Феноменология на празника

Прот. Радован Бигович, Сръбска православна църква

В древните култури времето се е деляло на „свято” и „профанно”. Празниците тогава са били извор на „светото” време. „Профанното време” е историческо, обществено, трудово и обикновено. През празниците „профанното” време е преживявало своя катарзис и се е преобразявало в сакрално. Чак до новите времена се е усещала хармонията между празника и всеобщия космически ритъм. Всеобщата секуларизация днес секуларизира и празниците.

По своето естество човекът е homo adorans, славещо и радващо се битие. През всички епохи и култури човекът жадува за безсмъртие и за вечните времена. Затова празниците (религиозни и светски) са своеобразно отричане на света и историята, т.е. отричане на абсолютното им значение и важност. На празниците всичко се „обръща” и се установяват нови правила на живота, невалидни за трудовото ежедневие. Съвременната цивилизация създаде „индустрията на празниците”. Превърна ги в „празни дни”, „неработни дни”, в дни за хоби, безгрижие, релаксация, безделие, забавление, преяждане, комерсиален блуд, програмирано удоволствие и неограничено потребление. Много хора използват „хапчета”, за да убият „това празно празнично време”. Повечето хора не знаят какво да правят със себе си в „неработните дни”, затова се стремят да избягат „някъде надалече”. Някаква чудна необходимост се появява у тях, за потребление на всякакви магии, предлагани им съвременното вавилонско тържище, зад което се крие, по мнението на социолозите и психолозите, вътрешната празнина и пустош, дълбокото безпокойствие, латентната безнадеждност, разочарованието и скритите изблици на насилие. Според някои изследвания, през празниците броят на самоубийствата нараства.

И църковните празници днес все повече се подчиняват на модерната патология на празничното време. Мнозина празнуват църковните празници извън храмовете, в атрактивни туристически центрове, фитнес-зали, басейни, спортни зали, търговски центрове, курорти, луксозни ресторанти и „обикновени кафенета”, с неизбежната „чашка” и пробиваща тъпанчетата музика. Те често приличат на „възпоменателни” събрания, извикващи в съзнанието спомена за отдавна отминали събития от християнската история. Мнозина от тези, които посещават храмовете по празници, отиват заради „обичая”, „традицията”, за да „бъдат видени”, за да задоволят „верските си потребности”, „да им олекне на душата”, да си вдигнат „политическия имидж” и „рейтинга”. Или просто заради онуй „така е редно”! Мнозина едва дочакват в църквата да свърши „попската церемония”, за да преминат „на главното” – яденето и пиенето.

Празниците, особено църковните, трябва да бъдат на първо място дни за обновяване на духа на общението, на общността, дни на радост. Празниците и празнуването са начин за придаване смисъл и значение на собственото ни съществуване. Те трябва да преобразяват всекидневния мъчителен труд в радостно усещане за живота. От социологическа гледна точка, на празниците се срещаме с приятели и роднини, изпитваме по-голяма солидарност и помощ, разменяме си честитки, телефонни обаждания, СМС-съобщения и мейли. Хората тогава отново се намират, разговарят, сближават се. По родните места се връщат имигранти и „гастарбайтери”.

По празниците намаляват обществените напрежения, престават дори и военните действия. Но празниците имат и по-дълбока основа. Те са израз на човешката нужда от Другия – от Бога, копнежа по Него, срещата с Него. Това са дни, когато човек прави крачка напред и се освобождава от естествения ход на нещата, когато очаква нов (а не само по-добър) свят и живот. Литургията е цел и същина на всеки празник и празнуване.

По време на литургийното празнуване се явява небесната радост, освещават се времето, хората и цялото творение, целия космос, заличават се границите между хората, границите между времето и вечността. В този контекст, празниците са не само „спомен” за личностите и събитията от миналото, но и опит за онова, което тепърва трябва да се случи – да видим „новото небе и новата земя”. Тогава празниците стават дни на живот и непомръкваща радост, събития, пренасочващи посоката на житейския ход и утвърждаващи радостната визия и перспектива за живота. Всички празници имат свои различни обичаи и празнична „костюмография”, което във времето на всеобщата рационализация на живота у мнозина предизвиква подозрение.

Често се чува обвинението, че празниците са съпътствани от „кич” и други подобни. В интерес на истината, трябва да признаем, че в това има истина и че от „декорациите и костюмографиите” на отделни празници не се вижда същността и истинският им смисъл. Това обаче не означава, че трябва да бъдат лишени от обичай и жизненост. Непотребно и безсмислено е да се стремим към унификация в празнуването на празниците, защото всяко еднообразие е заплаха за човешката свобода, по която човек се разграничава и отличава от всички останали бития.