обикновено като "многобожие”). Учението за "ширк” е твърде изтънчено. Множество безделни умове са се занимавали с разработването му в течение на столетия. Далеч не само хората, които наистина се кланят на много богове, попадат под ударите на зловещия "ширк”.

Всяка религия е система от градации и опосредявания. Бог не влиза пряко в живота ни, освен в мига на чудото, когато божествеността Му се откроява като светкавица. Огънят на Божеството би ни изпепелил, ако не стигаше до нас по множествените стъпала на духовното низхождане: от небесните ангели до последния земен човек. За всеки вярващ отблясъкът на божествената слава пада върху светците, праведниците, пророците. Нещо повече, всеки човек е образ Божи, микротеос; ние сме живи икони на Бога и всеки от нас е готов да види в лицето на любимия Божието лице, ехото и отблясъка на красотата, съществувала преди създание-мира.

Уахабизмът улавя всичко това с понятието "ширк”. Не само всяко култово действие, което не е насочено пряко към Елохим, но и всяка привързаност в човешкото сърце, различна от безпределното робско преклонение пред Единствения, в което чезне човешкото "аз” и се заличават всички земни чувства, е ширк: омърсяване на чистотата на култа, погазване на дълга ни към нашия Създател.

Мъчително трудно е да не бъдеш многобожник, в уахабисткия смисъл на тази дума, ако си се родил човек.

И тъй, какви са тези грозни и проклети многобожници, тази измет на човешкия род, която загрозява красивия Божи свят и трябва да бъде изметена от него?

Езичници, християни, евреи, будисти – то се разбира от само себе си. Но и онези мюсюлмани, които не приемат уахабисткото определение за ширк. Тоест мнозинството.

Като специалисти по единобожие, уахабистите са издирили отдавна и най-фините отсенки на това понятие. И повечето мюсюлмани остават трагично далеч от него. Да почиташ светци, както се изисква от народните мюсюлмански традиции – е ширк. Да ги славиш или призоваваш – в това число и самия пророк Мохамед – е ширк. Да почиташ гробовете им и други свети места; да се надяваш на застъпничеството им; да следваш религиозни учители, наставници, да вярваш в тяхната мъдрост – всичко това е идолопоклонство, обида за Всевишния, поругание на единствеността на Неговия култ.

И затова джихадът на уахабистите може да е насочен срещу мюсюлманите точно както и срещу всички други [3].

Но ще сгрешим, ако помислим, че уахабисткият ширк спира дотук! Не, той може да се разширява безкрайно, поглъщайки като черна дупка човека. Ти се страхуваш от някого или нещо, което не е Бог? – значи си многобожник. Вярваш в някой човек, обичаш го, очакваш добрини и помощ от него? – обида за Бога: само Той е добър и милостив, само Той помага. Оказваш почит, уважение към някого? – кощунстваш: само Бог е достоен за преклонение. Подчиняваш се на властта, признаваш полиция, съд, закон? – хулиш Бога: Той е единственият властник. Ето защо уахабистите са a priori врагове на всяка държава, която не е създадена и управлявана от самите тях: "Правителствата, парламентите, съдиите са идоли, защото претендират да съдят и да издават закони от свое име, а не от името на Аллах; който отива на избори, в съда, търси решение, отсъда или закон от страна на идолите, е неверник и многобожник” (от същия уахабистки сайт). Не е чудно, че идеологията на уахабизма кара човека да скъса с нация и родина.

"Уахабистите са абсолютно безмилостни към всеки, който не споделя техните възгледи – казва известният мюсюлмански богослов от Босна проф. Мустафа Сушич. – Идеологията им се опира върху три принципа: непризнаване на официалните улеми, непризнаване на официалните [религиозни] институции на исляма, непризнаване на държавата… те не признават властта на закона, не признават религиозните авторитети, не дават и дума да се каже за тях… с уахабистите не можеш да водиш диалог” [4].

