Как да приобщим родителите си към вярата

Сайтът на списание „Тома“ има постоянна рубрика „Въпрос към свещеника“. Всеки читател може да зададе своя въпрос, за да получи личен отговор от свещеника. Но на някои от въпросите не може да се отговори с едно кратко писмо – те изискват обстоятелствен разговор. Преди известно време в редакцията на руския сайт се получил подобен въпрос от 28-годишния Андрей:

„Аз дойдох в църквата сам, преди три години. Неофитският ми плам, с който се опитвах да приведа към вярата след себе си и своите родители, слава Богу, започна да стихва. Разбирам, че само с линия си пример, с личното си свидетелство за Иисус Христос, с молитвите си ще мога нещо да променя. Така и се старая да живея. И ето, родителите ми от една година вече не ме възприемат като „фанатик“, който постоянно кой знае защо ходи на църква, чете молитви, общува с духовния отец. Не, те виждат в мене реалните положителни промени: техният син-безделник е станал грижовен, любящ, помагащ, отхвърлил е всички лоши навици и постъпки… Даже в разговор с приятелки мама говори за мене като пример за подражание, гордее се със сина си. Тя знае, че тези промени станаха в мене само благодарение на църковния живот, че без Бога, без причастяването със Светите Христови Тайни, без помощта на духовния отец, аз не бих се променил ни най-малко. Но даже и този очевиден резултат не подтиква родителите ми поне малко да се приближат към вярата, да се променят малко… Те не са атеисти, вярват, че има Бог, че Той действено участва в живота на техния син… Но някак си не желаят да снемат от себе си своеобразна непробиваема, непроницаема броня.

Не мога да разбера, защо те виждат, че синът им е станал по-добър, но за тях това не е доказателство по какъв път трябва да се върви. Какво още не им стига? Защо поне от обич и уважение към сина си не се опитат да направят макар и най-малка стъпка към Бога? Нали родителите са най-близките хора в живота ни, и така ми се иска да им дам това богатство, което е в мене, но те се затварят, отдръпват се. Много ми е болно от всичко това. А може би все пак трябва в някои случаи да проявявам инициатива, да говоря с родителите си за Бога, да ги приканвам да дойдат в храма? Ако е така, то как да постъпя, че поне да не навредя, да не стане по-зле?“

Отговор на протойерей Андрей Лоргус, свещеник, психолог, антрополог, ректор на Института по християнска психология

Първа теза: представата за това, че всички ще видят колко съм вярващ и добър, и също ще повярват, е погрешна. Близките най-често ще започнат да се съпротивляват, когато се опитват да ги приведат, или даже ги принудят да отидат в църквата. Особено пък когато това го прави детето…

Отец Андрей, Вие какво бихте отговорили на автора на писмото?

В това писмо виждам някои изкривени представи, свързани с неофитството на младия човек. Да, той чувства, че е станал по-мек в отношението към родителите си, но при все това – все още му предстои да полага усилия. Той задава въпроса: „Какво още не им стига?“. Излиза, че той е разчитал, че неговите личностни промени ще станат за родителите свидетелство, че трябва да се тръгне по пътя на Православието. Това, разбира се, е мит. Каквито и светци да сме, ние не можем с това да „подкупим“ членовете на нашето семейство. Всеки човек върви по своя път и в това е неговото достойнство и нашето уважение към него.

„Защо поне от обич и уважение към сина си не се опитат да направят и най-малка стъпка към Бога?“ – пита авторът на писмото. Но нима любовта и уважението могат да бъдат средство за приближаване към Бога? Разбира се, не. Младият човек така и не разбира, че духовната вертикала не съвпада с нашите земни отношения. И ако някой започне своя път към Бога, прави го не заради ближния, а заради себе си. А тук младият човек като че ли търгува, пазари се: „Нали родителите ми са най-близките хора, и така ми се иска да им дам това богатство, което имам в себе си“. Това е типичен признак за неофита: него буквално го взривяват преизпълващите го чувства, знания, благодат; той иска да спаси всички.

„Много ми е болно от всичко това“ – пише той. И аз разбирам защо: той си мисли, че ако сподели тази благодат, то всички изведнъж ще станат щастливи. Това е заблуждение. На младежа все още му предстои да преживее тази криза и да разбере, че всеки човек е обичана от Бога личност, вървяща по свой път. Подчертавам – по свой път.

Авторът на писмото иска родителите му, поне от обич и уважение към него, да влязат в църквата. А аз бих отговорил на младежа, че, напротив, обич и уважение в дадената ситуация трябва да прояви той.

