Хлъзгавият път към нов тоталитаризъм

Смятаме, че не сме свободни (или не сме напълно самите себе си), ако не следваме единствено собствената си воля. Струва ни се, че Бог прегражда пътя към нашата свобода. Трябва да се освободим от Него, или си мислим така: само тогава ще се освободим. Това е фундаменталният бунт, който минава през историята, и основната лъжа, която разрушава нашия живот. Когато човек застава срещу Бога, той се противопоставя на Неговата истина и следователно не е свободен, а е отчужден. Ние не сме свободни в нашата истина, докато не сме едно с Богa.

Папа Бенедикт XVI¹

 

Диалектиката на свободата

Правилно ли е сегашнoто развитие на обществото да се разглежда в контекста на тоталитаризма? Когато си представите невъобразимите злочестини, причинени от комунистическите и националсоциалистическите диктатури, и тежкия терор, който потискаше техните граждани, това е може би несправедливо и неуважително към стотиците милиони жертви, чийто живот бе разбит от адската машина, задвижена от човека. В края на краищата ние живеем добре! Свободни сме!

Да, наистина живеем добре. Не виждаме бедност по улиците, макар че опашките в кухните за бедни продължават да растат. Но държавната социална мрежа има достатъчно големи буфери, за да нахрани милионите безработни. Не можем да не признаем, че „изгоряха“ цели квартали в Париж, Лондон и Фъргюсън; но пожарите бяха загасени бързо. Единственото странно нещо е, че все повече хора са тревожни и депресирани, а броят на психичните заболявания и самоубийствата рязко е нараснал. Според института „Роберт Кох“, над една четвърт от децата и тийнейджърите страдат от психични разстройства и поведенчески проблеми². В три от четири семейства няма деца, а в половината от останалите има само едно дете. След 2020 г. ще настъпят огромни демографски катаклизми. Но кой се тревожи от това? Хапчето и посткоиталният контрацептив, абортът по желание (платен от медицинската застраховка) – това е демографската политика на правителството. Виждаме какво се случва, когато икономиката се управлява от алчността. Дерегулацията на ограничителните норми на финансовите пазари е позволила на безконтролната финансова олигархия да хвърли в икономическа разруха цели народи. Дерегулацията на ограничителните норми на сексуалността е предпоставка за безконтролно сексуално влечение, което захвърля хората, семействата и цялото общество в психически и социален хаос. Бедността и деморализацията са опасна комбинация, която може да роди тоталитарни форми на управление.

Голямото обещание на нашето време са свободата и неограниченото сексуално удовлетворение като начин за постигане на щастие. Правете каквото искате, за да имате повече забавление, повече удоволствие, повече щастие и благополучие. Вие сте независим, автономен и никой не може да прегради пътя ви с някакви правила, най-малко пък Църквата. Бог е мъртъв, а също и дяволът. Вие изграждате свой собствен свят, решавате дали искате да бъдете мъж или жена, дали носът ви трябва да е крив или прав, вашият бюст малък или голям, и дали да задоволявате сексуалните си нужди с мъж или с женa или и с двамата. Вие решавате дали вашето дете да живее или да умре, дали да има сини или кафяви очи. Вие решавате дали и кога трябва да получите смъртоносна инжекция. Всичко, което застава на пътя на вашата свобода, се деконструира: половата идентичност като мъж или жена, моралът, семейството, Църквата, светостта на живота.

Обаче няма нищо, което да покаже, че такава необуздана свобода изпълнява обещанието за щастие. Идеологията, която обещава на индивида безграничната свобода да проектира наново себе си и да постигне себезадоволяване, го хвърля в непроходимата пустош на егоизма, предава го на тиранията на неговите необуздани инстинкти и превръща онзи, „който в себе си, в своята душа е изградил най-голям и най-значителен тиранин“³ , в тиранин на собствения си народ.

