За почитането на родителите, разглезените синове и прошката

Лекция, посветена на почитането на родителите и изпълнението на петата Божия заповед, изнесена от психолога протойерей Андрей Лоргус в Културния център „Покровские ворота“ в Москва.

 

Трябва ли порасналите деца да слушат родителите си? В какво се състои разликата между почитание и подчинение? Как са се отнасяли към своите родители библейските праотци? Как да се отнася към родителите детето, израснало в приемно семейство?

Какво да правим с родителите?

Проблемите възникват не с възприемането на петата заповед, а с нейното изпълнение. Разбира се, аз обичам своите родители, те са най-близките ми хора. Но кое е специфичното, което Църквата ми повелява да правя по отношение на тях? Почитанието – нещо възвишено и важно ли е то? Нерядко представата за него е, че то е сложно и трудно изпълнимо.

От друга страна, да въплътим този идеал за обичта към родителите в живота невинаги се оказва просто. Често на нас, вече порасналите деца, ни се налага да чуваме упреци от своите майки. Означава ли това, че нашите отношения са несъвършени?

От времето, когато психологията като наука става популярна, темата за взаимоотношенията на човека с неговите родители се превръща в пословична. Тезата, че за проблемите на личността е виновно семейството, в което е израснала, и родителите се оказват виновни за всичко – от детските травми до прословутия Едипов комплекс – бива обсъждана от всички. Проблеми действително съществуват, но какво отношение имат те към изпълнението на петата Божия заповед? Ще се опитаме да изясним това.

Праотците не са били „разглезени синчета“

Какво има предвид Църквата, говорейки за почитанието на родителите? Тази норма е взета от десетте заповеди, дадени на Моисей, и в нея са казани твърде важни неща, на които си струва да обърнем внимание. „Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава“ (Изх. 20:12 – бел. прев.) Тоест, почитай родителите си и ще се чувстваш добре на земята, ще бъдеш дълговечен на нея.

Тук съществува определена полза. В тази заповед звучи не задължението за почитане на родителите, а всъщност ни се предлага прагматичен подход: ако уважаваме родителите си, ще ни бъде добре, а освен това ще придобием и дълголетие.

Защо? Всички примери от съвременния живот говорят за обратното. Нима се чувстват добре децата, попаднали в зависимост от родителите си? Маминото синче, което не притежава собствено мнение, и възрастната дъщеря, седяла цял живот около майка си – нима ги виждаме щастливи и дълголетни?

Целият съвременен опит говори за това, че децата, намиращи се в зависимост от родителите, търпят поражение в живота. Те не могат да устроят семейния си живот, не постигат професионални успехи, сриват се в психологически аспект или просто не се реализират като личности. Нима това имаме предвид под послушание, такава зависимост, такава привързаност? Разбира се – не!

Обърнете внимание на героите от най-известните библейски сюжети, свързани с почитането на родителите. Как се държат Сим или Исаак, прославили се още и като патриарси, праотци? Когато било необходимо, те проявили феноменално послушание, но това не им попречило през целия си живот да постъпват независимо, да вземат решения самостоятелно. Обичта, която изпитвали към родителите си, не ги възпрепятствала да извършват смели, необикновени и твърде неочаквани постъпки, да определят сами своя жизнен път.

Ето, точно Исаак не e „разглезено синче“! Той е напълно самостоятелен човек – мощен, мъжествен, величествен. Когато Авраам се кани да го принесе в жертва, той бил на около 14 години, и послушанието, проявено от него в тази възраст, никак не му попречило да стане велик, точно както не попречила на Сим да стане велик добродетелта, проявена от него към баща му.

В Свещеното писание има много други сюжети, които потвърждават библейската заповед за почитането на родителите. Но това почитане не отрича поколенческата свобода, творчеството, риска, самостоятелността…

Старият завет – анатомия на родството

Ако погледнем Стария завет, ще открием много важна закономерност. Пред нас е книга на потомството, книга на родовете. Старият завет не би могъл да се осъществи, ако в отношенията между поколенията не съществуваше съгласуваност и дълбоки връзки. Впрочем, това не са неща, свързани с духовен подвиг, а своеобразна антропология, анатомия на родството, на благоденствието на семейството, човека, рода. В основата на това благоденствие лежи почитта към родителите. Почит, която в ни най-малка степен не отнема от следващото поколение неговата свобода, творчество, риск… Именно това е библейският идеал за почитането на родителите.

Но има неща, свързани с родителската воля. Едно от нещата, които достатъчно ясно проследяваме в живота на Авраам, Исаак и Яков, е отношението към Бога; второто е благословението за брак. Това са принципни моменти, за които бащите строго са следили.