В редакционната ни поща редовно идват имейли с въпроси за това, как да приобщим родителите си към вярата. „Детето“, задаващо този въпрос, може да е и 18-годишно, може и да е на 45 години, може да живее с родителите си и остро да чувства религиозния конфликт, а може да живее отделно и от разстояние да преживява, че с родителите си нямат единство във вярата. Във всеки случай, за мнозина тази тема е много болезнена. Тя често ли възниква във Вашата пастирска и психологическа практика?

Доста често. Да приобщят близките си към храма се опитват не само децата, но и родителите, и мъжът, и жената. И това е естествено. Защото семейството е едно цяло, и от само себе си се разбира, че на всички им се иска в семейството да има единство на традициите, ритуалите, обредите, правилата, битовата култура… Изобщо да има духовно единство.

Но също така е естествено, че семейството ще се съпротивлява, когато един започне да се въцърковява и се опитва да поведе след себе си и другите.

Трябва да е ясно, че във всяко семейство живее система от ценности, която като духовно наследство се предава от потомците от род в род. По това наследство хората се идентифицират: ние сме семейството. И навсякъде тази система от ценности ще бъде много различна. Например: ние се считаме за православни, но не ходим на църковни служби. Или: да, ние правим козунаци на Великден, но нямаме навик да спазваме поста. И за човека, израсъл в семейството, е важно да усеща, че той е от това семейството, и съответно – да принадлежи към тази система от ценности.

И изведнъж един от членовете на семейството е започнал стремително да се въцърковява, горещо да вярва и да се опитва да обърне всички в Православието. Разбира се, с това той оставя семейството без почва под нозете си. Със своя нов начин на живот той сякаш демонстрира, че, видите ли, всички тези ценности и традиции, които вие сте натрупали, са нищо в сравнение с това богатство, което аз придобих в църквата. Току-що пристъпилият към вярата действа, по правило, с неофитски плам, старае се да спазва всичко точно така, както му предписват правилата, без оглед на това, че някому може да е неприятно, неудобно, даже обидно – и близките започват да страдат от всичко това. Днес вече се наложи следната поговорка: когато в семейството се появи един светец, всички останали стават мъченици.

Особено неприятно за по-възрастните членове на семейството е, когато именно детето се опитва да пренареди установения ред (независимо дали детето е на 18, на 30 или на 40 години). Затова няма нищо чудно, че семейството се опитва да се съпротивлява на този натиск. Защото в семейния кръг всички ние си оставаме свободни личности. И нашите духовни подбуди понякога не съвпадат.

При това не трябва да се забравя, че любовта към нашето семейство се измерва с личната ни лоялност. Важно е да осъзнаваме принадлежността си към своето семейство, нали? Разбира се! Тъкмо затова трябва да бъдем лоялни и спрямо всички семейни правила. Защото, ако престанем да ги спазваме и започнем да живеем с някакви други норми, влизаме в конфликт с най-близките си. Това е болезнено, неприятно и понякога може да доведе семейството до тежка криза.

Втора теза: Не е редно детето да възпитава и превъзпитава своите родители. Това е неуважително и безусловно нарушава петата Божия заповед.

Но нали говорим не просто за някакви си традиции, а за това, че човекът е намерил Бога. И за него действително се е разкрил нов, прекрасен свят. Нима е лошо да се стремиш към това, и родителите ти също да погледнат към този свят? Да, казват, че не може да се спаси този, който не иска да се спаси. Но може би задача на детето, пристъпило към вярата, е поне да се опита да събуди в родителите си това желание?

В такава постановка на въпроса (и това го зная от собствен опит) се съдържа неуважение към родителите. Защото мама или татко биват възприемани като обект на възпитание… Точно така говореха и комунистите и комсомолците, когато се опитваха да отклонят от духовния път своите вярващи родители. Те имаха също такова старание да превъзпитават, да отучат от православната традиция и да принуждават към комунистическия ред. Днес всичко се повтаря, само че с обратен знак. Това е същият фанатизъм, присъщ на неофитството.

И моят отговор тук – като пастир, като психолог, като човек, който и сам навремето е упорствал, – е следният: не трябва детето да насилва, да променя, да превъзпитава родителите си. Това е неуважително, неуместно и категорично нарушава петата Божия заповед.

