Църквата и новите езичници
Въпреки че публикуваното тук прочуто изказване на големия писател и мислител по време на петите Рождественски образователни четения през 1996 г. се отнася формално за ситуацията в Русия, проблемите, повдигнати в него, са актуални за всички посткомунистически страни. Навсякъде Православната църква и православната проповед се сблъскват с едни и същи трудности и проблеми – в това число и у нас. Затова смятаме, че размислите на големия писател могат да бъдат полезни и за православните християни в България.
Ваше Светейшество!
Честни отци! Уважаеми колеги!
В жестоката криза на нашето общество, която връхлетя всички ни и за която сме виновни всички, ние не можем да не хвърлим поглед към миналото, подготвяло десетилетия и дори векове тази криза. Православната църква също даде своя принос за това плачевно развитие и също носи част от отговорността за съкрушителното историческо поражение на нашия народ.
Днес ние си плащаме по сметките на миналото. Губейки под тежката имперска длан на царското правителство своята независимост и своя духовен авторитет, Православната църква загуби не само образованата класа, но в края на XIX – началото на XX в. започна да губи души и в най-запазената и най-преданата част на народа – сред селяните, а да не говорим за градските низини. Тази морална катастрофа още тогава бе забелязана от внимателните наблюдатели, а с настъпването на революционните години тя стана хранителна почва, доставчик на изобилни кадри за рушителите и революционерите.
Разбира се, масовото отпадане от християнската вяра е световен процес, и продължава вече не едно столетие, и нашият народ не е авангарден в него, – но се случи тъй, че именно у нас комунистическите гонения показаха с крещяща сила цялата мерзост на онази бездна, в която е паднал в наше време човешкият дух.
И тук, за да не хвърляхме отговорността за всичко, което ни се случи, само върху сили, враждебни на християнството, ние трябва самокритично да се запитаме: а с какво ние самите като православни християни допринесохме за тази катастрофа, за този ужасен провал? Сред първите въпроси, които възникват тук, е и този: въпреки че отчуждеността от света е органично присъща на християнството, все пак в бягството на Православието от “този свят” няма ли нещо крайно и прекалено? Правилна ли е почти принципната извънсоциалност на Православието?
Това е било отбелязвано неведнъж от нашите мислители. Бердяев пише: “Православието не е възпитало православния човек за исторически живот, за самостоятелност и дисциплина”. Иван Илин: “Нашето църковно и народно самочувствие, още от византийско време, е следното: ние пазим единствената истинска вяра и няма какво да заемаме от другите; но това е църковно-национално самомнение, неподвижност на бита и съзнанието, опасна духовна инерция”.
Изучавайки предреволюционните години, аз не можех да не се стъписам: спрямо най-големите предизвикателства на историята ние като общество сме имали като че ли само два възможни отговора: или да отслужим молебен, или да отслужим панихида. В два такива повратни исторически момента като убийството на Александър II и убийството на големия реформатор Столипин, – нима отговорихме на злодейските атентати с усилие да продължим и да развием реформите, започнати от тях? Не, само с молитви и богослужения. Смятали ли са съвременниците, че това ги освобождава от необходимостта да действат? А на съдбовния урок на поражението в Източна Прусия през 1914 г. не откликнахме дори с панихиди, а го заглушихме с ликуване от това, че в щаба на върховното главнокомандване е пристигнала чудотворна икона.
Погледнете колко социално енергични са и католицизмът, и протестантизмът, и ислямът, и юдаизмът, – те активно участват в обществения живот на вярващите. А Православието си е позволило да отслаби прекомерно вниманието към земния живот. Църквата и православните християни векове наред са отказвали да вземат отношение към крещящите проблеми на общественото неравенство, наглата власт на парите, социалната несправедливост, и ето че вместо християнството да ги решава по евангелски, комунизмът се зае да ги решава по комунистически. Нима в последното няма и наша вина? Днес, когато тези проблеми изплуваха отново, и още по-жестоко, Православната църква отново демонстрира отчужденост и безразличие, скрила се в красивите си храмове и зад тържествените си ритуали. Когато става дума за крещящи обществени и морални недъзи, за обществения дълг и отговорност на християните, ние веднага се скриваме зад това, че “не сме от този свят”. (Същевременно обаче нашите архиереи и клирици нямат очевидно нищо против “този свят” и неговите апетитни блага, щом носят разкошни одежди, карат скъпи коли и ходят по гощавки и трапези).
Между другото, комунистите най-много се страхуваха и най-строго забраняваха именно социалните изяви на Православната църква: вече отстъпили след 1945 г. и част от храмовете, и правото да се върши богослужение в тях, те жестоко смазваха всяко църковно движение от храма навън – към обществото, към всекидневния живот на хората, към нуждите на благотворителността. А пък в нашето днешно потънало в ужасна безпътица общество, при цялата ни обърканост не само в духовния, но и в обществения живот, когато в страната ни не са останали вече почти никакви организирани сили, които да са истински загрижени за съдбата на родината, колко крещящо се нуждае народът ни от помощта на Православната църква и от положителната ѝ активност, излизаща извън рамките на едно чисто храмово благочестие!
