Кръгът на науката
Постиженията на съвременната наука в огромна степен определят човешкото битие от поминъка до самата цел на човешкия живот. Експерименталната наука изследва поведението на различните видове материя чрез наблюдение на повтаряеми събития – експерименти. В резултатите от наблюдението се търсят отношенията между свойствата на материята, които се описват символно на езика на математиката.
Така натрупаното познание ражда технологиите, които използвайки познанията за поведението на материята се стремят да я подчинят на волята на човека като създават изкуствени вещества и обекти – машини. Последните свидетелстват на всеки човек за истинността на научното познание. Големият обем на това познание налага то да бъде разделено и изучавано от различни групи учени – специалисти. Те, знаейки всичко, което може да се знае в съответния клон на науката, правят мисленето на хората – неспециалисти в дадената област да изглежда безплодно и излишно. Неспециалистите трябва само да вярват на учените, тъй като не са прекарали години в обучение и работа за да се научат да мислят „правилно”. Така учените определят светогледа на хората по един безкритичен начин – чрез вярата им. Много от заключенията на учените имат определящо значение за целта на човешкия живот. Може би най-голямо влияние има теорията за еволюцията.
До началото 20-ти век учените познавали света като управляван от законите на класическата механика на Нютон1 и електромагнетизма на Максуел2. Според тях светът е огромна система от взаимодействащи частици. Какво ще се случи се определя само от предходното разположение на всички частици и законите, по които те се движат и взаимодействат. Свят, в който всяко състояние е неминуемо следствие на предното по определени закони е причинно-следствен или детерминистичен. Законите му са една вечна и неизменна причина за събитията в него. За това те съществуват извън него, тъй като причината за тези закони не лежи в света, който им се подчинява. Както законите така и началното му състояние (за което няма предходна причина в света) не принадлежи на този свят.3 Цялата история на детерминистичния свят е неминуемо следствие на две причини извън него – началното му състояние и законите му. Първата причина е непостижима експериментално, тъй като не можем да я наблюдаваме повторно, а втората – законите можем да наблюдаваме до безкрай в експерименти. От тях се е родила експерименталната наука. Теорията на относителността запазила детерминистичния характер на законите на физиката.
Когато учените правили експерименти и в резултатите откривали отклонения от тогава известните закони са ги отдавали на непълно познаване на началните условия и на участващите обекти, което се подкрепя напълно от сложността на света състоящ се от огромен брой взимодействащи частици, които изграждат всичко в него. Статистиката се използвала за описанието на непълно познати системи. С нея, например, Болцман описал поведението на газовете като ги представил като множество частици, движещи се по детерминистичните закони на Нютоновата механика. Случайността се възприемала като непълна информираност на наблюдателя.
През 20 век учените Макс Борн и Хайзенберг въвеждат неопределеност в поведението на микрочастиците, за да обяснят невъзможността да се предвидят точно резултатите от експериментите като вместо субективни проблеми в начините на измерването и теорията си виждат собствена воля на всяка частица, непредвидима за наблюдателя. С този подход светът вече изглежда недетерминистичен на микро-ниво, тъй като събитията зависят и от собствената воля на всяка частица в него. Той се самоопределя непрекъснато и всичко изглежда възможно, дори и еволюцията има своя източник на наистина случайни мутации.4 Единственото, което остава извън такъв свят са законите, които управляват рамките на свободата на всяка частица (вълновата функция на Шрьодингер). Законите управляващи недетерминизма казват, че светът е неопределено море от възможности, когато никой не го наблюдава и което „колапсира” в конкретна възможност, когато някой го погледне. Защо това е така е един от множеството фундаментални проблеми на квантовата механика. Айнщайн и Шрьодингер не подкрепят тази интерпретация на резултатите от експериментите. Още през 1927 година де Брогли предлага детерминистично обяснение на резултатите от наблюденията на квантовата физика, като въвежда насочваща вълна, точно определяща движението на всяка частица. За целта използва явно вече известната липса на локалност в законите на физиката.5 С това описание елегантно се избягват много от приличащите на магия постановки на квантовата механика – например елементарните частици съществуват в определено състояние и без някой да ги наблюдава. Водещите физици, работещи по свои теории, не възприемат по-простото и красиво описание и теорията е изоставена. По-късно (1952) Бом и други физици продължават работата на де Брогли по т.нар. механика на Бом.
