Ако някога сте се чувствали самотни, неразбрани, нещастни, то значи моето писмо е до вас!

Пиша ти от Острова. Не, не от онзи Остров, който е от другата страна на Ла Манша! Нищо против англичаните и родината им, но не за тях искам да ти разкажа сега. Ще ми се да ти опиша острова, на който се намирам в момента. Той не е като всички останали, дето си виждал по телевизията, и далеч не отговаря на описанията от дебелите книги. Този остров не е обграден от четирите си страни с вода. Всъщност, ако трябва да съм откровена, никъде около него няма ни капчица живителна течност. Площта му не е осеяна с палмови дръвчета и екзотични плодове. Той е студен и мрачен и никога няма да видиш слънцето да се подава или скрива зад хоризонта, защото на този остров няма ден и нощ, лято и зима, а само една вечна тишина, надвиснала като демон, изгаряща като дъха на огнедишащ дракон.

По едно нещо, обаче, тоя остров наподобява голяма част от известните ти, приятелю. Той е самотен, така тих и изоставен, че дори птиците се страхуват да прелитат над него, а животните отдавна са го напуснали. Растенията на него изсъхват ден след ден, защото дъждът го е забравил напълно.

Струва ми се, недоумяваш какво правя аз в тая пустош, как съм се озовала на това зловещо място, питаш се дали някога ще успея да го напусна. Пък за мен въпросите ти са по детски наивни. Нима ти наистина не разбираш къде се намирам аз? Не разпознаваш ли в зловещото описание едно познато ти до болка място? Хайде, помисли пак! Едва ли на тоя свят има човек, който да не го е посещавал! За радост, повечето се завръщат от него, но това не променя факта, че са се докоснали до човешкото безразличие, че са живели в пряк контакт с него. Защото това, драги ми приятелю, е Островът, за който ти говоря. Мястото, където се изпращат на заточение всички онези души, които са напълно мъртви за обществото. Късчето земя в сърцевината на живота, където отиват на изгнание индивидите, които по неведоми пътища, са се превърнали в неудобни или просто не представляват интерес за околните.

Колко ли пъти, мили ми читателю, си бил и ти на тоя Остров! Колко ли пъти си плакал без глас и всяка твоя сълза е била отчаян зов за подкрепа, останал нечут и неразбран! Колко ли пъти си се докосвал до човешкото безразличие, крачел си сам из пустия остров и си жадувал някой ден да разбереш света около себе си и по-важното – той да те разбере! Колко вечери си сънувал, че обществото се интересува от теб и твоя миниатюрен свят, а на сутринта си се събуждал под някое изсъхнало растение на омразния ти остров, виждал си реалността, безразличието!

Струва ми се, драги ми приятелю, че ще заплачеш. Но недей, моля те, достатъчно човек страда на тоя свят, не искам и думите ми да те натъжават. Или сълзите ти са от радост, че най-накрая някой се тревожи за теб и не е безразличен към тревогите ти. Нека тогава те зарадвам още, дружке моя! Нека ти помогна да видиш слънцето, което отдавна не е изгрявало на небосклона ти! Застанала тук, на тоя зловещ остров, аз разбрах, че не хората са ме заточили на него, а аз сама съм се обрекла на изгнание. Послушай ме, погледни дълбоко в душата си и намери сили, бори се! Много малко в тоя живот зависи от другите, огромната отговорност е нашите собствени плещи. Нейната тежест често ни кара да се препъваме, да се предадем като пораженци. Но не бива! Бори се, приятелю мой, бори се, защото тоя живот няма да остане на теб, а, тревожейки се от безразличието на останалите, се погубваш сам!

Не се притеснявай, скъпи ми другарю, аз ще успея да избягам надалеч от Острова! Но ти! С теб какво ще се случи? Ще намериш ли спасение от своето заточение? Помни, че аз вярвам в теб и съм готова винаги да ти подам ръка, за да се върнеш на сушата.