Новозаветното отношение, засягащо почитанието на родителите, е малко по-разширено. Новостта тук е следната – Господ казва на апостолите: „Оставете всичко и Ме последвайте“. Искали ли са апостолите благословение от родителите си, за да тръгнат след Христос? По-скоро не.

От идеализация към приемане, от подчинение – към почитание

Проследявайки развитието на здравото дете, което расте в пълноценно семейство, можем да откроим следните етапи във взаимоотношенията с родителите.

Децата между 6 и 9 години (при момичетата този период е от 6 до 8-годишна възраст, а при момчетата – от 7 до 9-годишна възраст) идеализират родителите си, отнасят се абсолютно безкритично към тях: „Татко може всичко“, „Мама е най-красивата“. При това, през този период децата познават слабо своите родители, по-скоро ги възприемат като всемогъщи и всезнаещи същества. Привързаността към родителите е и емоционална, и физическа, зависимостта – пълна. Свикнали сме да казваме, че детето слуша родителите си. Всъщност става дума за покорство и подчинение. Послушанието като духовна добродетел – не е за децата. Просто имаме навика да употребяваме тази дума. Защо детето се покорява и се подчинява? Защото то още не притежава своя воля, тя тепърва започва да се формира; детето още не може да носи отговорност за себе си. На него му предстои постепенно да овладее своята воля и да привикне към носенето на отговорност. През този период е много важно родителите да не претоварват децата си, а от друга страна – да ги учат да поемат отговорност.

В юношеството всичко се променя. Взаимоотношенията с родителите претърпяват много сериозни промени, започва обезценяване на родителските фигури. Ако младежът казва: „Никога няма да постъпвам така глупаво като мама или като татко“ – това е здравословно поведение.

Защо е необходимо да бъдат обезценявани родителите? Защо е нужно да бъде проявявана независимост и непокорство? Младият човек трябва да се почувства отделна личност, различна от своите родители. Нали на него ще му се наложи да живее самостоятелно! Ако той остане в етапа на идеализацията, след това ще бъде невъзможно да тръгне по своя собствен път. В периода на съзряването децата не искат да приличат по нищо на родителите си. Това е нормално, по-точно – това е нормален стадий от развитието на човека. Иначе откъсването от родителското гнездо ще бъде сложно.

Възрастният човек в норма възприема своите родители реалистично. Той вижда и силните, и слабите им страни. При това зрелият човек приема родителите си и ги цени. И през този етап, притежавайки свобода, самостоятелност, воля и отговорност, той може да прояви почит към тях.

Почитанието е осъзнат избор. Детето не може да почита, то може само да се подчинява.

Задържането на зрелия човек в детството (идеализация на родителите) или във възрастта на юношеството (обезценяване на родителските фигури), води до изкривяване на отношенията на порасналите деца с техните родители, до инфантилизиране на тези отношения.

Когато, апелирайки за това, че трябва да бъдат почитани, родителите изискват от вече зрелите си деца покорство и подчинение, това няма нищо общо с петата заповед, а с ранната училищна възраст. Да изискваме от възрастни хора, които имат своя воля и свое чувство за отговорност, подчинение – означава да ги върнем в детството, да ги инфантилизираме, а това може да бъде приравнено към жестоко отношение.

 

Заповедите не са за децата!

Да изпълни заповедите може само възрастният човек, и не просто възрастният на години, а духовно зрелият. Ако човек е инфантилен, никакви заповеди не може да изпълни.

Можем да наблюдаваме как хората се фиксират в един или друг стадий от отношенията с родителите. Например, бихме могли да чуем от възрастен мъж, че неговата майка е най-добрата жена в живота му. Отношението към родителите като към светци, като към най-добрите на света – действително прилича на идеализация. Слабости и недостатъци притежава всеки от нас; като идеализира своите родители, човек става сляп и повтаря неволно родителските грешки. Лесно ли е за някого, който смята, че няма по-добри хора от баща му и майка му, да намери партньор? Нерядко такива личности остават завинаги в родителските семейства, не успявайки да намерят спътник в живота. Здравата критичност в общуването е необходима за възрастните.

Родителите не са идеални, но като правило не са и чудовища. Въпреки това, значителна част от хората в отношението към родителите „зациклят“ в периода на юношеството. Откривайки в себе си черти от характера на бащата или майката, мнозина започват да се борят със себе си. Те хабят значителни усилия не за да намерят свой собствен път, а да „не повторят пътя на родителите си“. Това не води до нищо добро.