Тази диалектика на абсолютната свобода вече е била описана от Платон две и половина хилядолетия преди нас. Вътрешната свобода е велико благо, което може да се постигне само чрез изучаване на добродетелта, и по-специално на непоколебимата воля да се прави това, което е добро. Хората се раждат егоисти. В тях трябва да бъде култивирана добродетелта. Това изисква житейски опит, изпълнен с благосклонно отношение към другите, следване на образци за подражание и напътствие, натрупване на знания и самопознание. Всеки човек трябва да се учи на мъдрост, справедливост, храброст и сдържаност през целия си живот. Ако това не се случи, той ще насочи своите способности към гонитба на пари, секс и власт. Тези три фактора действат съвкупно и отварят вратите си един към друг. Библията ги нарича идоли – фалшиви богове, които нямат в запас нищо добро за хората. Тези, които им служат, ще експлоатират другите и ще им пречат да преуспеят в живота. Когато няма ограничителни норми, предавани чрез традицията, примера, авторитета и религиозното възпитание, защитено от правната система, тогава побеждава най-силният. Онези, които са по-съобразителни, по-безмилостни и по-брутални, успяват да постигнат властови позиции и да поробят слабите, точно както самите те са поробени от собствените си неудържими страсти.

Задаващият се тоталитаризъм на XXI век изглежда по различен начин от този на миналия век – той няма мустаци, нито войнишки ботуши. Остава неразпознат, защото хората днес успокояват съвестта си, като изобличават престъпленията на своите предци, без да виждат, че във всяка епоха злото се пpоявява в различна форма. Новият тоталитаризъм е гъвкав и може да се адаптира към ценностите, които са популярни днес. Той дори носи мантията на свободата, но стъпка по стъпка унищожава условията, необходими за свободата. Владее умело управлението на новите комуникационни и мониторингови технологии и използва техния потенциал за тотален контрол. Смесва, oбърква и опорочава всяка истина с лъжа и всяка лъжа със зрънце истина, така че хората вече не могат да различават истината от измамата, докато самата истина стане подозрителна и свободите ни вече лесно могат да бъдат окастряни. Нахлува неудържим поток на обществено мнение, който става толкова мощен, че хората вече не вярват на собствените си възприятия и са готови да ги заменят с идеологии – дори и с такива, за които със собствените си очи виждат и от собственият си опит знаят, че са лъжливи, като отричането на бинарната структура на човешкото съществуване. Сферата на интелектуалната свобода и търсенето на истината са отровени от такава идеология. Реалността е напъхана в идеологическа рамка в услуга на властимащи политици, които се крият зад привидно добри намерения. Целта оправдава всякакви средства – всяка лъжа, всяка измама, всяка манипулация. Това, което започва като умишлено фалшифициране, се превръща в насилие срещу хората.

Карл Маркс не е убил никого, докато на бюрото си е писал Капиталът. Но в рамките на един век стотици милиони хора бяха унищожени в името на утопия, която не беше нищо друго освен претекст престъпни банди да поемат цялата власт. Марксизмът обеща да облекчи реалните проблеми на работническата класа, а женското движение се появи, за да даде на жените равни права. И двете движения имаха за цел да подобрят тежкото положение на масите. Сегашната културна революция oбаче протича от горе надолу. Тя няма за цел да подобри положението на големия потиснат сегмент от населението, а да трансформира цялото общество в хора с нов облик, съобразен с волята на едно незначително малцинство. Докато не се стигнe до необратими промени и доминирането на това малцинството не се циментира чрез тоталитарните структури на властта, трябва да се поддържа идеологическата измама, че се преследват благородни цели и се обслужват интересите на мнозинството. Днес сякаш няма единна идеология с толкова силна мъртва хватка върху тълкуването на реалността, каквато беше марксизмът. Днес сякаш на индивида е дадена пълна свобода да интерпретира собственото си съществуване, своя пол и своите морални ценности – свобода, която отрича необходимото зa съществуването на човечеството, и която, както всяка идеология, накрая се обръща срещу хората.

