Защо християнска Европа пропуска да защити най-уязвимите – неродените деца?

„Твоите ръце са се трудили над мене и са ме образували цял околовръст, – и Ти ме погубваш? Спомни, че си ме изработил като глина, та на прах ли ще ме обърнеш? Не Ти ли ме изля като мляко, и ме сгъсти като отвара, с кожа и плът ме облече, с кости и жили ме стегна, живот и милост ми дарува, и Твоята грижа пазеше духа ми?” (Йов 10:8-12)

На фона на нестихващите военни конфликти, които се водят в различни точки по света и на фона на все по-честите посегателства над човешката личност под различни форми и различни причини в цивилизовани държави като САЩ, Англия, Германия и др., темата за насилието се явява сериозно предизвикателство пред обединена Европа. Немалко европейски институции и организации, създадени в средата на миналия век, предприемат редица мерки срещу насилието. Тези мерки се реализират на основата на изработващите се от тях нормативни документи. Широкият обхват от мерки срещу насилието показва, че темата има приоритетно значение за съвременна Европа.

България като част от Eвропейското семейство [1] също приема редица законодателни мерки срещу насилието, които са съобразени и синхронизирани с международното европейско право. Последният предложен от европейските институции (Съвета на Европа) документ срещу насилието, и който не бе ратифициран от българския парламент, е Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известен като Истанбулската конвенция. Като част от поредица документи, които съставят единно цяло, той не може и не бива да се разглежда (в смисъл тълкува) изолирано от останалите документи, които имат обща идейна основа, изградена на определени философски предпоставки. Именно философските предпоставки определят цялата ценностна система на съвременна Европа, върху които тя изгражда не само своето общо и местно законодателство, но и своя етос, защото в случая законодателството се явява само инструмент за формирането (или по-скоро за налагането) на определена ценностна система.

За мен като християнин и православен свещеник съвсем не е без значение върху какви верови позиции стъпва ценностната система на Европа, защото за нас – за моето семейство, за моите близки в енорията, на улицата, в училището и т.н – това е светът, в който живеем.

Има немалко обществени личности (в повечето случаи – идеологически и политически ангажирани), които настойчиво твърдят, че съвременната европейска цивилизация се изгражда и развива на основата на християнските ценности. Доколко това е така, не бих се ангажирал да дам категоричен отговор. Факт е обаче, че много решения, които се предлагат от европейските институции и които се приемат със сравнително задоволство от обществото, подлагат на съмнение християнската идентичност на съвременна Европа. Лично аз съм провокиран от факта, че в борбата срещу насилието над човешката личност отговорните за това институции пропускат най-уязвимите – неродените деца. И в случая Истанбулската конвенция се явява поредният европейски документ, който потвърждава това.

Европейските институции като организации, които имат основна грижа за запазването, освен на географското, но и на духовно-ценностното единство на Европа, са изработили редица нормативни документи във връзка с насилието срещу деца. По-важните от тях са конвенциите, върху които се основават останалите нормативни документи. Всички те имат различен обхват, но една обща цел – защита живота и здравето на децата и в крайна сметка тяхното благоденствие. Ето основните от тях:

Организация на обединените нации (ООН) [2]:
•Конвенция за правата на детето (КПД) от 1989 г.

Съвет на Европа (СЕ):
• Европейска конвенция за защита на правата на човека от 1950 г.;
• Европейска конвенция за осиновяване на деца от 1967 г.;
• Европейска конвенция за правния статут на извънбрачните деца от 1975 г.;
• Европейска конвенция за признаване и изпълнение на решения относно попечителството на деца и възстановяване на попечителството на деца от 1980 г.;
• Европейска конвенция за упражняване на правата на децата от 1996 г.;
• Нова Конвенция за лични контакти между деца и разведени или разделени родители.

Хагска конференция:

Хагската конференция е приела няколко конвенции в областта на защитата на детето. Най-важните от приетите наскоро конвенции са:

• Конвенция за гражданскоправните аспекти на отвличането на деца от 1980 г.;
• Конвенция за защита на децата и сътрудничество в областта на международното осиновяване от 1993 г.;
• Конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г.

В българското законодателство през 2000 г. се приема Закон за закрила на детето и въз основа на него се създава Държавната агенция за закрила на детето като специализиран орган. Държавната политика за закрила на детето се осъществява въз основа на приета от Народното събрание по предложение на Министерския съвет Национална стратегия за детето, изградена върху принципите на този закон. Според начина на предоставянето им Законът регламентира три основни вида мерки за закрила на детето – в семейна среда, полицейска закрила и специализирана закрила на деца на обществени места. Всяка от тези мерки се изразява в специфични средства. През 2017 г. се прие Национална програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца (2017–2020 г.) Нашето законодателство е съобразено с всички актове с международен европейски характер.