Ние разгледахме как се развиват отношенията в идеалната ситуация. Но има ситуации, когато на детето в детството му е изключително трудно да идеализира своите родители, когато тяхното поведение не само че не дава повод за идеализация, но предизвиква в детската душа страх и тревога.

Тогава идеализацията, мечтата за добрия родител ще живее в сърцето на човека. Това е опасно. Защото с подобна мечта е сложно не само да бъде приет реалният родител, но и често става невъзможно изграждането на нормални съпружески отношения, тъй като в тях ще бъде възпроизведен детско-родителският модел. Избирайки съпруг, такъв човек или търси в него родителя, или „осиновява“ партньора. На пръв поглед човек, в чието сърце живее представата за идеалния родител, би трябвало самият той да бъде, като минимум, нелош родител. Но за съжаление това не е така. Такива хора, като правило, или предявяват завишени изисквания към собственото си родителство, опитвайки се с всички сили да въплътят своя идеал в живота, или се отказват напълно от възпитаването на децата, предоставяйки това на други, според принципа: „Защо да се опитвам, след като така или иначе от мен няма да излезе идеалният родител?“

Как трябва да изглежда отношението на зрелия човек към неговите родители? В идеалния случай то следва да съдържа 4 компонента: признание, приемане, уважение и благодарност. Забележете, тук няма нито подчинение, нито приемане на родителските ценности, нито съгласие с тях. За да изпълним петата Божия заповед, не е нужно да се подчиняваме на родителите си, да съгласуваме своите действия и своите свободни избори с тяхната воля. Всичко това няма нищо общо с почитането на родителите.

Благодаря за това, че сте ме създали!

Какво е признанието? Човек би казал какъв е проблемът: баща ми си е мой баща, майка ми си е моя майка. Но нерядко възникват опити да се откажем, да не приемем родителите: „Ти не си ми баща!“, „Ти не си ми майка“ – понякога това са фрази, хвърлени в разгара на спора, а понякога – износени в сърцето злобни юношески фантазии. Именно това е тежкият грях на непочитането: непризнаването на своите родители като родители.

Приемането означава, че аз приемам родителя като част от себе си, като част от своята природа. То се осъществява не чрез ума, а чрез сърцето, това е решимостта на човека да приеме своите родители.

А как да постъпим, ако родителите са алкохолици? Ако са изоставили детето в родилния дом? Ние можем да имаме причини да не приемаме своите родители. Но заповедта настоява за приемане. В нея не е написано: „Почитай баща си и майка си заради това, което са направили за тебе“ – там изобщо няма никакви условия. Почитай родителите си – и ще бъдеш дълголетен.

Уважението към родителите не трябва да зависи от техните качества и постъпки, то трябва да бъде не заради добродетелите им, а заради самия факт на раждането (безусловно уважение).

Благодарността към родителите е акт на приемане на дара, който те са ни предали. От тях сме приели най-ценния подарък – нашия живот. Знаем, че с подаръка можем да постъпим по различен начин, например да кажем на дарителя: „Благодаря, не ми е нужен“ или „Благодаря, не съм го искал!“ Непочитането на родителите, неуважението към тях лишава човека от сила. При това лишаваме от сила не само себе си, но и своите деца, откъсваме себе си от рода…

Понякога казваме: „Най-главното е спасението от Господа“. Но спасението се добавя към това, което вече съществува. Нашето раждане е в Божиите ръце и в ръцете на родителите ни, затова и нашата благодарност към тях е от най-висока проба.

Не мога да простя на своите родители

Темата, която често възниква на консултациите с психолога, е: „Не мога да простя на своите родители“. Как прошката е свързана с почитанието?

Ще открием страшна тайна: ние, като деца, нямаме право да прощаваме или да не прощаваме на родителите си, защото нямаме правото да ги съдим. Ние не сме съдии на своите родители, затова не бихме могли да говорим и за прошка. Ясно е, че преди да простим, първо трябва да осъдим и да издадем присъда. По отношение на бащата и майката осъждането е недопустимо заради йерархията.

Децата винаги стоят по-ниско от родителите си. Те не могат нито отстрани, нито отвисоко да гледат на техния живот, не могат да им бъдат съдии; те винаги гледат на тях отдолу нагоре, независимо от своя ръст и възраст.

Това съвсем не означава, че не можем да оценяваме постъпките на своите родители и да анализираме техните грешки. Критичният поглед е напълно възможен, това е нормално. Без критичност ние изпадаме в идеализация. Но на основата на тази критика ние нямаме право да съдим или да осъждаме родителите си. И впрочем, нямаме правото да ги оправдаваме, доколкото не сме нито съдии, нито адвокати, нито обвинители…

Биологични? Родни?

