Проф. Алексей Осипов: „Католическото учение за т.нар. заслуги е пагубно за душата“
Проф. Ал. Осипов
Представяме ви критичната гледна точка на руския богослов проф. Алексей Осипов към конкретни аспекти на католическото учение и към перспективите на диалога между Православната и Католическата църква .
Проф. Осипов е църковен апологет, известен публицист, преподавател в Московската духовна академия, член на Руската академия за естествени науки. Дълги години преподава дисциплината „Западни изповедания“, бил е член на Комисията по въпросите на християнското единство към Синода на РПЦ, участник в групи за диалог със западни християнски общности, работил е като представител в комисия на ССЦ по въпросите на църковното устройство, както и в комисии към Синода на РПЦ за междухристиянския диалог.
Дълбоко недоумение и огорчение предизвиква онова, което се върши в сферата на всеправославния живот. Вселенският патриарх Вартоломей вече заяви, че вижда възможност за възстановяване на пълното единство между православието и католицизма.
Не знам до каква степен сте осведомени по въпроса за католицизма, но ето какво ще ви кажа: няма нито една вероучителна истина, нито едно тайнство в Католическата църква, в което да не виждаме страшно изопачаване. Това е просто поразително!
Преди някак си не придавах значение на това, но веднъж се случи така, че ректорът ми предложи да преподавам дисциплината „Западни изповедания“. Казах му, че не съм се занимавал с тази тема. „Е, не за дълго“, отговори той. И след това петнайсет години преподавах тази дисциплина. Бях поразен от онова, което е католицизмът! Няма нито една истина, която да не е повредена. И може би най-страшното, което ме порази, са тъй наречените “заслуги“. Оказва се, че християнинът може да има заслуги пред Бога, а може да има дори „свръхдлъжни заслуги“, ако, например, приеме монашество.
Помня защо бях толкова потресен. В утринната молитва на св. Макарий Велики, когото са наричали „земен бог“, четем: „Боже, очисти мен, грешния, понеже никога не извърших нищо добро пред Тебе…“.
Идеята за заслугите е убийство на душата
Светите отци пишат, че нашите тъй наречени добри дела винаги са пропити с нещо: или с някакво тайно самомнение, или с корист, или с тщеславие, или със сметки, или с изблик от емоции… С всичко друго, но не и с желание да изпълним Божията заповед!
Св. Макарий Великий е виждал душата си и е казал: „…понеже никога не извърших нищо добро пред Тебе…“. Разбирате ли за какво става въпрос? Какво безкрайно дълбоко смирение! Той виждал, че не може да направи нищо добро по същество! А сега вижте католическата позиция: оказва се, че имам заслуги. Че не съм като останалите човеци. Какво е това?
Самата идея „заслуги“ е убийство на душата в самия й корен. Ето какви се оказват нещата. Как се разбира самото спасение? Като спечелване на награда! „Господи, правя за Теб това и това. Паля ти е-е-ей-такава свещ. Разбра ли ме, Господи, или не? Без нея Ти няма да можеш да живееш. А сега я ми дай Царството Божие“. Хората на Запад са превърнали всичко в бизнес. И в този въпрос правят бизнес, само че с Бога. Оказва се, че с делата си печеля Царството Божие. Направил съм например ремонт в храма — спечелил съм го.
Спасението е излекуване, а не заплащане
Православието казва, че спасението не е нещо, с което Господ заплаща за нашите дела, а излекуване на душата от онези гадости, с които тя, за съжаление, е изпълнена. От онези рани, които нанасяме на душата, изтезавайки я в течение на своя живот. Спасението е излекуване, а не заплащане!
Какво следва от това? Когато става дума за излекуване, човекът може да види какво се върши в душата му. Когато става дума за заплащане: „Слава Тебе, Господи. Ето, аз направих това и това“. Гордост! Но това е отделна тема. Би било много полезно да огледаме всички вероучителни и аскетични моменти. Не просто да изучим въпросите за филиокве, за примата на папата — всичко това е ясно, всичко това са външни неща, които са далеч от реалния ни живот. Всичко това наистина са ереси.
Същността на Църквата е в това – че тя е средство за спасение. И Църква може да бъде само онази общност, която дава правилно средство за спасение. Посочва правилния път към спасението, тоест пътя към излекуването на душата. Ако Църквата не прави това, тоест учи на противоположното, ако учението й не дава нищо в това отношение, то това не е Църква.
Сега върви активен православно-католически диалог. Как можем да не виждаме всичко онова, което изброихме? Че то на всяка крачка при католиците всичко, просто всичко не е както трябва! Учението за спасението, учението за греха, учението за жертвата Христова, за всички Тайнства като такива. За Евхаристията. И въпреки това върви активен диалог!
