Сгреши ли князът?

Тази година честваме 1150-годишнината от покръстването на българите. В края на юли пък Руската православна църква отбеляза 1000-годишнината от успението на покръстителя на Русия св. княз Владимир.

Често обаче се чуват твърдения, че православните живеят по-лошо от католиците и протестантите, и че качеството и стандартът на живот са свързани именно с религиозния избор. Дали животът ни щеше да бъде по-добър, ако бяхме поели по друг, различен от православния път? Погрешно ли е било решението на владетелите, направили този избор? Представяме ви размислите по темата на руския игумен Нектарий (Морозов)…

Неблагополучни сме, защото сме православни?

Не мога да се съглася, че главният източник на бедите ни са именно особеностите на нашия манталитет, както и не мога да се съглася, че манталитетът на съвременния руски човек се е изградил изключително под въздействието на Православието.

В историята е имало период, предшестващ християнизацията на Русия, следва периодът на светата Рус, периодът на гонения на Църквата. Народностният характер се е формирал във всички тези периоди. Нашите най-близки предци са живели в безбожни времена и именно тяхната дейност и мироглед са оказали най-голямо влияние върху нас.

Опитват се да ни убедят, че коренът на нашите проблеми е в следването на православната традиция. Но по същество по евангелските закони днес живеят много малко от нас. Според мен главният проблем е точно в това.

Действително, пред нас е примерът на другите европейски страни – католически, протестантски, където стандартът на живот е доста по-висок. А у народите, традиционно изповядващи Православието – българи, сърби, гърци, грузинци, не всичко е благополучно.

Веднага можем да направим „логически” извода: при тях всичко е неблагополучно, защото са православни. Смятам обаче, че ние, като вярващи хора, трябва да се позоваваме не на формалната логика, а на онази логика, която ни предлага Светото Писание.

Ние знаем, че Господ бичува всеки син, когото приема (ср.: Евр. 12, 6), тоест наказва Своите синове много по-строго от останалите. Външните хора се намират извън Божия път, могат да дойдат, но могат и да не дойдат. Но този човек или народ, който вече се намира на този път и реши да се отклони от него, безусловно ще понесе върху себе си гнета на тази своя грешка. Господ ще му покаже, че целият му живот е несъстоятелен и няма да се подреди дотогава, докогато той не се обърне отново към Него.

Нека си припомним историята на старозаветния Израил. Виждаме удивителните, чудесни победи на израилтяните, извършени с Божията помощ и съвършено досадните, глупави и страшни поражения, които се случват, когато този народ се е отказвал от Бога. Същото виждаме в живота и на днешните православни народи. Живеейки без Христа действително ще живеем по-зле от всички останали народи.

Ако говорим за онези народи, за които християнството отдавна не е вътрешен избор, където то повече е традиция, за съжаление е уместно да кажем, че Господ ги е оставил на собствената им воля. Възможно е, ако продължим да живеем така, както живеем днес Той да ни предостави същата страшна възможност. Дай Бог, да не се случи. По-добре е да живеем неблагополучно, по-добре е да се самонаказваме, но в края на краищата да продължим да вървим по Божия път.

За избора на княз Владимир

Когато разсъждаваме за избора на княз Владимир, за правилността или неправилността му, то трябва отново да се върнем към Евангелието, където се казва, че дървото се познава по плодовете (вж. Мат. 7:20, Лука 6:43-44).

Има изследователи, които смятат, че княз Владимир е избрал Православието, ръководен изключително от политически, користни мотиви. Но аз смятам, че това събитие трябва да се оценява в друга плоскост: трябва да видим онзи плод, който приемането на Православието принесе.

Ако се вгледаме отблизо в това удивително явление, което наричаме света Рус, можем да видим огромно количество преподобни, свети благоверни князе, юродиви, праведни жени, мъченици, изповедници – плодът пред вечността действително е принесен.

Но, когато говорим за земни плодове, първо трябва да си отговорим на въпроса, а за какво въобще живеем? Някои живеят заради този временен живот и смятат, че той свършва тук, други живеят заради Небето и за вечността.