Подобно на последователите на Калвин (характерно е, че и двете идеологии вярват в абсолютното предопределение), уахабистите късат с религиозната си традиция. Уахабизмът, например, забранява на последователите си да празнуват рождения ден на Мохамед, този любим празник на милиони мюсюлмани [5]. Отхвърля традиционната молитва за душите на умрелите и четенето на Корана за тях – читателят навярно се е досетил, че това е ширк. Всеки, който го върши, е неверник. Еднаква е калвинистката и уахабистката ярост в рушенето. След превземането на Мека и Медина през 1803 г. уахабистите унищожават множество ислямски светини, сред които гробовете на любимата жена и дъщерята на пророка. Връх на иконоборския им плам са нападенията срещу гроба на Мохамед и Джамията на пророка (1810, 1925). И калвинизмът, и учението на Ибн Абд Ал Уахаб прогонват естествената религиозна радост от живота, те са пропити с отрицание и мрак:

Калвинизмът е враждебен към традиционното християнство точно така, както уахабизмът – към традиционния ислям.

Неведнъж мюсюлманите са ставали жертва на уахабистката жестокост. Противниците на уахабизма са били избивани, гонени, продавани в робство, имуществото им е присвоявано от уахабистите.

Но ако калвинисткият радикализъм е останал в историята, то уахабизмът тепърва започва да разпространява жестокото си влияние из целия свят.

Уахабизмът днес

Уахабизмът днес е световен интернационал. Уахабистки структури има навсякъде: в Европа, Щатите, Близкия и Средния Изток, Кавказ, Русия. Сред най-големите идеологически и финансови центрове на уахабизма е Саудитска Арабия. Нейните петролни милиарди работят за уахабизма.

Под пряко и косвено уахабистко влияние са създадени много от действащите в света терористични групи и организации на радикалния ислям: Братята-мюсюлмани в Египет, Джамаат-и-Ислами и Таблиги-Джамаат в Пакистан, Индия, Бангладеш, движението Талибан в Афганистан и Пакистан, Хизб-ул-Тахрир в Централна Азия и Русия, ХАМАС в Палестина и много други. Някои от тях имат свои поделения на Балканите и в Европа. Идеите на уахабизма вдъхновяват и световната терористична организация Ал Кайда, водена от Осама бен Ладен – уахабист от известен саудитски род.

Балканите са една от териториите, на които уахабизмът работи с особена стръв. След падането на комунизма през 1989 г. и рухването на Югославия в началото на 90-те уахабистите не само се внедриха в балканския  обществен процес, но станаха и един от водещите му фактори.

На Балканите уахабистите се сблъскаха с мюсюлмански народи и етнически малцинства (в Босна, България, Албания, Косово, Македония и т.н.), изповядващи традиционен сунитски ислям според умерената ханифитска правна школа. В повечето балкански страни уахабизмът не беше познат до края на 80-те години на миналия век или упражняваше влияние само върху ограничен кръг интелектуалци и религиозно-политически активисти (като в бивша Югославия).

Двадесет години след това нещата са вече съвсем различни. През тези години уахабистката пропаганда в явен или прикрит вид спечели значителни успехи сред мюсюлманските общности. Мнозина свързват тези успехи с щедрата финансова помощ, която уахабистите предоставяха на мюсюлманското население, особено на безработната младеж, пренебрегната от промените и опропастена от тях.

Липсата на подготвени местни богословски кадри, естествена след края на комунистическата епоха, създаде доста благоприятна обстановка за инфилтрирането на уахабизма. Задачата му се улесняваше и от разколите и противоречията между местните духовни лидери, както стана например в България с двете мюфтийства. На много места духовниците се бореха за правото да контролират финансовите потоци, струящи от Персийския залив. Практически навсякъде „помощта” бе обвързана с идеологически условия.

Уахабистката стратегия включва работа в няколко насоки едновременно: обучаване на деца и младежи в Саудитска Арабия; разпространяване на уахабистка литература на местните езици; активно финансиране на местните общности със средства на саудитски и други уахабистки фондации; откриване на местни учебни заведения и ускорено обучаване на кадри под ръководството на преподаватели-араби и проповедници от чужбина. Всички тези усилия не отидоха нахалост. Устоите на някога консервативните мюсюлмански общности се размиха и се създаде среда, благоприятна за уахабизма, особено сред младежта. Младежите са главната целева група, с която работят уахабистите.

Като се има предвид силната политическа мотивация на уахабизма, едва ли можем да се съмняваме, че тези огнища и ядра на уахабистко влияние ще бъдат използвани за политически цели. В някои балкански страни това вече е факт.