 

Злоупотреба със сексуалността и злоупотреба с властта

Нека се съсредоточим малко повече върху сексуалността, за да видим как свободата, отделена от истината и отговорността, води до хлъзгавия наклон към едно тоталитарно общество. Ако сексуалният акт се свежда до стремеж към удоволствие, той вече не се интегрира в динамиката на зачеването и даването на живот. Човекът губи мястото си в континуума на миналото и бъдещето, остава затворен в своето его и се превръща в самоцел. Сърцето му се затвaря в себе си – cor incurvatus in se, според думите на св. Августин. Безбрачието в името на Царството Божие не противоречи на това. То би трябвало да бъде свободно избран начин на живот за духовна плодовитост, която дава истинско удовлетворение и прави човека свободен да служи на ближния. Затова към свещениците се обръщат с „отче“, а към по-възрастните монахини – с „майко“. Опошляването на сексуалността като средство за удоволствие превръща сексуалния партньор в обект. Когато другият се използва за сексуално удовлетворение, той или тя биват ограбени от личното им достойнство, дори и ако отначало не сa се чувствали по този начин. Идеята за неприкосновено достойнство, което е в основата на правата на човека и конституциите на демократичните държави, води началото си от християнската антропология.

Според библейското откровение човекът е създаден по образа на Бога като мъж и жена заради самия себе си. Той се състои от смъртна плът и безсмъртна душа, с дух, който му дава възможност да познае себе си и Бога. Всеки човек е уникален. За да не се накърни достойнството и уникалността на човешката личност при полов акт, той трябва да е консумиран в любов и откритост към живота⁴. Човек опознава другия като уникалната личност, която той или тя е, и излиза отвъд рамките на своето „аз“, за да постигне единение с другия. Двамата стават съ-творци на ново същество, което олицетворява единението на тези мъж и жена завинаги. В Библията това най-дълбоко опознаване на другата личност до такава степен ce приема за същност на половия акт, че този акт традиционно се описва с глагола познавам. Достойнството на човека не трябва да се нарушава, защото животът му е свят – получен от ръката на Бога – и той е надарен с безсмъртна душа. Използването на човека като средство от когото и да е и по каквато и да е причина е винаги удар върху неговото достойнство⁵. Дори тези, които не споделят този аспект на вярата, могат да се убедят от чувството на разочарование, празнота, унижение и отвращение, получено от (взаимната) сексуална eксплоатация, че тяхното достойнство е накърнено и че копнежът им за дълбока любовна връзка не е постигнат. С течение на времето тези остро болезнени чувства се заглушават, ако човек изолира сърцето си от преживяването на плътското удоволствие. Преживяванетo на тези удоволствия не води до постигане на истинския копнеж за единение в личната любов, а тласка човека към все по-силна сексуална стимулация с поредица от нови партньори, често до степен на сексуално пристрастяване и престъпни наклонности. Ако някой може да се възползва от другия в най-съкровените дълбини на неговото същество, как ще се въздържи да експлоатира хората, за да удовлетворява своите егоистични интереси в други аспекти на живота? Що се отнася до човека, който позволява да се възползват от най-съкровената му същност, как той да събере сили да защитава своето лично достойнство срещу повсеместните посегателства на тези, които са по-силни?

За всеки човек, в която и да е сфера на обществото, достатъчна трудност представлява да не стане жертва на светските си грижи. Когато обаче моралният компас на едно общество е повреден, когато доброто се нарича зло, а злото – добро, когато гражданите и избирателите в едно демократично общество са лишени от солиден, постоянно действащ ориентир и грижа за моралната им същност, когато тези, които управляват, нямат задължение към общото благо, тогава обществото се спуска стремително надолу по хлъзгавия наклон към нов тоталитаризъм. Изтръгнатите от корените си хора грешно приемат съблазнителите за пророци, не различават вече истината от лъжата и могат неограничено да бъдат манипулирани с днешните неограничени техники за манипулация.

Много преди популяризирането на телевизията и изобретяването на интернет, Олдъс Хъксли зададе въпроса дали един режим, който успява да предефинира перверзността в нормалност и нормалността в перверзност, „ще бъде достатъчно ловък, за да направи техниките на поробване толкова приятни, че никой повече да не изпитва ужас или да има воля да им се противопостави“⁶.

 

Дилемата на Бьокенфьорде

Бившият германски конституционен съдия Ернст Волфганг Бьокенфьорде e формулирал основния проблем на светската държава. Първият абзац на този анализ е станал известен като Дилема на Бьокенфьорде (Böckenförde dictum):

Либералната светска държава живее с допускането, че не може да гарантира себе си. Това е най-голямата авантюра, в която се е впуснала в името на свободата. От една страна, като либерална държава, тя може да оцелее само ако свободата, която предоставя на своите граждани, се регулира отвътре чрез моралната същност на индивида и хомогенността на обществото. От друга страна, тя не може да гарантира тези сили на регулация отвътре – тоест да се опита да ги гарантира с помощта на правна принуда и авторитарни декрети – без да се откаже от своя либерализъм и на светско ниво да се плъзне обратно към тоталитарните претенции, от които се е освободила в религиозните граждански войни⁷.

Ако държавата не може сама да създаде условия за свободно общество, тогава либералната конституция трябва да зависи от недържавни институции, за да се постигне това. „Моралната същност“, от която разцъфва европейската висока култура, е християнството. Чрез красотата на църквите, манастирите, развитието на градовете, живописта и музиката тя се е разгръщала в продължение на векове във всяка страна по свой собствен начин. Чрез Църквата и в църквите всеки е влизал в досег с най-високите постижения на културата, езика на Библията, картините, музиката и архитектурата; всеки е можел да почувства истинското, доброто и красивото и да бъде белязан от тях.

Изображенията, които днес бълва медийният поток, не са нито истински, нито красиви, нито добри, и се поглъщат дори oт малките деца. Върху основната антропологична представа, че всеки човек е направен по Божи образ, е изградена правната система, според която всички са равни пред закона, а държавната власт е ограничена до грижата за общото благо.

Обществото се нуждае от субструктура, която постоянно да обновява моралната същност. Toва е постигнато от Църквата и семейството. В продължение на много векове Църквата е насочвала вярващите към доброто и всяка религиозна служба представлява събуждане на съвестта или активиране на моралната същност. По принцип Десетте Божии заповеди важат за лидерите също толкова, колкото и за последователите на религията. Църквата е създала социална сфера на истинско равенство, a именно равенството пред Бога на грешника, бил той цар или просяк. „Войнстващата църква“, църквата на земните пилигрими, е създадена не от светци, а от грешници, които падат и отново стават. Най-силно ги атакуват oнези, които не се интересуват от святост, но се интересуват от това греховете да не се наричат грехове. Но въпреки всички облаци, които са надвисвали над нейното свещенослужение, Църквата е оцеляла в продължение на 2000 години. Това е най-голямото от всички чудеса. Благодатта никога не секва.

Въпреки че при тоталитарните режими части от Църквата са били покварени, не може да се заключи, че общество без религиозни основи ще се противопостави по-добре на новите форми на тоталитаризма. Духовната опора на културната идентичност на Запада е монашеската идея за бедност, целомъдрие и послушание. Монашеството е действало като напоителен поток, който e захранвал елементите на културата на много нива.

Кое прави един човек достатъчно силен, за да има положителен принос за обществото и да съхрани свободата? Как да добие духовна и материална независимост, за да устои на мейнстрийма и когато е необходимо, да се противопостави на претенциите на държавата за диктаторска власт? Той се нуждае от стабилна, позитивна идентичност. Това се подхранва от множество фактори: утвърждаване на собственото му съществуване; здрави корени в собственото му семейство; уважение към родителите и предците; традиция, която се предава от едно поколение на друго; любов към дома, държавата и собствената култура; чувство на истинско себеуважение, което възниква, когато човек използва собствените си таланти и възможности за добруването на обществото; радост да види преуспяването на собствените си деца; и – преди всичко друго – да изпита Божията обич. Корените на религиозния човек се простират отвъд земния живот, във вечността и му осигуряват идентичност, която не е разклатена от земните предизвикателства. Милиони мъченици са засвидетелствали това със своята кръв. Днес обаче всичко, което прави хората силни, е станало слабо.

 

Съвестта

Да се върнем към дилемата на Бьокенфьорде. Либералната държава може да оцелее само „ако свободата, която предоставя на своите граждани, се регулира отвътре чрез моралната същност на индивида“. Морален контрол упражнява съвестта в човека. Тя е като сеизмограф, настроен на добро и зло, който предава своя сигнал чрез самооценка – разкъсващо и изгарящо чувство на вина, когато е сторено нещо лошо; и радост, душевно равновесие и спокоен сън след добри дела. Поради това, че съвестта е най-висшата власт, чрез която човек трябва да съди себе си, свободата на съвестта e защитена от нашата правна система в конституцията. Но какво е норма? Има ли някаква обективна, абсолютна норма, или в ерата на релативизма всеки има право на своя субективна съвест? Трябва ли едно общество да се разпадне, ако вече не съществуват никакви обвързващи морални ценности – защото тези ценности са отхвърлени като нелигитимни ограничения на личната свобода? Сеизмографът на съвестта зависи от моралното ниво, на което се намира човек. Колкото повече той игнорира съвестта си, толкова по-удобно се чувства с това, което е лошо или дори зло, и толкова по-малко желае доброто. Колкото повече съвестта се формира и култивира чрез избора на доброто, а не на удобното дори и по отношение на дребните неща, толкова повече човек разпознава и желае доброто.

В своето есе „Съвест и истина“ Йозеф Ратцингер (папа Бенедикт XVI) изяснява парадокса, че по закон съвестта е призната за най-висшата власт, но въпреки това може да греши:

Дали съвестта е защитна мантия на субективността, с която човек може да се наметне и да се скрие от реалността? Или съвестта е прозорецът, от който ясно се вижда общоприетата истина, на която се опираме всички ние? Твърдото субективно убеждение и произтичащата от това липса на съмнения или угризения не носят оправдание за човека… Чувството на вина, пронизващо една гузна съвест, което би могло да се нарече „произнасяне на съвестта“ срещу моето самодоволно съществуване, е толкова необходимо на човека, колкото и физическата болка, сигнализираща, че са нарушени нормалните жизнени функции… Придобитата слепота към винатa, сковаването на съвестта… е по-опасна болест на душата, тъй като вината си остава вина⁸.

Дори ако човек в даден момент е принуден да последва онова, което приема за глас на съвестта си, това не означава, че той действително е избрал доброто. Ратцингер продължава:

Човек, който отъждествява съвестта със субективно убеждение, се идентифицира с псевдорационална убеденост, изтъкана от самодоволство, послушание и инерция. Съвестта е деградирала до механизъм за извинения, представлява откритостта на субекта към божественото и следователно истинското човешко достойнство и величие… Съвестен човек е този, който никога не си купува толерантност, благополучие, успех, обществен имидж и одобрение от страна на господстващото мнение с цената на истината.

Всъщност идеята за съвест има смисъл само ако съществува обективна истина, която е записана в сърцето на човека. След като съществуването на Бога вече не се потвърждава, човек не признава съществуването на власт над себе си, на която да дължи живота си и която някой ден ще му поиска сметка, и тогава идеята за съвестта губи своя смисъл, но самата съвест не губи способността си да тревожи. Дори и ако вътрешният сеизмограф вече не регистрира наличието на съвест, никой не може да я изскубне напълно от нечия душа. Какво прави човек с чувството на вина, с потискащата тежест на съзнанието, че не е дал това, което е трябвало да даде, или е взел това, което не е негово? Хора от всички епохи и култури са били изправени пред този въпрос и са разработили жертвени ритуали, за да върнат на божеството това, което смятат, че му дължат, и по този начин, помирени, да продължат живота си начисто. Дали това е гневният, суров, отмъстителен бог, който трябва да бъде успокоен със сърца, изтръгнати от телата на девици – както са вярвали ацтеките, – или това е, както вярват християните, милостивият Бог, принесъл Себе Си в жертва и прощаващ на всеки грешник, който се разкае и приеме неговата жертва?