По-сложен е въпросът за съотношението между Православната църква и властта. Не е нужно да се казва, че вече никога няма да се възобнови дореволюционното отношение между тях, не трябва и да се стремим към това. Но доколко изобщо църквата трябва да разчита на държавата и да търси нейната опора и подкрепа? Та това и в най-добрите времена не е усилвало духа на църквата – и безусловно е отслабвало позициите ѝ в очите на народа, особено на невярващата му част. Още по-малко желателно е това в нашето смътно време, когато правителствените органи и не владеят реално положението в страната, и не се радват на никакво доверие и симпатия от страна на хората. Пристъпвайки към великата си задача – да помогне на народа ни в неговото духовно и физическо възраждане, и то особено в днешния момент, който Негово Светейшество справедливо описа като мирогледен хаос, духовен вакуум, запълван с безнравственост и псевдокултура, – Православната църква трябва да има куража и мъжеството да се държи като самостоятелна и напълно независима сила.
Обратната страна на въпроса е: а има ли държавата някакви задължения спрямо Православната църква? Целият свят в наше време е признал и официално утвърдил, че всяка религия трябва да бъде отделена от държавата. Но в нашата специфична посткомунистическа обстановка тази теза се тълкува усилено в смисъл, че църквата трябва да бъде изтласкана напълно и от обществения живот. (Впрочем, същото мнение завладява и Съединените щати, пуска корени и в някои европейски страни.) Но отделеността на църквата от държавата не означава ни най-малко отделеност на църквата от обществото!
Църквата е отделена от държавата, да, – но може ли държавата да си позволи да бъде отделена от християнския морал? от създадената от Православието национално-културна традиция? И то след цялото онова историческо бреме от злодеяния, които държавната власт у нас вършеше 70 години спрямо Православната църква – най-продължително и най-жестоко именно към нея? Да, църквата днес почти навсякъде по света е отделена от държавата – но духовната традиция не е подвластна на юридическите ограничения. Всички ние, в това число и нашата държава, сме отговорни и пред нашата история, и пред нашата култура, където приносът на Православието е несравним с този на другите вероизповедания. Цялата дълбочина и обем на нашето битие не може да се измерва само с юридически мерки. Проблемът се изостря още повече, когато става въпрос за религиозните или дори псевдорелигиозните (използващи религията като прикритие) секти, сред които има и направо престъпни, впръскващи отровата си в съзнанието на нашите деца. Докато изслушваме строги предупреждения, че Православието няма място в образованието, сектите вече масово се наместват в училищата ни и преобразоват по своему нашите деца – аз получавам тревожни оплаквания от родители и учители за това. (Има и организации със световен размах и необятни парични средства, като, например, тъй наречената “църква на Муун”.)
Трябва обаче да признаем, имайки на ум историческото ни минало, че Православната църква много векове е била освободена от реално духовно съревнование с другите конфесии за душите на вярващите – а способността за такова съревнование не бива да се губи.
Църквата и нацията. Както никой от нас не може да се потопи във вярата, без да донесе със себе си и целия си индивидуален душевен комплекс, и вече като вярващ християнин да се постарае да го облагороди и извиси, – така и ние като народ не можем да се потопим във вярата, без да донесем със себе си и нашите национални особености и светоусещане – и вече като християни да ги облагородим и извисим. Никак не са прави онези, които казват: станете “просто християни” и забравете за своята нация. Това е и неосъществимо, и пренебрегва неведомия нам Господен замисъл за нациите. (Ще кажат: нали е писано – “няма нито елин, нито юдеин”. Ала това изречение си има и продължение: “няма нито женски пол, нито мъжки”, – и, значи, цялата мисъл на Новия Завет не трябва да се тълкува толкова примитивно.)
Мнозинството от нашия народ – както, впрочем, и мнозинството от днешното човечество – се състои от нови езичници. Да им проповядваш Христа е по-трудно, отколкото на езичниците от древността. Днешните езичници или са се нагълтали с миш-маш от всевъзможни идеологии, философии, науки, или дори са вещи в тях – и претендират да срещнат същото ниво и при своя събеседник.
По време на многобройните ми срещи с различна аудитория неведнъж съм имал възможността да чуя от хората следното: “Да, ние, естествено, сме за духовно и нравствено възраждане на нацията – но не посредством Православната църква: тя ни връща в миналото”. Много наши съвременници днес или странят от традиционното православно богослужение, или изобщо не приемат християнския мироглед. Известни са случаи, когато след няколко посещения на храма човек бива отвратен от него повече, отколкото ако не беше прекрачвал изобщо прага му. И как православните проповедници да намерят път към съзнанието на такива хора? За да имаме успех, не можем да диктуваме заповеднически: “А вие си пренастройте съзнанието и бъдете като нас. Подражавайте ни!”.