От гледна точка на тези, които изцяло живеят плътски, земен живот, изборът на княз Владимир, възможно да е бил грешен. Но от гледна точка на тези, които разбират, че земният живот е кратък, а има безгранична, безпределна вечност, безусловно, изборът на княза е правилен. Този избор не би могъл да бъде оценен със земни критерии, свързани с определена прагматика, изгода и корист.

Търсенето на Бога и народът

Често слушаме оплаквания, че на Запад ежедневието е много по-удобно, всичко е направено с грижа за човека, а в Русия много неща са направени между другото, не съвсем смислено и качествено. Разбира се, че имат известно основание. Господ казва, че синовете на века са по-досетливи от синовете на Царството (вж.: Лука 16:8).

Действително, често срещаме хора, за които Православието е избор на жизнен път, които не са по-малко егоистични, но в повечето въпроси са по-непрактични от другите, които се ръководят от земни възгледи, принципи и идеали. Това не е достойнство на нашия живот, но в никакъв случай не е недостатък на нашата вяра или недостатък на способности.

Корицата на първото издание на книгата „Протестантската етика и духът на капитализма“ на Макс Вебер

В житието на преподобния старец Силуан има такъв епизод: в атонския манастир, където е живял, един от братята постоянно хвалел германците за това как работят. Да, те работят много, ако разглеждаме цялата съвкупност на понятието „работа“: ред, регламентиран процес, рационалност. Същият този брат постоянно обиждал руснаците, че нищо не им се получава както трябва. Преподобният Силуан му казал: „Ти знаеш, че нашият народ е народ, който търси Бога и ако той използваше цялата енергия, която влага в търсенето на Бога в търсене на земното, то той би го намерил. Но народът ни не е такъв“.

Работата е там, че не умеем успешно и благополучно да се трудим, а вярата не ни е препятствие. Очевидно е, че можем много, но на нашия ум, на нашата дейност е присъща способността за пориви, а в същото време се затрудняваме в делничното и регулярното. Затова и животът ни е пълен с парадокси: от една страна строим космически кораби, които никой друг не може да построи, а от друга нямаме нормални автомобили и битова техника, които са ни нужни всеки ден. Сложно е да обясним това, но важният въпрос е друг: защо е така?

Често си мисля дали би било по-добре, ако Господ ни беше дал възможност да живеем в битов план така, както живеят на Запад? Струва ми се обаче, че от това руският човек не би станал по-добър. Защото даже днес, намирайки се в сложна ситуация, живеем толкова греховно, че даже ми е неудобно да го обсъждам. Ако имахме повече възможности да живеем по-спокойно и осигурено, то веднага бихме се възползвали от това. Затова и Господ не ни дава – Той се грижи за нас по Свой начин.

Светостта като цел и идеал на живота

Когато изборът на княз Владимир е станал действително народен, целият руски народ, условно казано се е превърнал в стрела, която лети към точно избрана цел. Светостта е идеалът, който обединявал народа… Но когато за народа стремежът към святост престана да бъде избор, а насреща няма нов идеал, ние се превърнахме в стрела без направление, лишена от център на тежестта. Затова и днес не попадаме в целта.

Нашата главна трагедия е, че ние летим около целта и не попадаме в нея, а не защото целта ни е лоша. Днес, за съжаление, дори не се занимаваме с търсене на Бога, а изцяло сме се насочили към устройване на земното си благополучие. Но понеже и това е трудна задача, затънахме някъде по средата.

Въпреки всичко съм убеден, че не си струва да укоряваме и унижаваме народа за това, че се намира в това състояние, защото да имаш светостта за идеал по принцип е трудно и този избор е един от най-сложните. Народът не може да се обърне отново към него в един момент и изцяло. Този избор трябва да бъде направен от всеки един от нас. От това колко от нас ще го направят, ще зависи съдбата на целия народ. I www.pravmir.ru

                                                                                                                                                  Подготвиха Инна Стромилова и Елена Сапаева
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска