Извинение пред Божия съд – мисията невъзможна



По повод претенциите на Светия Синод към Комисията по досиетата
На 10 ноември 2011 г. в аулата на Богословския факултет в София се проведе научна дискусия, посветена на влиянието на Държавна сигурност върху Българската православна църква (БПЦ) по времето на тоталитарния режим. Основната цел на научния форум бе темата за въздействието на комунистическите тайни служби върху живота, устройството и управлението на БПЦ да бъде поставена научно-обективно и правдиво и да се даде „гръб” на всякакви спекулации и манипулации, наблюдавани през последните повече от 20 години, имащи за източник преди всичко среди, свързани в миналото с Държавна сигурност. Научната дискусия ще продължи и занапред, тъй като не само обществото (гражданско и църковно), но и самата ни Православна църква има нужда от точни, ясни, коректни и справедливи отговори по тази иначе твърде неприятна тема.

В този смисъл са и последващите редове, които обръщат внимание на коментираната през последните дни новина, че Св. Синод на БПЦ е възразил официално пред Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия срещу определението, с което е посочена БПЦ – Българска патриаршия, като религиозна общност. По същество, претенцията на Св. Синод е, че по смисъла на Закона за вероизповеданията (ЗВ) БПЦ-БП е религиозна институция, а не религиозна общност.

От така представения проблем възникват поне два основни въпроса: първо – съществуват ли действително колизионни текстове в българското специализирано законодателство, регламентиращо отношенията на държавата с религиозните общности; второ – каква би могла да е причината за закъснялата с няколко години реакция на Светия Синод, имайки предвид, че юридическите определения по отношение религиозната сфера са предмет на закон, при приемането на който висшето управление на Православната ни църква бе един от активните участници  -Законът за вероизповеданията (ЗВ).

В отговор на първия въпрос (съществуват ли колизионни текстове в специализираното ни „вероизповедно” законодателство) трябва да се отбележи, че поне що се отнася до термините “вероизповедание”, “религиозна общност” и “религиозна институция”, облечени смислово от законодателя в текстовете от ЗВ, действително съществува известно противоречие. Преди всичко ще припомня, че Конституционният съд на Република България изрази през 1992 г. становище (Решение №5 по Конституционно дело №11), в чиито мотиви се направи разграничаване между вероизповеданието, религиозната общност и религиозната институция. Подобно, но във всеки случай колизионно разграничаване, се направи и в приетия на 20 декември 2002 г. Закон за вероизповеданията (обн. ДВ, бр. 120/ 29. 12. 2002 г.). В § 1 от Допълнителната разпоредба, т. т. 1, 2, 3 се казва: “/1/ “Вероизповедание” е съвкупността от верски убеждения и принципи, религиозната общност и нейната институция. /2/ “Религиозна общност” е доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии. /3/ “Религиозна институция” е регистрираната в съгласие със Закона за вероизповеданията религиозна общност, която има качеството на юридическо лице, свои ръководни органи и устав.”

Проблемът с интерпретацията, а оттук – и с прилагането на ЗВ, се отнася най-вече до т. 1 от § 1 (а оттук и в целия закон), в която под “общ знаменател” при определянето на “вероизповедание”, освен “съвкупността от верски убеждения и принципи, религиозната общност” се добавя и “нейната институция”. Според мен, от гледна точка както на Общата теория на правото, така и в частност на Църковното право, тази субординация е напълно погрешна. В случая, при приемането на новия ЗВ, законодателят е повторил отново утвърдената от стария Закон за изповеданията (1949 г.) погрешна правна интерпретация при регламентирането на тези правни явления. Защото съвкупността от изповядването на вяра (= вероизповедание), т.е. изповядването и практикуването на верски убеждения и принципи в рамката на една религиозна общност, не предпоставят като непременно условие в себе си религиозната институция. С други думи “вероизповедание” е едно абстрактно (от гледна точка на правото) понятие, в зависимост от това дали дадената религиозна общност е вече юридически санкционирана от държавата като религиозна институция, или не е. Изразено по по-различен начин, понятията “вероизповедание” и “религиозна общност” са условни понятия, които могат да се впишат в правен смисъл като “религиозна институция” единствено посредством тяхната юридическа санкция по пътя на закона (и държавен и църковен, респ. религиозен). В този правен смисъл, понятията “Религиозна общност” и “Вероизповедание” се припокриват напълно като смисъл и съдържание, в случай, че съответното вероизповедание (= религиозна общност) не е “вписано” в правния мир. За съжаление, законодателят не е прецизирал литературно-юридически коментираната терминология, което е довело до колизии в текста, като например: в чл. 21 /1/ четем, че “Вероизповеданията и техните поделения, придобили статут (ето условния момент – б. м.) на юридическо лице въз основа на този закон имат право на свое имущество”; а според чл. 14 “Религиозните общности могат (отново условно – б. м.) да придобиват статут на юридически лица при условията и по реда на този закон”. Навсякъде пък в гл. ІV (“Имущество и финанси, чл. чл. 21 – 29”) се говори за “регистрираните вероизповедания”, “вероизповедание, придобило статут на юридическо лице” – текстове, които явно противоречат на смисъла на коментираните терминологични понятия, дефинирани в § 1. Като пример ще посоча още очевидната колизия при съпоставянето на цитирания чл. 17 с т. 3 от § 1 от Допълнителната разпоредба. Същото може да се повтори като констатация и по отношение дефиницията за “религиозна/та институция”, дадена в закона за “вероизповедание” – и в този случай представената от законодателя интерпретация е с обратен на правната логика юридически ракурс.