В обхвата на всички тези изброени документи (конвенции) не попадат неродените деца. Въпреки че според Конвенцията за правата на детето на ООН „дете” означава всяко човешко същество на възраст под 18 години, имащо присъщо право на живот, на което трябва да бъде осигурено в максимално възможна степен оцеляване и развитие” (чл. 1; чл. 6 т. 1 и 2) в целия законодателен пакет на тази и на другите посочени конвенции, които принципно се основават точно на тази конвенция (КПД на ООН), неродените деца – тези, които са в своето вътреутробно развитие, не са включени. Нещо повече, както ще видим по-нататък – тяхното право на живот постепенно започва да се ограничава, докато накрая напълно се отрече. Още в чл. 7, т. 1 на същата конвенция се казва, че: „Детето следва да бъде регистрирано незабавно след раждането му и от рождение има право на име, правото да придобие гражданство и доколкото е възможно, правото да познава и да бъде отглеждано от своите родители.” Тоест детето получава всички човешки права като пълноправен член на обществото със своя самоличност и гражданство (чл. 8, т. 1) след като се роди, но не и докато е в утробата на майка си.

Същевременно с това, че не са предвидени законодателни мерки, които да защитават неродените деца от насилие, техният живот започва реално да се обезценява и заличава с постепенното легализиране на абортите в европейските държави и то именно със съдействието на същите тези европейските институции.
Така в Европа те стават повсеместно явление от средата и втората половина на 20 в. Независимо, че през това време част от европейските държави се намират в социалистическия блок, трябва да се има предвид, че оттогава и до днес европейската ценностна система се основава на едни и същи философски принципи, които в основата си са антропоцентрични (независимо дали са леви или десни в своята политическа проекция).

В Русия абортите се легализират с декрет от 18.11.1920 г., подписан лично от Ленин. В него се обяснява, че нероденото дете не може да бъде счетено за отделен човек, а като част от тялото на майката. Във Великобритания абортът е легализиран през 1967 г., в Испания, Италия и Франция – в края на 70-те години на миналия век и т.н.

Според Световната здравна организация една на всеки четири бременности в Европа завършва с аборт [3]. Това ще рече, че за година в Западна Европа се правят приблизително 3 милиона аборта годишно, а за Източна Европа –  малко под 5 милиона (според данни от последните три години европейските страни, начело на отрицателната класация по извършени аборти, са Русия, Румъния, Молдова, България, Унгария, Грузия, Швеция и Естония [4]).

У нас преди 9-ти септември 1944 г. абортите не са били разрешени. Наказанието е било съдебно преследване и затвор за жена, направила аборт. В това число се включват и съпричастните към престъплението. През 1956 г. абортите се разрешават на жените, имащи дете. Те са наречени „аборти по желание”. По време на тоталитарния комунистически период в България броят на абортите за година не слиза под 100 000, като в това число не са включени криминалните, т.е. нелегални аборти, които според АГ специалисти са още 30% от посочените легални. Въпреки че броят на абортите от средата на 90-те години намалява – паралелно с раждаемостта, общият брой аборти в България за периода от 1956 г. до днес е над 6 000 000.

Разбира се, една част от абортите, които се извършват в Европа, са така наречените прекъсвания на бременността по медицински показания. Те се допускат по медицинска препоръка при наличие на заболяване или състояние, несъмнено доказано и документирано, при което по-нататъшното протичане на бременността или раждането може да застраши живота или здравето на жената или жизнеността на плода в определени срокове на бременността. Въпреки че абортът по медицински показания също подлежи на дискусия, защото от християнска гледна точка и при него има проблемни моменти, в случая говорим за аборта по желание или по социални и етични показания. Затова и тук въобще не поставям въпроса кога започва животът на ембриона, а коментирам само правото на жената да решава какво да прави с плода в утробата си, както и опитите за законово гарантиране на това нейно право.