Какво прави една култура, когато вече не притежава начин за снемане на вината, защото е направила хората свои богове? Тя трябва да заглуши съвестта с напразната надежда, че след това ще намери вътрешен мир. Има различни стратегии за това:

● Създаване на идеологии, които правят грехът да изглежда добър.

● Въвличане на всички в грях.

● Оклеветяване, изключване и преследване на всеки, който дава глас на съвестта си.

Ако се вгледаме в развитието на глобалната сексуална революция, можем да видим, че понастоящем се случва именно това. Ако има Бог, тогава Той е записал закона Си в сърцата на хората, които е създал. „Ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (Иер. 31:33). Човек не може да прогони вината дори и ако обърне целия свят с главата надолу, за да го направи. И понеже тази стратегия не може да им донесе вътрешен мир, сексуалните революционери не се спират пред нищо. Вярно е, че ние можем да решим да не вярваме, че Бог съществува. Но ако има Бог – слух, който упорито се носи, – тези, които не вярват в Него, няма да изличат Неговото съществуване.

На икуменическото богослужение на 23 септември 2011 г. в Августинския манастир в Ерфурт, Германия, папа Бенедикт XVI попита:

Има ли човек нужда от Бога, или нещата вървят добре и без Него? В първата фаза на Божието отсъствие, ако Неговата светлина продължава да свети и правилата на човешкото съществуване се запазят, вероятно нещата ще вървят добре дори и без Бога. Но колкото повече светът се отдалечава от Бога, толкова по-ясно става, че в самодоволното властолюбие, в празнотата на сърцето и в ламтежа си за самоосъществяване и доволство човек губи живота си.

 

Нов световен ред?

Културната революция, описана в тази книга, се осъществява зад гърба на хората – от горе надолу. Тя се излъчва от властовия елит и се задвижва от малцинства, които определят себе си чрез своята сексуална ориентация и се стремят да съборят световния ред. Промяната на ценностите наистина може да доведе eдинствено до промяна на световния ред. Тъй като промените са глобални, може да се очаква, че развитието на тази революция има за цел създаването на един нов световен ред. Възможно е изтръгнатите от своите корени, зависими и послушни маси да са готови да приветстват новия – глобален – спасител. Културната революция на нашето време все повече ограничава личната свобода и разширява властта на държавата над индивида и на международните организации над държавите – в служба на финансовата олигархия и за сриване на моралните устои. С този багаж ние стремително се движим към сериозни кризи, които се задават на хоризонта, едната от които е абсолютно сигурна – монументалната демографска промяна. В рамките на 100 години, 1950 – 2050, средната възраст в повечето развити държави се очаква да скочи от 36 до над 50 години, а след това половината от населението ще бъде над 50 – ситуация, уникална в историята на света. Ще има недостиг на деца; недостиг на работници, технически служители и учени; и недостатъчно войници, които да защитават нашите страни. Намаляващото младо поколение няма да е в състояние да се грижи за собственото си потомство или за възрастните хора. Ще има конфликти, свързани с разпределението на ресурсите, и като решение ще бъде приета евтаназията.

На юг от Средиземно море обаче младите хора имат превес. Те имат лошо или никакво бъдеще в собствените си страни и все по-често мигрират на Запад, както правят и милионите бежанци от ислямисткия терор⁹.Всеки политик е запознат с демографския сценарий, но нито една партия и нито един влиятелен лидер не разработват визия за промяна – към култура на живота. Какво крепи хората по време на криза? Това са семействата, където хората взаимнo се поддържат и са готови да споделят съдбите си – те изграждат социалната защитна мрежа. Това е и вярата, която дава на хората утешение в нещастието и непоклатима надежда – тя e духовната защитна мрежа. Ние не знаем в каква фаза на човешката история се намираме, но християните вярват, че всичко ще има добър край.

Из Глобалната сексуална революция на Габриеле Куби, Омофор, 2019, превод: Иглика Митева

Бележки:

Коментари

коментара