От един областен град, няма да го назовавам тук, получих наскоро писмо от един мой отдавнашен кореспондент, той ми е писал и преди. Този човек е средношколски учител и разказва за свежите си впечатления от среща, станала по инициатива на епархийското ръководство: присъствали са свещеници от епархията и студенти от местния православен университет, от една страна, и учители от градските училища, от друга. Цитирам писмото му: “Ние, в по-голямата си част учители по история и литература, отидохме на срещата с огромен интерес и желание: ако не да приемем вярата, то поне да се доближим до нея. Но резултатът се оказа неочакван за нас: всички бяхме някак отблъснати, разочаровани. Свещениците, в това число и младите сред тях, не направиха добро впечатление: едни такива вяли, отпуснати, неуверени в това, което казват. И те, и студентите-богослови се оказаха некомпетентни в много отношения. Безусловни познавачи на молитвите и на цялата служебна практическо-литургическа страна на църквата, те същевременно не показаха що-годе пълни хуманитарни познания, добро ориентиране в историята, литературата, религиозната философия, пък и в богословски план не можаха да дадат смислен отговор на въпросите на учителите. Усеща се, че църквата днес е кадрово много слаба, че има много свещеници, които по-скоро биха те отблъснали от вярата, отколкото биха те привлекли към нея”. И още един детайл от писмото му: “Ние, учителите, сме свикнали да говорим високо и отчетливо, иначе не можеш да завладееш вниманието на аудиторията. А изказалите се свещеници говореха тихо и едва се чуваха дори в пълната тишина, която цареше в залата. Да, учителите са търпеливи хора, те ще слушат, без да ви прекъсват, всичко, което им казвате, дори и онова, с което не са съгласни. Но я се опитайте да общувате по същия начин с работническа или младежка аудитория: ще ви се изсмеят, ще ви скъсат от подигравки”. И стига до следния извод: “Тази среща ме убеди, че в близките години никакво масово покръстване на хората няма да има. И всички приказки и надежди за “религиозен ренесанс”, за пълни с хора храмове са само добри пожелания. И онези от моите приятели и познати, които не остават в безрелигиозно състояние, най-често избират протестантството, сектите – не защото толкова много им харесват баптистите, например, а защото Православната църква им изглежда тромава, архаична, тежка, сякаш лишаваща ги от самостоятелност по пътя им към Бога”.
Ясна ми е до болка тази трудност: да кажеш в наше време нещо смислено и убедително в сферата на религиозното и да бъдеш разбран. Ще посоча собствения си скромен опит: в романа “Червеното колело” аз имам няколко религиозни и дори църковни глави. Но над всеки абзац и над всеки ред се стараех да имам пред очи именно съвременния читател, и не си позволявах неща нравоучителни, догматично поучаващи или написани с езика на една отминала епоха.
Какво да се прави? Живеем в мъчително трудно време, след десетилетия грубо-материалистическо разбиране на живота, ожесточило се още повече през последните години. И ние като християни сме длъжни да приложим усилия, за да разберем съвременното безбожно съзнание – и в неговата самоувереност, и в неговата неувереност – и да търсим, да търсим всички възможни точки на положителен контакт с него. Длъжни сме да се научим да общуваме и с пълните атеисти, и с търсещите Бога – без самодоволството на единствени пазители на истината и на език, който е приемлив за съвременниците, не ги отблъсква. Да се вслушваме истински във въпросите им – и да формулираме отговора по начин, отговарящ на развитието на днешния човек. Трябва да се научим да не демонстрираме високомерие към носителите на други възгледи за света, към другите религии и философии, сякаш единствено ние притежаваме монопол върху истината.
Да, на православното духовенство ще му потрябват още много, много усилия, за да се сдобие с авторитета на духовен водач на масите. И пастирите трябва да се пазят изключително много сами и да възпират онези, които в проповедта си следват войнстващо антикултурни насоки, и то с повторение на похвати, усвоени от тоталитарната епоха. Можем ли ние след изключителните постижения на православната богословска мисъл през XX век да си позволим да ги загърбим и да паднем по-долу от тях?
Преди 20 години в писмо до третия Събор на Руската задгранична църква аз бях принуден да напомня: “По един парадоксален начин всеки стабилен стожер на нещо, за да удържа позициите си неизопачени, трябва да се развива във времето”. Това е справедливо за много исторически ситуации, то е напълно валидно и за днешното положение на Православната църква. Не преразглеждайки ни най-малко нито основите ѝ, нито православния мироглед, трябва да търсим и доводи, и форми, и действия, разбираеми за нашите съвременници и сънародници.
Превод (със съкращения): Андрей Романов