Както отбелязах, инициативата за насърчаване на абортите идва по линия на европейските институции (в СЕ основно чрез ООН) и организации (това са преди всичко неправителствени организации) за защита правата на човека под „хуманния” претекст – да се намали броят на жените жертви на криминален аборт. Така например с цел осигуряване на „сексуално и репродуктивно здраве” и защита на „репродуктивните права” на жените (т.е. на аборта) правителства, различни частни фондации и държавни агенции мощно се финансират от ООН за провеждане на активна политика за легализирането на аборта в Европа и по света. Не може да не се посочи като пример и Истанбулската Конвенция (ИК). В „Междинния доклад по предложението за решение на Съвета за сключване от Европейския съюз на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие на Съвета на Европа“, изработен от докладчиците Кристине Рево Д`Аллон Бонеф и Анна Мария Кораца Билд, се казва: (Европейският парламент – ЕП) …категорично заявява, че отказването на услуги в сферата на сексуалното и репродуктивното здраве и права, включително на безопасен и законен аборт, е форма на насилие срещу жените и момичетата; твърди, че жените и момичетата трябва да имат контрол върху своите тела и сексуалност; призовава всички държави членки да гарантират всеобхватно образование в областта на сексуалността, непосредствен достъп за жените до семейно планиране и пълния обхват от услуги в областта на репродуктивното и сексуалното здраве, включително съвременни методи за контрацепция и безопасен и законен аборт” [4]. Нещо повече, в този текст от Междинния доклад, който представя ограничаването на правото на аборт като насилие, се поставя в конкуренция с правото на живот на неродения човек, право, гарантирано още от римско време (когато, с оглед на наследяването, заченатият се счита някак за роден).

* * *

С този кратък текст не съм си поставил за цел да дам – а и не бих могъл – изчерпателен отговор от християнска гледна точка на всички въпроси, свързани с проблема за абортите, а да акцентирам върху факта, че в съвременна „християнска” Европа напълно легално се извършва едно чудовищно престъпление. В този смисъл искам дебело да подчертая, че написаното не цели да демонизира Европа, а, ако е възможно, поне малко да отрезви съвременния европеец, който се е опиянил от идеята за абсолютна свобода и независимост, и да постави отново въпроса за изгубената християнска идентичност.

Истинската християнска позиция никога не е била срещу правото на личността на свободен избор, а срещу извращаването на богодаруваните право и свобода на човека. Правото и свободата на човека в опита на Църквата не са право и свобода от нещо и някого, а за нещо и Н/някого. В християнството всички богодарувани права на човека и неговата свобода се реализират в пълнота, единствено когато те са за нещо и Н/някого. Когато Христос говори на повярвалите в Него, че познанието на истината ще ги направи свободни (вж. Йоан. 8:32), Той обвързва до степен на отъждествяване познанието на истината с общението с Него, а оттук и с всяка личност. Затова свободата на християнина не се корени в неговото своеволие или независимост, които в крайна сметка винаги крият в себе си потенцията на смъртта, потъване в страстите и оттам – непознаване на самия себе си, а в любовно единение с Христос. В този смисъл християнската свобода е противоположна и е отрицание на индивидуалистичната свобода, от която се раждат индивидуалните права и свободи на хората, които по принцип винаги са подхранвани и подхранват егоистичните чувства на човека за самодостатъчност. Стремежите на съвременния европеец са именно такива – придобиване на абсолютна индивидуална свобода, затова днес сме свидетели как отделни групи хора постоянно търсят права и имат претенции. В тази свобода обаче няма място за другия като личност, а само единствено като средство за удовлетворяване на индивидуалните потребности и удоволствия. Колкото и дръзко да звучи, дори можем да кажем, че за съвременния модерно мислещ европеец Л/личността и като понятие, и като жива реалност, отдавна няма тази стойност, която е имала, когато се е основавала на християнското разбиране и опит. Точно затова днес той може с лека ръка да посегне на живота на нероденото. В зависимост от неговите желания той може да го възприеме само като бездушен зародиш, биологичен материал, но не и като конкретна човешка личност, с която Бог го е призовал да осъществи дара на живота като общение в любовта.

Бележки

1. България става член на СЕ на 07.05.1992 г., а на ЕС – на 01. 01. 2007 г.
2. Макар че ООН е организация, която включва в себе си и държави извън Европа, трябва да се има предвид, че тя и Съветът на Европа (СЕ) се явяват основните проводници на политики в ЕС и Европа.
3. Няколко са европейските страни – Ирландия, Лихтенщайн, Монако, Северна Ирландия, Полша и Сан Марино, които допускат аборт единствено при специфични обстоятелства, свързани например с риск за живота на жената, сексуално насилие и др. В Андора и Малта абортите са забранени, независимо от обстоятелствата. Вж. „Доклад на Съвета на Европа…“.
4. https://gateway.euro.who.int/en/indicators/hfa_586-7010-abortions-per-1000-live-births/visualizations/#id=20644
5. http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-//EP//NONSGML+REPORT+A8-2017-0266+0+DOC+PDF+V0//BG

Коментари

коментара