Прочети го с усещане

Подател: Каминута е студентка в СУ "Св. Климент Охридски", специалност Биология. Работи в Работя в "ЛИБРА" АД. Обича да чете книги, а също и да изпитва онзи трепет, който човек усеща при среща с диво животно.

Получател: Тате

Здравей, тате!

В момента седя на леглото си и мисля за теб. Днес е осми март и знам, че би ми поднесъл най-хубавото цвете – твоята любов.

Не зная дали това писмо ще стигне до теб. Няма да го носят бързоходни пощальони. Няма да пътува в стар и прежулен кашон в някой клатушкащ се влак. Няма да полети заедно с птиците през облаци в небето. Няма да мога да ти го оставя в работата. Но ще го пазя близо до сърцето си с надеждата някой ден то самото да ти го прочете.

Като че ли започвам бавно да стъпвам на краката си. Взимам изпитите си. Един по един. Бавно. С тревожност. До пръсване. Иначе съм добре. Здрава съм. Ходя на работа. Върша все нормални неща. Смея се даже и когато не ми е до усмихване. Понякога ми омръзва да го правя, но в повечето случаи се осъществява от само себе си. От време на време плача. Нали знаеш? Човек има нужда да се отърси от напрежението. Плача в работата, скришом; плача в къщи на изблици; плача най-често нощем. Почти винаги, защото ми липсваш. Присъствието ти. Една снимка в шкафа на майка ми. С лицето надолу.

В сърцето ми обаче се усмихваш. Идваш често. Неусетен. Оставаш за мъничко. Миг на проверка. И си тръгваш набързо. Без сака ти и всички джунджурии в него (включително и онези ментови бонбони, които търсих къде ли не).

Бързам да ти кажа. Мама също е добре. И брат ми. Той се движи по улиците с насинен палец, но това, разбира се, го знае само той (ще ти разкажа историята някой друг път). Аз нямам нищо общо с тази малка злополука. Само отбелязвам.

Понякога нощем те сънувах, напоследък рядко. И винаги се събуждах с едно и също изречение и в мислите, и изрисувано пред очите ми от сълзи : "Обичам те!". Защото така и не можах да ти го кажа. А толкова много искам! Мога само да те гледам в очите на онази снимка и да си го мисля. Но никога наистина. Никога в прегръдка. Никога след утихнал спор между баща и дъщеря. Повтарях тези думи до посиняване. В сънищата. Пред кандилото. По улиците, вперила поглед в неизвестното. Казвайки го на приятеля ми.

Кандилото. Всеки път гореше по-силно, когато плачех. Пламъкът заприличваше на огнен стълб, побрал в себе си всичкото ти упорство, вяра, надежди и неизказани обичания. И сякаш ми казваше да не се тревожа, защото всичко ще се оправи. В тези мигове липсата ти ме жегваше по разголената душа. За много хора тогава плачех с очи. Но и със сърцето си. Знам само аз.

И много хора ще прочетат това писмо. Просто намастилен лист хартия, който за светлината е начин на отражение. Имам и едно копие, в себе си. Не написано. А усетено. Писмо на усещания. Знам, че точно него, именно ти, ще докоснеш с душата си. И ще изпратиш до мен, по множество вибриращи вълни, всяка една предаваща импулса на следващата, твоето обичане. В този миг ще се сетя за теб. От нищото. Безпричинно. С усмихване. Ще погледна някого в очите, виждайки всъщност твоите. И ще подмина. Забързана. Шумът от токчетата ми ще затихне. А сред пейзажа след мен ще остане едно, увиснало във въздуха като табела, здрава, чиста и все още непрочетена от теб, моето "Обичам те!".