Богомил Събчев: Аз бях антихрист, но в Америка открих Православието
Той се казва Богомил и като дете има една мечта. Да отиде в Америка. Като ученик в Английската гимназия чете Ницше и Шопенхауер, презира християните…Днес той е на 28, живее в Бостън и учи Богословие.
И се върна, за да изповяда: “Неведоми са пътищата Господни!”
Да, знам че звучи парадоксално – да напуснеш православна България и в онова американско вавилонско стълпотворение от религии да откриеш Православието. Но, напускайки България, аз бях атеист. Дори нещо повече – бях антихрист, бях настроен срещу Църквата в моето мислене, четях Ницше и Шопенхауер… Повечето българи имат едно повърхностно вярване, но дори и те на големи празници като Коледа и Великден влизат в храмовете, за да запалят свещ. Докато аз дори бях настроен срещу християните. Не стъпвах в църква, макар че като бебе баба ми ме е завела да ме кръстят…
Но… явно Бог е имал друг план за мен. Защото, отивайки в Щатите, аз по един чудесен начин открих Църквата и Православието. Това се случи в Бостън, заедно с няколко мои приятели бяхме изпаднали в много трудно положение. Тогава едното от момчетата каза: “Трябва да се помолим някои християни да ни помогнат.” Влязохме в първата църква, която ни се изпречи; помолихме хората за работа и за подслон, срещнах се с един човек, който ми предложи работа… И така успях да остана в Америка.
Но какъв се оказа този храм… Още при първото ми влизане забелязах, че по стените има икони; но по онова време аз не бях запознат с разликите между православните и протестантските черкви. Така че в оня момент не си дадох сметка къде влизам. Всички вярващи хора бяха американци; постепенно се опознахме с тях. И когато отидох на литургия в неделя, ми се стори, че службата ми е позната, макар че служеха на английски език. След един или два месеца аз започнах да чета книги и едва тогава разбрах, че това е православна църква и че тези американци имат същата вяра като нас, българите!
Наистина. Само че пътят, по който те са стигнали до Истината, е съвсем различен от нашия. Ние, българите, не осъзнаваме какво духовно богатство имаме. Ние получаваме по наследство от дедите и бащите си Православната вяра. Но по логиката на неписаното правило, че човек не цени това, което му се дава наготово, не оценяваме по достойнство Православието.
Нещо като онази пословица за кокошката на съседа, която ни се струва голяма като гъска. Да, точно така… Докато тези американци, с които съдбата ме срещна, са били от протестантски или еврейски семейства, повечето от тях били атеисти, алкохолици, наркомани, имали са трудни съдби… Но са повярвали и са тръгнали да търсят истината за древната апостолска Църква, основана от Христос. Чели са много книги, дълго са се лутали, но накрая са стигнали по свой път до неоспоримата истина, че тази древна Църква съществува и в наши дни. И че неин приемник е Православната църква. В края на краищата, тези хора (около 8 000 души) идват при българския митрополит Йосиф, който управлява Американската епархия на Българската православна църква. Той ръкоположил техните свещеници и така те станали чеда на БПЦ.
Това е тяхната история; това са хората, които ми помогнаха да открия Православието. Най-силно ме впечатли в началото тяхната искреност и силен духовен живот; начинът, по който се молят. Ходейки на служби и четейки православна литература, дойде един момент, когато повярвах. И смело мога да кажа, че открих Истината. Истината, която беше потулвана и непроповядвана по време на комунизма у нас. А и по време на т.нар. “демокрация” тя не бе допусната в нашите училища…
Дали я допускат в американските училища? Да оставим Америка, тя не е добрият пример за нас. Но нека видим какво правят гърците – там Вероучението е редовен предмет; и това обучение дава своите добри плодове…
Но ето как се вписват в американското общество тези православни християнски общности. Да, те живеят като останалите американци – имат работа, семейства, задължения. Но центърът на живота им е Църквата – в неделя задължително се ходи на литургия, също и през седмицата – на големите празници. Много са сплотени, помагат си, когато някой има нужда. В този храм “Свето Възкресение” в Бостън се черкуват около 60-70 души; след литургията се събират на кафе, на приятелски разговор. Това богослужение и общуване им дава духовна сила, радост и светлина, която разпръскват в ежедневието си. По този начин те водят в храма свои приятели, които също стават православни… Неслучайно в момента Православието е най-проспериращото вероизповедание в Америка.
Какви планове имам за бъдещето? Аз завърших “класическа филология”, имам бакалавърска степен. Но сега записах да уча “Богословие” в гръцкия православен факултет “Светият Кръст” в Бостън. След 2 години, когато получа магистърска степен по богословие, имам надежда да продължа с докторат – или в Америка, или в Гърция. А още по-нататък – не съм мислил да ставам монах или свещеник – не знам, каквато е Божията воля…
Но миналата година бях за една седмица на поклонение на Света гора, в манастира Ксиропотам. О, да – макар че благодатните светогорски старци не се афишират, те съществуват. Много бях слушал за Света гора и от един мой състудент, който е бивш атонски монах. Преди доста години той тръгнал от Америка и отишъл на поклонение в Градината на света Богородица; и толкова му допаднал духовният живот в тази монашеска република, че останал там като послушник. По-късно се замонашил и живял на Света гора около 20 години; бил ръкоположен и за иеромонах. След това се върнал в Щатите и основал манастира “Св. Григорий Палама” в Охайо.
По принцип, числеността на монашеството е мерило за духовността, за вярата на един народ. Ето, например монасите в Румъния са 6000, в Гърция – 4000, а у нас са около 200… Цифрите са достатъчно красноречиви, за да ги коментирам. Но, според историческите извори, а и съдейки по броя и размерите на българските манастири, в България е имало много силна монашеска традиция. Сега монашеството е в подем в Гърция. Ако е рекъл Господ, може да дойдат добри времена за Вярата и в България. Дай, Боже!