Да припомним, че днес „изригналият” проблем с колизионната употреба на по-горе коментираната терминологична юридическа проблематика бе повдиган още по време на дебатите в Народното събрание преди приемането на ЗВ, както и след влизането му в сила. В обществените и експертни дискусии участваха активно представители на Светия Синод, парламентаристи, както и ресорния управленчески орган на държавата – Дирекция „Вероизповеднаия” към Министерски съвет, чиито директор по онова време бе преподавателят от Богословския факултет проф. Иван Желев Димитров. Управляващото мнозинство и неговите „спомагателни структури”, както и ръководството на Православната ни църква не се вслушаха обаче в предупрежденията за дефекти в Закона, който, както се вижда днес, рефлектира върху процедурата за разсекретяване досиетата на „ръководителите и членовете на управителните органи” на БПЦ-БП.

Основателни ли са претенциите на Св. Синод и какво се крие зад тях, е вторият въпрос, на който трябва да се отговори, колкото и трудно да е това.

От прегледа и интерпретацията на проблема с колизионните текстове в ЗВ се вижда, че Светият Синод има формални основания да претендира, но само донякъде, защото, независимо от терминологичния нормативен хаос в ЗВ, същият все пак определя първично БПЦ-БП като „религиозна общност” (чл. 14: Религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице при условията и по реда на този закон), а след това (не по подредба в ЗВ, а по смисъл) като юридическо лице – „религиозна институция” (чл. 10, ал. 2 във връзка с § 1 от Допълнителната разпоредба, т. 3).

Същността на дебата обаче е в това дали Светият Синод се опитва да бламира дейността на Комисията за разкриването на агентурното минало сред своите среди; дали посредством административно-правни синодални действия се цели да се забави този процес. По мое мнение именно в това се крие отговорът – страхът от паметта на миналото, страхът пред настоящето и бъдещето, проявата на лоша съвест – както на индивидуална, така и на колективна. Това тежко наследство днес се демонстрира и чрез реакцията на доскоро изключително близкият до синодалните среди богослов-преподавател Иван Желев, разкрит от Комисията по досиетата като агент на Държавна сигурност под псевдонима „Ангелов”. Същият изглежда е загубил всякаква сетивност по отношение разликата между тайните служби на една тоталитарна атеистическа държава и органите за сигурност на демократичните и цивилизовани страни. Агентът-доносник няма срам, че е служил на политическата милиция; че в резултат на неговите доноси са пострадали десетки богослови, че е разсипал десетки човешки съдби. Срамът обаче, по заръките на Ленин, е буржоазен предрасъдък и болшевиките не трябва да се срамуват – това е поведението днес на някои от най-преданите на комунистическата власт чекисти. Надявам се, че сред тези членове на Светия Синод, които бъдат публично обявени като сътрудници на тоталитарните служби от преди 1989 г. няма да има подобни реакции, тъй като пред Божия съд никой човек не може да се извини – защото смисълът и съдържанието на закона са вписани в сърцето на всеки един от нас, и защото е време, 22 години след демократичните промени, най-после да си отдъхнем с увереност, че Държавна сигурност не съществува, че тя остава като зло в историята; като памет, която не трябва да забравяме.
***
В голяма стпен текстът в тази публикация, в който се разглежда въпроса за съществуващите терминологични колизии в ЗВ, е взет от авторски коментари по същата проблематика през периода на приемането на Закона от Народното събрание и след влизането му в действие: Николчев, Д., К. Нушев. Законът за вероизповеданията и Уставът на Българската православна църква (нормативни проблеми). – В: Вероизповедания и закон. Мониторинг на религиозните свободи в Република България, Институт за принципите на правото, С., 2004; Николчев, Д. Българската православна църква и съвременната правова държава (законодателни и институционални проблеми). (съавт.) – В: Вероизповедания и закон. Мониторинг на религиозните свободи в Република България (Сборник доклади и предложения за проектозакон и изменения на закони. Сигнали за нарушени религиозни свободи (от проведената Национална конференция (с международно участие) по закона за вероизповеданията, София 4 – 5 юни, 2002), С., 2002; Николчев, Д. За имуществения и търговскоправния режим на Българската православна църква. – Богословска мисъл, кн.1-4, 2007.

Цитираният в публикацията бивш директор на Дирекция „Вероизповедания” към Министерски съвет Иван Желев Димитров е запознат добре с представените аргументи за съществуването на терминологични колизии в ЗВ, тъй като участваше в цитираната Национална конференция по закона за вероизповеданията, проведена в парк-хотел „Москва” (София) на 4 и 5 юни 2002 година. Близо 10 години по-късно агентът-богослов стигна до извода, че съществуват терминологични проблеми в действащия ЗВ.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Стефан Чурешки каза:

    Каквито и да са определенията за вероизповедание,религиозна общност и религиозна институция явлението, наречено БПЦ не може да се опитва да избяга от желанието на хората да прочетат миналото. Лично мен не ме интересува кой е бил ченге и кой е бил приятел с БКП – това е светски политически въпрос, който има своя отзвук в богословските и религиозните среди. Мен ме интересува същината на религиозността като все още вярващ човек- определението за вяра и вероизповедание, квалификацията на синодалите и техния произход като регион и образование, дейността на БПЦ по защита на веровите истини, присъствието на Църквата в живота на човека, критериалността за милост, истина, справедливост, праведност, отговорността на служителя в БПЦ пред Бога и хората, взаимопомощта и състраданието и т.н. Иначе ясно е , че при системата на комунизма няма начин хора от религиозните общности да не са били в контакт и услуга на властта Засега спирам с коментарите и моля за прошка и извинение засегнатите от тях.