Уахабизмът изигра значителна роля в гражданските войни между републиките на бивша Югославия.

Първите повеи на уахабисткия вятър в Югославия се усещат още в края на 70-те години на миналия век. По това време в Сараево излизат списанията "Препород” и "Таквим”. От страниците им босненските читатели-мюсюлмани научават за "бележития мюсюлмански учен” Ибн Абд Ал Уахаб и неговите последователи. През 1975 г. в босненската столица се открива Ислямски богословски факултет. Сред преподавателите е Ахмед Смайлович, първият югославянин, защитил докторат в ислямския университет "Ал Азхар”, Кайро, и президент на Ислямската общност на Босна, Хърватска и Словения (до 1985 г.). Днес името му носи медресето на Загреб. Смайлович популяризира тезите на уахабизма в мюсюлманския печат и превежда на сърбохърватски двата труда на основателя на уахабизма – Книгата за единобожието и Три основни принципа. "Желанието ни е тези книги да стигнат до максимален брой читатели”, изтъква той. Силно е влиянието на уахабистките идеи върху известната група мюсюлмански активисти, съдени на процеса от 1983 г. в Сараево (Алия Изетбегович, Хасан Ченгич, Мустафа Спахич, Джемалудин Латич, Хюсеин Живаль и други). Още тогава бъдещият босненски президент и фаворит на САЩ Алия Изетбегович разкрива недвусмислено възгледите си за бъдеща Босна като ислямска теократична държава, управлявана по законите на шериата.

Впоследствие с тези идеи Изетбегович разруши напълно гражданския мир в бившата югославска република и превърна някога мирната си страна в кланица за хора.

Босна е класически модел за проникване на уахабизма и ислямския екстремизъм в балканска страна и показва на всички балкански народи тяхното (възможно) бъдеще. Започва се с това, че в страната се връщат хора, завършили образованието си в Саудитска Арабия и ислямски университети на други места под уахабистко влияние. За тази първа фаза е характерно значително увеличаване на даренията от мюсюлмански страни за изграждане на джамии, ислямски центрове и училища и обновяване и разширяване на старите такива. В бивша Югославия такъв пример е построяването на ислямския център в Загреб, финансирано основно от Саудитска Арабия. Засилва се активността на световни и местни ислямистки политически организации. Под влиянието на арабските мисионери и възпитаници уахабизмът вече не се възприема като нещо чуждо на местната традиция; той прониква в умовете и формира мирогледа на младежта.

Втората фаза е свързана с нарастване на политическото напрежение. Мюсюлманската общност в държавата започва да вижда себе си като религиозно-политическо цяло, потискано и гнетено от държавата на "неверниците”. От религиозна традиция ислямът се превръща в политическа идеология. Възникват партии на религиозно-политическа основа (Партията за демократично действие на Изетбегович), същевременно идеите на джихада завладяват все повече радикално настроени младежи.

През третата фаза в страната започва гражданска война (Босна: 1992-1995). През март 1992 г. Изетбегович обяви едностранно излизането на Босна от Югославия и построяването на шериатска ислямска държава на мястото на бившата югорепублика. След като сърбите се противопоставиха на това решение, започнаха стихийни сблъсъци, които преляха в една от най-жестоките и продължителни граждански войни, познати в историята.

Характерна черта на третата фаза е зловещият процес на интернационализация на конфликта. Хиляди доброволци от Саудитска Арабия, Ирак, Йордания, Бахрейн и много други страни, дори от далечните Афганистан и Индия, се стекоха на балканска земя, за да се бият на страната на босненските мюсюлмани. Значителна част от тях бяха фанатични уахабисти, разглеждащи местния конфликт като част от световния джихад на мюсюлманския свят срещу неверниците. Тъкмо тази намеса придаде на ставащото черти на озверяване, на Каинова жестокост, белязала еднакво всички участници в конфликта. Присъствието на интернационалните "муджахидини” радикализира процеса, превръщайки го в абсолютен идеологически конфликт между тотално отричащи се светове.

