Казусът в Севлиево, или има ли Българската православна църква цялостна визия за изписването на храмовете
Стенописът на новопостроения храм „Св. Петка“ в Севлиево, който предизвика недоволството на вярващи и създаването на подписка за неговото премахване
Изображението, което предизвика масово неодобрение в социалните мрежи, определено заслужава коментар. Веднага бих искал да кажа, че тук има два основни проблема, които трябва ясно да се разграничат.
Най-напред трябва да отбележим, че конкретният стенопис няма нищо общо с традицията в православната иконография. Само този факт вече е достатъчен християните да отхвърлят приемането му за „каноничен“, както често се изразяват вярващите, които редовно участват в светата Евхаристия. Тук не е мястото да обясняваме какво представлява Свещеното Предание и каква е важността на Традицията в православната иконография. Явно е, че това не е известно на автора на стенописа и само този аргумент е достатъчен да приключа с моя коментар. Това обаче не изчерпва проблемите, които този стенопис поставя пред нас. Следващият основен проблем е, че той не е литургичен, той не изпълнява основните функции, които една икона трябва да има: първо, християните трябва да разпознаят светеца, второ, той да е представен такъв, какъвто е обожен в рая, и трето, тази икона трябва да подпомогне вярващите в тяхната молитва. В този стенопис обаче не виждаме изпълнено нито едно от тези некодифицирани правила, без които едно художествено произведение не може да бъде наречено „икона“.
Друг аспект от проблемите с това изображение е хаосът с използваните атрибути, които „светицата“ държи. Кръстът например не е атрибут на св. Петка, понеже той е символ на мъченичество. Света Петка (Епиватска, Търновска, Яшка…) не е мъченица. Явно авторът не прави разлика между трите светици с името Параскева, две от които са мъченици, но не и Търновска! Палмовата клонка също е символ на славата, която мъченикът получава. Изумителна е и короната, която е над главата й, явно заимствана от иконографията на Св. Богородица Царица – един тип заимстван от късната католическа иконография. Определено тази корона няма никакво място тук. В иконографията на светицата няма свитък. Тук обаче виждаме такъв и то без текст. Двете „ангелчета“ обикновено държат венец – отново символ на славата на мъченика, често могат да се видят в икони на мъченици, но тук цялата тази горна част е съвършено нелепа – нито са необходими ангели, нито корони или венци.
За всички е ясно, че в това изображение никой не припознава света Петка, а още по-малко то съдейства за молитвата на християните. Следователно, това изображение не е на света Петка и то не само не подтиква към молитва, но плаши и отблъсква. Ето че тук се сблъскваме с едно нелитургично изкуство, което по-скоро отблъсква и дори по-лошо –
пародира истинското, традиционно изкуство на иконата
Няма да бъде пресилено, ако кажа, че това е „антиикона“, “неикона“, макар и да не съществува такъв термин в православната иконография. В този стенопис не забелязвам и някаква естетика, която евентуално би го доближила до представата ми за художествено произведение. Според мен то е по-скоро пародия, има качествата на пародия и функцията му е на пародия.
Този конкретен казус обаче повдига един по-голям въпрос – какви са механизмите в Българската православна църква, които би трябвало да не допускат подобни явления. В отделните епархии съществува механизъм за контрол на художественото оформление на храмовете, който се състои основно в одобряването от епархийските съвети, на представени от зографите художествени проекти. Тоест, Църквата разполага с някаква процедура, която евентуално би я предпазила от недоразумения като това, от което всички в момента се възмущаваме. От една страна, не знаем доколко отделните епархийски съвети са компетентни да преценят и оценят една сложна иконографска програма, което изисква сериозни иконографски и иконоложки знания, а от друга, въобще не е ясно доколко църковните настоятелства въобще се съобразяват с тази процедура.
От опит мога да кажа, че подобни проблеми възникват основно при новостроящи се храмове, когато инициаторите са откъснати от християнската култура и живота в Църквата въобще и когато разполагат с доста средства, които ги превръщат в независими ктитори. Така те придобиват самочувствието, че всичко се решава от тях, всичко зависи от тях и те са единствен критерий за всичко. А когато и за свещеника иконографията е просто „украса“, тогава могат да се очакват сходни резултати. Подобни явления са показателни и за това, чев Българската православна църква
липсва цялостна визия относно изписването на храмовете – такава, която да важи за цялата ни Църква.
Парадоксално е, че при наличието на достатъчно хабилитирани преподаватели по църковни изкуства и при отдавна утвърдена специалност „Църковни изкуства“ във Великотърновския православен богословски факултет, никой досега не е потърсил помощ или съдействие за изграждане на подобна цялостна концепция. Такава съществува в Румънската църква и резултатите там са налице. Остава да се надяваме, че при благовремие ще бъдем потърсени за съдействие и помощ.
Гл. ас. д-р Тодор Енчев е преподавател по църковни изкуства в Православния богословски факултет на Великотърновския университет.
