Защо деца, Господи, защо деца търсиш?

Децата престават да са деца заради злите си учители, които им забраняват достъпа до Мен и ги учат на старческата мъдрост на света. А Аз не преставам да съм дете, защото се храня с вечно младата мъдрост на небето… Казвам ви, царството Ми е царство на децата“

Св. Николай Сръбски

Достоевски казва, че най-доброто възпитание е един хубав спомен от детството. А свети Николай Велимирович казва: „Децата престават да са деца заради злите си учители, които им забраняват достъпа до Мен и ги учат на старческата мъдрост на света. А Аз не преставам да съм дете, защото се храня с вечно младата мъдрост на небето… Казвам ви, царството Ми е царство на децата.”

Освен че е благословия и радост, родителството е отговорност, за която често не си даваме сметка докрай. Съвременната култура има различни послания за това какво е да си родител. Развитието на медицинските технологии до такава степен постави въпроса за родителството извън семейството, че дори го постави извън пола; слава Богу – все още не е поставен извън човека.

А как е правилно да се постави този въпрос? И най вече – как е правилно да се решава? Има ли рецепта за това какво е да си добър родител; и каква цел би стояла в основата на нейните предписания? Споделяем ли е опитът от връзката дете-родител; универсални и видими за всички ли са добрите плодове на родителската грижа?

Много млади хора в Църквата днес се питат как да бъдат православни родители.Това е част въпроса как да бъдем православни хора. Което ще рече, че е част от въпрос без общовалиден отговор. Защото не съществува дефиниция на понятието „православен човек” и не съществуват техники, за неговото реализиране. Да бъдеш православен, означава да станеш „това, което вече си”; тоест означава уникалното и неповторимо „ставане” на нашата личност, толкова несводимо към каквито и да било стандарти и чужд опит, колкото несводима към тях е самата тя.

Именно така уникално и неповторимо е според мен нашето родителско призвание. То е първо задача за душата ни, а после въпрос пред разума и волята. Струва ми се, че тук има две съществени страни: едната е – на какво трябва да научим децата си, за да намерят пътя към „едното само потребно”; другата е – какво трябва да научим от децата ние. Как да подредим нещата? Мисля си – в обратен ред. Не всеки човек е бил родител, но всеки някога е бил дете. На всички ни е даден опит от детството и ясно ни е посочена нуждата да „запазим връзка” с този опит, защото такава връзка е спасителна.

Любовта е спонтанното отношение на детето към света. Тя е начинът да познаем и да бъдем познати от децата си. Какво ще открият децата, познавайки своите родители – ето истинският, според мен, въпрос на възпитанието и родителската мисия. Не може да дадеш нещо, което не притежаваш – това основно правило до голяма степен обяснява и разрешава проблемите, свързани с духовното възпитание на децата ни. Невъзможно е да обясним на детето си вярата в Бога, ако тази вяра не е основното съдържание на собствения ни живот. Да възпитаме детето си в църковност ще съумеем, само ако ние сами живеем истински църковен живот. Според мен, това в много малка степен означава обучение на децата в определени църковни правила. И най-вече означава – споделяне на наше собствено искрено и обично отношение към света и към другите. Рано или късно ние губим това „детско” отношение към нещата. Но Църквата непрекъснато ни призовава да си спомним за него: чрез проповедта на любовта, чрез призивите да се научим да се радваме и да вярваме в чудеса. Често забравяме, че светът е чудо, което Бог непрестанно твори от любов към нас. Децата знаят и помнят това, докато не ги принудим да го забравят, както пише и свети Николай Сръбски; вместо да приемем благословението още веднъж да погледнем на „възрастния” си живот през техните очи.

В желанието си да дадем най-доброто от себе си на своите деца, обикновено им предлагаме това, което най-малко ги ползва. Предлагаме им нескопосани поведенчески модели, техники за изпълнение на социални роли, утилитарно отношение към света, нерядко пренесено и в църковния ни живот. Предлагаме им житейските си разочарования и скепсис, които да оформят тяхната „зрялост”. С други думи – предлагаме на децата съмнителната си мъдрост, като се надяваме, че така ще изправим пътищата пред тях. Но много често това означава просто да ги поставим в своите стъпки и заедно да експериментираме на тема „ако слепец води слепеца…”.

Какво да правим, когато чувстваме, че усилията да възпитаваме църковно децата си, не вървят в правилна посока? Много са начините да разберем, че такъв проблем съществува. Но пътят за решаването му като че ли е универсален. Богослови и опитни духовници са единодушни в едно: най-първо и на всяка цена трябва да се научим да обичаме. Да обичаме Бога и човека до нас. Само с любов ние наистина, а не по външните си прояви, ставаме част от Църквата. Тази любов ще изпълни с живот и думите и действията ни и ще изтласка от живота ни фалша и лицемерието, с които така често „възпълваме” онова, което не достига…

В тази наша любов детето ще влезе с доверие и ще тръгне свободно по пътя, който искаме да споделим с него.

Списание Мирна, бр. 26

Коментари

коментара