Всички фази на ислямизирането и уахабизирането на Босна се финансираха от Саудитска Арабия. Смята се, че става дума за стотици милиони долари. Канцеларията на Саудитския комитет за помощ на Босна и Херцеговина бе разположена в босненския град Зеница. В момента тази балканска държава се оценява като главна уахабистка база в Европа, наричат я "спалня на терористи” и "бялата Ал Кайда" [6].

По същия сценарий се развиха събитията и в Чечения, с изключение на това, че уахабистките доброволци играеха там още по-значителна роля, отколкото в Босна. Уахабистите и техните протежета в Чечения успяха да изместят до голяма степен местните командири и лидери, поемайки военно-политическото ръководство на чеченските сили в ръцете си. Голяма част от полевите командири бяха араби, уахабистката идеология господстваше почти безпределно и в чеченските бойни образувания, и в опитите за създаване на ислямистка държава в Северен Кавказ. Координатор на чуждестранните уахабисти в Чечения беше йорданецът (официално) Хатаб. Впоследствие се оказа, че той произхожда от племе, живеещо на границата между Йордания и Саудитска Арабия. Начело на местните уахабисти бе известният терорист Шамил Басаев, лидер на организацията Ислямски меджлис на Чечения и Дагестан. Опити за уахабистки въстания, осуетени от руските федерални сили, имаше през 1999 г. в Дагестан. Лагери за подготовка на уахабистки бойци бяха разкрити в Грузия и други кавказки страни.

Истински взрив на уахабисткото влияние, подхранван както винаги от арабски финансови и идеологически източници, се наблюдава днес в Косово и Македония. Преплитайки се с албанския национализъм, то му придава черти на абсолютна религиозна нетърпимост. В терора срещу остатъците от немюсюлманското население в Косово, в масовото унищожаване на православните храмове и манастири проличават очевидните черти на уахабистката религиозна обсесия. След 2002 г. в Косово бяха построени повече от 400 нови джамии, финансирани със саудитски, уахабистки пари. Както и навсякъде, така и тук уахабистките проповедници искат да създадат "земя на чистия ислям”. Сериозно е присъствието на уахабизма и в Албания.

За стратегията на уахабизма в България би трябвало да се напише отделен труд. Вървим по абсолютно същия път, както и другите балкански страни. Докато държавата и обществото си затварят очите за ставащото в Родопите и другите смесени райони, ще продължаваме да се приближаваме стъпка по стъпка към ада, приготвен ни от последователите на Ибн Абд Ал Уахаб.

 

ОСНОВНИ ТЕРМИНИ

Бида (bid’a) – нововъведение в исляма. За уахабистите – всички практики на традиционния ислям, които те не одобряват

Джахилия (jahiliya) – варварско, езическо общество. Всяка държава, която не следва уахабистките идеи

Джихад (jihad) – война с враговете на исляма. Много мюсюлмански авторитети я тълкуват в преносен смисъл, като лично самоусъвършенстване на човека, уахабистите държат за буквалното значение

Куфр (kufr) – неверие (в исляма), оттам кяфири – неверници

Мувахидини (muwahhidun) – еднобожници. Термин, с който уахабистите назовават себе си

Салафити (al-salaf) – друго самоименуване на уахабистите. „Ал-салаф” са първите последователи на Мохамед, на които уахабистите твърдят, че подражават

Тауасул (tawassul) – молитвено призоваване на светци. Забранено от уахабизма

Таухид (tawhid) – единобожие, вяра само в Един Бог

Ширк (shirk) – многобожие, идолопоклонство

 

БЕЛЕЖКИ

1. Oliver Potezica: Vehabije izmedju istine i predrasude. Beograd, 2007, s. 79.

2. http://www.tawhiid.com.

3. Противниците на уахабизма в ислямския свят обичат да цитират известното пророчество на Мохамед: “От Неджд ще се надигнат рогата на шейтана”.

4. Vehabije u Bosnu niko nije zvao. Intervju sa Mustafom Sušićem, “Dani”, br. 491, Sarajevo, 10/11/2006.

5. И в калвинистка Женева Коледата е била забранена.

6. Evan J. Kohlmann, Al-Qaida’s Jihad in Europe, Oxford, 2004, p. 178.

Източник: Списание Свет, бр. 1 [поръчай]

 

Коментари

коментара