Какво точно детето може да направи по отношение на близките, авторът на писмото вече е написал: със собствения си пример да свидетелства за Христа и горещо да се моли на Бога за тях. Всичко останало е в ръцете на Господа. И, разбира се, не трябва да се забравя, че освен нашата молитва за родителите има нещо много по-важно – безкрайната любов на Бога към всеки човек, в това число и към онзи, който засега не се стреми към Него.

Родителите са много внимателни към своите деца. Те много грижливо се вслушват в нашите разговори и твърде много неща възприемат и усвояват от нас. Просто – не го правят така явно, както би ни се искало. Затова всички неофитски пориви, разбира се, трябва по някакъв начин да влизат в разумни рамки.

Това не е толкова просто и навярно грешките в отношенията с родителите са неизбежни…

Ако няма опитен пастир, грешките са неизбежни. Опитният свещеник ще даде добри практически съвети и ще помогне да се овладее неофитският плам. Макар че пред очите ми поради невъздържано, неумерено неофитство се разпаднаха много семейства, даже независимо, че хората бяха насочвани в правия път от опитни духовници. Но в своята разпаленост онези хора не искаха никого да слушат, не искаха да отстъпят. И просто потискаха близките си с такава сила, че семейството в края на краищата се разпадаше.

Самият аз бях първият вярващ в семейството и преминах през всички кризи – и съпружески, и родителски – и предмета на нашия разговор го зная наизуст. Разбира се, невъзможно е да скриеш напълно неофитството си, и грешки неизбежно ще има. Но духовният отец или наставник (разбира се, ако се вслушваш в съветите му) може да предотврати известна част от грешките. Моят пастир беше такъв и той винаги ми напомняше, че семейството е по-важно и че не бива да се пренебрегват семейните ценности.

Семейството е по-важно, отколкото какво?

Отколкото обредите, отколкото поста, отколкото службите. Да, ти искаш да отидеш на всенощната, да идеш на литургия, а семейството ти иска да отидете някъде в почивните дни – заминавай със семейството. Пази семейството, съхранявай го, грижи се за него – ето какво ми казваше моят духовен отец. И аз прекрасно разбирах защо така ми говори. И да, приемах компромиса.

Трябва да минат години, докато семейството свикне и приеме твоето отношение към вярата. Постепенно начинът на живот на семейството ще се променя и за всички ще стане естествено това, че ти всяка събота и неделя отиваш на служба, че спазваш поста и прочее. Всички ще разберат колко важно е това за тебе и ще уважават твоя избор. А и ти ще ги уважаваш.

Трета теза: Всички членове на семейството трябва да се отнасят един към друг с разбиране: родителите – към това, че детето им ходи на църква, че се моли в къщи, пости, общува с духовника, а детето – към това, че темата за вярата не е близка на родителите. Ключът към това разбиране е любовта и взаимното уважение.

Когато говорите за натиск върху родителите, Вие имате предвид преките призиви – да ходят на църква, да променят живота си? Или въобще всяко припомняне на тази тема може да се възприеме като принуда, и е по-добре детето да заобикаля тази тема, да не споделя с мама и татко преживяванията си, например за предишната служба, за предстоящото причастяване?

Ако в семейството няма най-строга забрана да се говори на тема вяра, ако в къщи се отнасят с уважение към интересите на близките, то несъмнено даже е необходимо да се споделят преживяванията! Защото общуването и емоционалната подкрепа – това са най-важните съставни елементи на нашия семеен живот. Прибираме се вечер в къщи и разказваме: днес бях на църква, пяха чудесно, и е такава красота там! Споделяме чувствата си, преживяванията си, знанията си – и това е един от най-важните канали на връзката ни. Но не натрапваме мнението си на другите, а именно общуваме, а в общуването се подразбира равенство.

Помня, когато влязох в църквата, имах много спорове с разни хора в университета, с приятели, с родителите. С мама, разбира се, ние никога не спорим, ние просто си общуваме по тези теми. А, виж, с баща ми имахме най-сериозни и напрегнати спорове. Привеждахме си цялата известна ни според образованието ни аргументация, започвайки от Адам. И това е нормално, стига в семейството да има открит диалог.

Семейство, в което съществува комуникация, емоционална взаимна подкрепа и разбиране – такова семейство е жизнено. Но щом в него се появи диктат на ценности или на нещо друго – в семейството настъпва криза и то започва да се отбранява.