Понякога съвременният човек казва „биологични родители“. Много неприятен и обезценяващ термин, който предварително отхвърля духовната част. Ние предпочитаме да употребяваме израза „родни родители“, подчертавайки, че родството съдържа и духовен, и телесен компонент.

А как да постъпим в случай, че детето е осиновено? Необходимо ли е човек да уважава майка, която се е отказала от него в родилния дом? Ще успее ли порасналото дете да уважава родители, които са издевателствали над него?

Много важно е това, че от библейска гледна точка приемните родители не могат да заменят родните. Важно е да разберем, че родните родители не изчезват никъде. Приемни родители може да има, може да няма, но родните остават – именно тяхната кръв тече във вените на детето. То не може да почита приемните родители, ако не почита родните.

А ако човек е израснал в приемно семейство и никога не е виждал родителите си? Длъжен ли е да ги почита? Безспорно – длъжен е. Защото в него тече тяхната кръв и отказвайки се от нея, не приемайки я, той не приема себе си.

Ако оприличим приемното дете на дърво, то корените на това дърво са родителите. Приемните родители, които са му помогнали да порасне, изпълняват ролята на подпорки, благодарение на които дръвчето не е погинало. Но какво ще стане с дървото, отказало се от своите корени?

Да почитаме приемните родители, безусловно, е необходимо, но да се откажем от родните и да не ги уважаваме – не бива. Дори, ако да приемем техните постъпки по отношение на детето – не е лесно, а понякога е невъзможно.

Нужно ли е да пазим тайната на осиновяването? Човек трябва да знае кои са неговите родители, да има, ако е възможно, информация за тези хора. Съвсем не е задължително да изгражда отношения или да общува с тях, но е необходимо да знае.

Темата за отношенията между приемните родители и децата е много обширна, сериозна и безспорно заслужава отделен разговор.

Не ни е нужен такъв зет!

Един от критериите за зрялост е този, че извършвайки свободен избор, човек не изпитва вина пред родителите си, дори ако неговото мнение не съвпада с тяхното. Даже ако чувството за вина присъства, то не влияе на неговото решение.

За съжаление, родителите не винаги одобряват нашия избор на съпруг(а). Какво да прави човек, който се кани да встъпи в брак, знаейки, че неговите родители не харесват избраника или избраницата му? Необходимо ли е в такъв случай да се отказва от своята любов?

Благословението за брак не е разрешение, но за съпрузите е желателно да го получат, защото то е предаване на дара на живота.

Липсата на благословение не означава, че съпрузите трябва да се откажат един от друг. Изборът на брачен партньор е зона на лична отговорност на всеки от нас, а не на нашите родители. С кого ще изживее своя живот, всеки човек трябва да решава сам, защото именно той ще живее със съпруга(та) си.

Брак може да бъде сключен и без съгласието на родителите, но макар и не веднага, е нужно да получим тяхното благословение. Понякога за него трябва да почакаме. Рано или късно родителите благославят своите деца, въпреки че в някои случаи това става едва след раждането на внуците…

Роднините не винаги са ни близки

Да изграждаш отношения с родителите, бидейки възрастен човек, невинаги е лесна задача. Някои от нас са духовно близки със своите родители, други – полагат сериозни усилия да общуват с тях. Трябва ли да разчитаме на това да имаме приятелски отношения с родителите си? Това далеч не се случва винаги.

Необходимо ли е както в детството да споделяме с родителите всичко, което ни е на душата? Да поверяваме на майка си своите планове и всеки път да се терзаем от чувство за вина заради това, че не ги е одобрила? Да запазим детската си доверчивост, бидейки възрастни, е сложно, а не е и нужно. За съжаление, нашите роднини и нашите близки невинаги са едни и същи хора. Но петата заповед е приложима към всички родители, без изключение.

Почитанието е радост

Не бива да смятаме, че изпълнението на петата заповед е особено изкуство или не много приятно задължение. Всъщност почитането на родителите е огромно щастие. Да бъдеш пораснало дете на вече възрастни родители, е много приятно усещане. Докато нашите мама и татко са живи, съвсем друга е степента на нашата отговорност в живота. Те се намират на предната линия. Когато родителите ни си отидат, това място заемаме ние. І www.pravmir.ru

Подготвила: Алиса Орлова

Превод: Радостина Ангелова

Коментари

коментара