Днес науката разкрива, че живите същества са машини с неимоверна сложност. Всяка тяхна клетка представлява фабрика, в която работят множество нано-машини, изградени от една или няколко сложни белтъчни молекули. Част от тях изпълняват различните функции на клетката, а други интерпретират инструкциите записани в нейната ДНК. Тя описва начина за производство и сглобяване на всички наномашини и вещества, нужни за организма. Инструкциите са описани на химичен език, общ за всички живи същества. Буквите в този език са 64 и описват 20-те аминокиселини и инструкции за наномашините. Думите са протеини-инструкции от химична програма за действие.
Еволюционната теория твърди, че всички живи организми са произлезли един от друг чрез естествения подбор на малки положителни промени. По времето на Дарвин не се е знаело много за процесите в клетките. Днес малките промени избирани от естествения подбор означават, че от най-простия едноклетъчен прародител е възможно да се достигне до човека като генетичната информация на прародителя се модифицира с прости операции – копиране, изтриване на последователни части и вмъкване на единични букви (грешки при копиране), като след всяка промяна междинният вид е жизнеспособен и е по-пригоден за живот от предшественика си. Тъй като материята е много абстрактна и трудна за оценка ще разгледаме една аналогия.
Нека ДНК е готварска рецепта. Тя се състои от букви (аминокиселини), групирани в думи. Думите са инструкции за реда на действията и имена на съставни продукти. Готвач чете рецептата и я изпълнява точно. Еволюцията твърди, че е възможно да се достигне от рецепта за ръжен хляб до рецепта за шоколадова торта с ягоди, като последователно се променя рецептата за хляб с:
· изтриване на последователна част от текста
· вмъкване на част от текста на друго място
· вмъкване или подмяна на единични букви
При това след всяка една промяна рецептата ще може да остава разбираема и изпълнима и приготвена по междинната рецепта хляботорта става все по вкусна с абсолютно всяка стъпка. Този експеримент е лесен за умствено провеждане и резултатите са ясни. Условието рецептата да е изпълнима и по-добра след абсолютно всяка примитивна промяна е непосилно тежко. Вижда се, че безцелни промени не са в състояние да произвеждат и натрупват информация, описваща по-сложни обекти действайки върху по-прости. Естественият подбор може да избере между по-пригоден и по-непригоден организъм, но не и да създаде по-сложен. Единични стъпки от процеса на еволюцията са възможни, но промени изискващи повече стъпки се натъкват на непосилното условие по-горе. Всички примери давани в подкрепа на еволюцията са едностъпкови еволюции, повечето от които премахват функции (албиносите) или не добавят такива (промяна в цвета или окраската). Често като пример за еволюция се представя селекцията при която под въздействието на нови фактори (отрови, паразити, климатични промени) измират по-неустойчивите и остават да се размножават организмите, които имат резистентност. При това нова генетична информация не се произвежда а само се селектира от вече наличната в популацията.
Ако сме свръх-сложни машини, които не са произлезли от по-прости следва, че сме се появили изведнъж в цялата си сложност. Такова събитие е трудно да отдадем на случайността, още повече че се е появил не един, а хиляди различни видове, внимателно балансирани в еко-система, позволяваща оцеляването на всички тях. В нея потоците на енргия и вещества са старателно преобразувани и разпределяни, като видовете се делят на производители, консуматори и разложители. За всеки вид има специализирани противници (паразити, хищници), поддържащи популацията му в норма с цел запазване на равновесието му с останалите видове. Тъй като законите на физиката не са в състояние да създадат живота чрез еволюционен процес, дори в недетерминистичен свят остава изводът, че животът е поставен в света отвън. Промяна на света причинена извън него изисква нарушаване на законите на света или власт над тях. Това навежда на мисълта, че създателят на живота и на законите управляващи света е един и същ.
Постоянното в едно живо същество не са конкретните частици от които е изградено, а тяхната подредба, която го определя . Подредбата на тялото се запазва чрез непрекъснато детерминистично пораждане на същата структура по законите на физиката. Недетерминистични закони на света ще работят против този процес. Структурата определя функциите, а възможността за проява на функциите възприемаме като свобода. За да има някой индивид свобода е необходимо не структурата му да е размита или случайна, а точно обратното – свободен е силният индивид без дефекти в структурата си, с минимум външни влияния върху нея (вкл. и от страна на собствените му частици). Детерминизмът е необходим за свободата. Това може да изглежда като парадокс: свободата е предопределена от законите на физиката и началното състояние на вселената? Дали това е по шокиращо от това тя да е определена от същите неща плюс сляпата воля на безброй частици? Не трябва да забравяме, че детерминистичните закони на физиката не са локални и за точно предсказване на нечие действие е необходимо пълно познаване на цялата вселена в един момент (състоянието на всяка елементарна частица!). Това е по силите само на същество извън нея, тъй като в противен случай информацията за вселената ще трябва да се съдържа в нея два пъти, а това е невъзможно.