В пощата на „Тома“ се получи следното писмо от момиче: родителите ѝ се отнасяли достатъчно лоялно към това, че е въцърковена, но четенето на утринното и вечерното правило, молитвата ѝ преди хранене ги смущавало, а понякога се дразнели. Струвало им се, че да ходи на църква е хубаво, но да посещава всички богослужения през Страстната седмица – това е прекалено, фанатизъм. В тази връзка, как е правилно да се изграждат отношенията? Как, от една страна, да не смути родителите си, а от друга – да не се откаже от своите собствени желания по отношение на духовния живот?

Подобни случаи си струва да се обсъждат с духовника, а може би и с психолог, именно кризисните моменти в отношенията с родителите.

Нали ако се уважаваме един другиго, ние признаваме, че другият може да живее така, както счита за необходимо. И ако човек живее със своите ценности, обичаи, обреди (ще повторя: без да ги натрапва на друг), ако се моли и пости – какво толкова? Това изобщо не вреди на семейната любов. Различният начин на живот на един от членовете на семейството никога няма да бъде проблем. Но ако в семейството има изискване за единство и синхрон във всичко – тогава могат да възникнат сериозни недоразумения, обиди, конфликти.

Затова моят отговор към момичето е: ако това, което правите, е в рамките на нормалното, няма да се отрази отрицателно на семейството ви. Защото човек може да се моли и в своята стая, да се помоли преди хранене така, както счита за нужно. Да, възможно е за родителите това да се стори преднамерено, провокиращо (а и неофитството винаги е твърде демонстративно, предизвикателно). Но ако има любов и взаимно уважение, всеки родител ще изтърпи това.

У мнозина родители често възниква негативно отношение към духовника на тяхното дете. И детето както и да се старае да изглади ситуацията, родителите просто ревнуват, защото за детето се е появил нов авторитет, който ще му помага да живее правилно. Как да се предотврати поводът за ревност у родителите?

Трудно е да се каже. Това вече е изкуството на живота в семейството. Действително е изкуство. Невъзможно е да се дават някакви рецепти, такива не съществуват, те се раждат от ситуацията. Но ако отношенията са основани на любов и уважение, винаги може да се стигне до разбирателство и да се намери някакъв компромис.

Но може да се случи и така: възползвали се от конфликта, свързан с наличието на духовен отец, с въцърковяването, децата започват необмислено да си уреждат отношенията с родителите и тогава тяхното пристъпване към вярата просто съвпада със семейната криза, която има други корени. Затова въпросът за духовния отец също не е от религиозен характер. Ако е назрял вътрешносемеен конфликт, религията ще бъде само повод да се засегнеш: „Ах, ето сега нали съм вярващ, ще видят те! Ще им докажа, че съм самостоятелен, че няма да живея като тях, ще им покажа какво е нравственост, защото техните постъпки са безнравствени“. И ако такъв мотив съществува неосъзнато в младия човек, това, разбира се, няма никакво отношение нито към християнството, нито към религията.

Особеност на нашето време е, че нерядко родителите се приобщават към храма след децата си. И ако действително така се е случило, как детето да изгради по-нататъшното общуване? Може ли да предложи своята помощ по някакви въпроси, да подкрепя емоционално? Или да остави родителите да вървят по свой път?

Сега говорим от позицията на кого? На възпитател? Но това е неуважителна позиция спрямо родителите. Не децата трябва да възпитават родителите, а само просто да ги уважават. Мама е ходила на църква – и слава Богу! Но синът или дъщерята не трябва да ѝ поставят оценка, нито да започнат да я притесняват за по-нататък, а просто с уважение трябва да се отнасят към нейните решения, постъпки, към нейния начин на живот. Това е достатъчно. А конкретно как да се постъпи – това ще подскаже обичта. Никакви специални методики не съществуват, а и не са необходими.

Четвърта теза: Ако вие действително обичате и уважавате родителите си, няма да ги принуждавате и да ги потискате психически. Там където има уважение, няма насилие и манипулация.

Случвало ли се е във Вашата практика такава история, когато родители, по молитвите на техните деца, да са се кръстили и да са се приобщили към вярата в края на живота си?

Разбира се, случвало се е. Но не ми се иска да разказвам за тях, защото за мене като свещеник подобни истории са доста нееднозначни, не леки, и не бих искал да говоря за тях като за някакъв пример.

Ще обясня защо. Едно от най-забележителните кръщавания, които съм извършил, беше кръщението на един младеж, който и до днес е жив и здрав. Чудесен лекар, умник, обичащ семейството си, жена си, кръсти се с вяра, с радост, с любов, с разбиране за всяка направена от него крачка. Нищо не искаше да пропусне, молеше да премине през пълната катехизация, максимално да се подготви за това тайнство. Покани на кръщението жена си, тъщата си, всички. Ето това беше истинско тържество!