Католическата църква има само една цел — да получи пълна власт над целия християнски свят
Рим винаги е бил заинтересуван от това да подчини и православието на себе си. Те много добре разбират, че за православните, поне засега, е неприемливо да приемат папата като незаблудим глава на Църквата. Разбират и това, че, по собствените им думи, „някои богословски въпроси“ ще се окажат нерешими. Затова Рим предлага друг метод. Доста хитроумен, трябва да признаем. Добре е да го знаете, за да го имате предвид.
От времето на предишния папа — Бенедикт XVI — понятието икуменизъм започна да се тълкува по друг начин. Ако преди известно време икуменизмът се разбираше като толерантност на християнските църкви помежду им, тоест взаимноуважително отношение, то сега имаме нова идея, великолепно изразена от кардинал Кох: „Трябва да търсим единство на човешко, приятелско, духовно ниво. От какво трябва да се състои то? От обща евхаристия. Хайде да се причастяваме заедно на енорийско ниво. Там горе не се знае кога ще се договорят богословите и ще се договорят ли изобщо, а ние вече трябва да сме встъпили в общение на ниво енории, на ниво непосредствен живот на Църквата. И по този начин ще бъдем заедно. И постепенно ще започнем да покачваме това ниво и в края на краищата и богословите няма да има какво да направят“.
Извън Църквата няма тайнства
Кое може да се яви като богословска основа за такъв подход? Взаимното признание на тайнството Кръщение и на апостолската вяра. Какво значи да си признаем взаимно тайнството кръщение? Това значи да признаем, че кръщението, извършвано, да речем, в Католическата или Лутеранската църква, е истинско тайнство. Ако това е така, то разбирате ли какъв извод следва? Запомнете: тайнството не е нещо, което се извършва независимо от Църквата, то е функция на Църквата. Ако признаем тайнството за действително, ние следователно признаваме, че Църквата, която го извършва, е истинска Църква. Извън Църквата няма тайнства. Ето защо се предлага този път. Кардинал Кох директно казва: „Нас ни обединява преди всичко тайнството кръщение и общото признание на апостолското изповедание на вярата“. Тоест на най-общите положения на вярата. Та нали никой няма да протестира да речем срещу Символа на вярата. Всичко това са общи положения. А какво се крие зад тях? За това те се стараят да не говорят.
Та ето че аз искам да ви отговоря на този въпрос, за да ви е ясно. Не смесвайте две различни неща. Едно е да признаваме кръщението, извършено извън Православната църква, за тайнство, а друго е да признаваме, че то се извършва по формално правилен начин! От второто съвсем не следва, че там се извършва самото Тайнство. Знаете ли, че в нашата Църква днес приемаме католици и дори лутерани без прекръщаване? А в Гърция е задължително прекръщаването, преръкополагането и тъй нататък. Кое е правилното? Две православни поместни църкви – и учат по различен начин? Всички тайнства са функция на Църквата. А понеже ние не смятаме Католическата или Лутеранската църква за Църква в истинския смисъл на думата, то следователно там няма тайнства. Но там се извършва правилно ритуалът на тайнството. И ако човекът приема православието и се разкайва в това, което е бил, то този ритуал може да не се повтаря за втори път — тъй казва нашата Църква. „Трябва да се повтори“, казва Гръцката църква. Но това вече е второстепенно. Важно е друго — там няма тайнства. А ритуалът може да се повтори, може и да не се повтори. В това е разликата. Защото, в противен случай, ако смятаме, че тайнството, извършено там, е действително, то значи и Църквата е действителна.
Но, за съжаление, дори в нашите църковни книги може да се открият твърдения, че ние признаваме тайнствата на Католическата църква. Онези, които са го писали, изглежда сами не са разбирали какво са написали. Признаването на тайнствата означава признаване, че тази Църква е истинска, защото извън Църквата няма Тайнства.
Папа Франциск директно заяви в посланието си до патриарх Вартоломей: „Повече няма никакви пречки за евхаристийно общение“. А какво значи това? Получава се, че ако признаем действителността на евхаристията там, то признаваме, че там има Църква. Ето накъде бият. Ето по какъв път вървят. Вместо да изследват въпроса „Църква ли е това или не е Църква?“, започват от въпроса: „Признаваме ли тайнствата или не ги признаваме2“.
Между другото Пергамският митрополит Йоан (Зизиулас) от Вселенската патриаршия, изтъкнат богослов, заяви, че у него се формирало убеждението, че при настоящия папа са открити всички възможности за стигане до пълно единство между църквите — Православната и Католическата. Ето пред какъв проблем сме изправени днес. Изглежда, че религиозните истини придобиват някак си второстепенен характер. На преден план излизат някакви политически или църковно-политически мотиви за обединението на тези две съвършено различни църкви — Католическата и Православната. Вече съвършено различни. Разминали се. Не просто преди 1000 години разделили се в канонично отношение, не — разминали се по същество. | Pravoslavie.fm
Превод: Андрей Романов