В детерминистичен свят за появата на екосистемата на земята и човека има две възможности:
· началното състояние и законите му да са били такива, че появата му е била неизбежна и заложена още в тях
· началното му състояние и законите да са били такива, че да е била невъзможна появата на човека. В този случай е имало допълнителни намеси в детерминистичния свят „отвън”, при които постепенно са „поставени” на земята цялата екосистема и човека, пригодени за самостоятелно по-нататъшно съществуване и след това светът е продължил движението си по така променените му релси.6
От двете хипотези по-простата е втората. Ако светът, съдържащ живите същества, е свръх-сложен механизъм пуснат в действие отвън, по-просто е той да е бил сглобен с няколко операции (намеси) отколкото само с една единствена.
Ако резюмираме всичко казано дотук:
1. Създателят на живота и физическия свят трябва да е създал законите и началното му състояние, които са извън нашия свят – следователно и той е извън света
2. Създателят на живите организми е могъл да предвижда резултатите от своите действия в огромен мащаб – да планира функционирането на екосистемата от наномашините в клетката до заселването на цялата планета – Той е интелигентен
3. Видовете са били подготвени много старателно за съвместно автономно съществуване в свят по неговите закони, без да е нужна постоянна намеса от създателя им. Например те се размножават сами, като всеки организъм произвежда други организми от същия вид
4. Всяка функция на живите организми – от храненето до мисленето е реализирана от множество наномашини, работещи по химична програма, специфична за всеки вид.
5. Светът е бил създаден на няколко етапа.
Освен на физичните закони живите същества се подчиняват на закони, заложени в гените им. Тези закони определят какво могат да правят, в какви общества живеят, как се хранят, кога се размножават, мигрират, комуникират и т.н. За растенията и животните тези закони са насочени към тяхното оцеляване, чрез хранене и размножаване. За висшите бозайници, близки до човека, това също е вярно. Те разсъждават логически, изпитват емоции като привързаност, страх, гняв, тъга, но всичко е насочено към общото им оцеляване.
Единствено човекът има поведение, зависещо и от личните му убеждения. Едни са готови да умрат за справедлива кауза, други в преследване на кулинарни наслади. По някакъв начин човекът, въпреки че има заложени в гените си законите, управляващи висшите бозайници, е свободен от пълно подчинение на тях. Той има възможност да се самоопределя като решава на кои закони ще служи. За целта е създаден да може със съзнанието си да достига до законите, управляващи събитията. Носител на тези закони е словото – най-характерната черта на човека. С възможността да бъде законодател, макар и само на себе си човекът прилича на законодателя на света. Тъй като това е качеството което най-много доближава човека до неговия създател логично е да преположим, че то е най-ценно за твореца му. Той не би обезсмислил дадената от него способност на човека чрез насилствено влияние на самоопределянето му или чрез „поправяне” на действията на човека.
При все това човекът остава следствие на законите в света. Самоопределянето му е функция на физическия му мозък, действащ по предначертан път според законите на физиката и в рамките им. Човекът е създаден, обаче, да търси и желае неща отвъд собствения си свят. Няма животно което да разсъждава за твореца, дори за да го отхвърли. Няма и такова, което да иска да притежава свръх-естествени способности. Понеже творецът е предвидил начини да удовлетвори нуждите на тялото на човека логично е да предположим че би удовлетворил и търсенията и свръх-естествените желания, които е заложил в ума му. За целта би изпълнявал желанията на човека, въпреки, че са предвидими за него. Така човекът би получил свръхестествена власт чрез вседържителя. Причинно-следственият, детерминистичен свят би бил оформян от волята на човека чрез твореца по един над-законов начин. Така човекът би станал истински съ-творец на себе си и на света, в който живее заедно със създателя си.
За да предпази творението си от унищожение, вседържителят не би изпълнявал всички желания на хората. Ако човекът избере да се подчини на вредни за него закони и всяко негово желание стане пагубно – и съответно неизпълнимо, той би изгубил своята свръхестествена способност и би останал подвластен на законите в света като стабилен механизъм, отличаващ се от животните само по неестествените си желания. Светът не би имал смисъл за твореца му – за него той би бил просто една грозна картина. Затова той би искал да промени избора на човека, но по начин, който да не наруши най-ценното му свойство – самоопределянето. Най-добрият начин да обясни на хората какво трябва да направят е като ненатрапчиво им покаже своя идеал за човека чрез пример и така промени посоката на световната история. За да създаде този идеален човек създателят би могъл да вземе произволен човек и да го „поправи”. Това, обаче, би нарушило свободната воля на дадения човек и на неговите предци, които са въплътили волята си като са избрали как да отгледат децата си. Подобна поправка би унищожила наследствеността и самосъзнанието на човека. За да избегне това, единственото, което може да направи творецът е да въплъти собствената си воля. За да не се наруши волята на предците на идеалния човек, е необходимо той да няма предци, поне откъм единия си родител, а другият му родител трябва да има воля, много близка до тази на твореца. Създаването на човек, без родство с хората не би им показало, че постигането на идеала е възможно за тях. Така пратеникът би се явил на хората като човек с всички човешки ограничения и с всички божествени възможности. За да докаже, че е пратеник на законодателя на света той би нарушил законите му с чудеса. За да покаже властта си над физическите закони би укротил буря, би ходил по водата. За да покаже властта си над законите на живота би изцерявал неизличимо болни, би възкресявал мъртви.
Как би се отнасял към нас въплътеният Творец на вселената? Като към Негови творения. Ако Той дойде в света чрез пратеник, той би се отнасял с нас така както и когато не е в света (за да покаже, че е същият вседържител) – не би насилвал самоопределението на никого. Например не би вършил чудеса пред някого, който не желае да повярва кой е Той. Не би ограничил дори волята на тези, които искат да Го убият.
Как би живял? Така както би искал от нас да живеем, за да станат желанията ни съвместими с волята на Твореца и да придобием отново способността заедно с Него да творим света. Хората, възприели неговия начин на живот биха придобили тази способност в доказателство на това.
Какво би ни казал? Това, което не можем да разберем, изучавайки единствено света, в който живеем.
Как би се казвал? Иисус Христос.
Бележки
1 Нютон открива законите за движението на твърдите тела под действие на силите на инерцията и гравитацията
2 Максуел описва математически законите на електричеството и магнетизма, открити от Фарадей
3 Идеята за липса на начално състояние довежда до съществуване на вечно променящ се свят. В момента наблюденията показват, че ентропията (хаосът) нараства в затворена система, а детерминистичният свят е такава система. Според известните физични закони е имало безкрайно подредено начало на света.
4 За разлика от детерминистичния свят, в който случайността е псевдо-случайна и представлява недостатъчна информираност на наблюдателя.
5 Липсата на локалност означава, че всяка частица влияе (макар и малко) на всяка друга и ученият е част от всеки експеримент, който може да бъде проведен. Това прави физиката автореферентна. Така става подвластна на теоремата на Гьоделс, според която научното знание е винаги непълно. Така светът не може да бъде напълно познат и сътветно овладян. Човекът не може със собствените си сили да стане бог на физическия свят.
6 При намесите отвън е възможно да са променяни и физичните закони, които са управлявали света.
Библиография
Bohm, D., 1952, "A Suggested Interpretation of the Quantum Theory in Terms of ‘Hidden’ Variables, I and II," Physical Review 85: 166-193.
Bohm, D., 1953, "Proof that Probability Density Approaches |ψ|2 in Causal Interpretation of Quantum Theory," Physical Review 89: 458-466.
Born, M., 1926, Z. Phys. 38: 803; English translation in Ludwig, G., ed., 1968, Wave Mechanics, Oxford: Pergamon Press: 206.
Born, M., 1949, Natural Philosophy of Cause and Chance Oxford: Oxford University Press.
de Broglie, L., 1928, in Solvay 1928.
James Clerk Maxwell, "A Dynamical Theory of the Electromagnetic Field", Philosophical Transactions of the Royal Society of London 155, 459-512 (1865).
Newton, Isaac, "Mathematical Principles of Natural Philosophy", 1729 English translation based on 3rd Latin edition (1726), volume 2, containing Books 2 & 3.