А когато човек е вече немощен и умиращ приема Кръщение, лежейки в постелята… Да, и това е необходимо да се направи, ако такава е волята му. Но се питаш, къде е бил този човек по-рано, докато е бил здрав? Защо едва сега се замисля за такъв извънредно важен въпрос?

Но пък е толкова радостно, че макар и в края на живота си, човекът е повярвал!

Разбирате ли, ако човек съзнателно е живял в неверие – това е негов избор, който ние като християни сме длъжни да уважаваме. Ние не можем да приемем такава позиция, тя за нас е ужасна. Но правото на избор на тази личност признаваме. Ето, ако човек е бил несъзнателно атеист, просто затова, че не е пожелал да промени нещо или пък му е било все едно, – това е друг въпрос, и разбира се, по-досаден случай.

Но се случва човек и преди смъртта си да се усъмни и разколебае. А после, вече в бълнуване, в полусъзнателно състояние, за някакви секунди идва на себе си, и децата му, използвайки тази възможност, казват: ей сега ще повикаме свещеника, той ще те кръсти, ще те причасти – и тогаз спокойно умирай. В такова състояние човекът ще кимне с глава, и все едно, „правете каквото щете“. Но това не е Кръщение! За съжаление, и самият аз съм извършвал подобни тайнства, но и досега сърцето ми е неспокойно. Защото това е бил несвободен избор, а отстъпка на болния човек пред психологическия натиск на здравите.

Случва се, разбира се, и болният осъзнато да приеме Кръщението. Имал съм такива случаи, когато човекът вече буквално в коматозно състояние, събира силите си и ясно и отчетливо казва: „Искам да се кръстя“. Доколко това е ясно осъзнаване е невъзможно да се прецени, но поне той повтаря думите на молитвата, изповядва се. Тогава да, тогава съм готов да потвърдя, че това е било Кръщение по собствена воля. И все пак си остава въпросът: къде си бил, когато беше здрав, когато можеше осъзнато и аргументирано да отстояваш гледната си точка? Имал си, значи, други интереси.

Разбирам, тъкмо за родствениците това е добре: мама пред смъртта си се кръсти, сега ще я запиша в поменика за споменаване на покойници и заедно с другите ще ходя на панихидата за родителите, ще ѝ паля свещ. Да, в битов смисъл това е мир и спокойствие за дъщерята или сина. Но в този ред на мисли няма нищо в утешение на личността на твоя родител, в подкрепа на неговото отношение с Бога. Тук всичко е само в утешение на себе си.

Но нали това наистина е щастие за детето, че макар и на смъртния одър неговият родител приема кръщение! Ето той умира вече не атеист…

Да, за сина или дъщерята това е голяма радост. А за този, който застава пред Господа, дали и за него е същата радост? Ако болният пред смъртта наистина искрено се покайва и искрено пристъпва към Христа, тогава всички се радват – и на земята, и на небето. Но ако човек в болестта си се кръсти и се причасти затова, че, например, ужасно иска да се излекува, или че се надява по-скоро да умре и да престане да се мъчи, или че се е поддал на натиска на близките си, – каква ти тук радост?

Когато човек пред смъртта си иска да се кръсти или да се изповяда и да се причасти, аз като свещеник никога не мога да откажа това. Но не трябва да се радваме и да даваме това за пример, да го считаме като норма на християнски живот.

Отново и отново ще повторя, много е важно да обичаме и да уважаваме родителите си. И ако вие действително ги уважавате, няма да ги принуждавате и да им оказвате психологически натиск. Където има уважение, там няма място за насилие и манипулация.

Ето, вие казахте, че детето е щастливо, ако мама или татко преди смъртта са се кръстили. Това е така. Понякога идва при мен някой в църквата и ми казва: вижте, искам да се помоля за вашите родители. Отговарям му, моят баща беше некръстен и умря без покаяние. И веднъж, в такъв момент, осъзнах, че се срамувам от това и ми е неловко. И току ми мине през ума: ох, дано с мама не изтърва този шанс, на всяка цена трябва да я кръстя.

Виждате ли, колко самовлюбеност има във всичко това? Да кръстя своята майка само заради това, че после, когато някоя състрадателна енориашка ме попита за нея, да мога със „спокойна“ душа да отговоря: да, тя е кръстена, ето светото ѝ име. Аз, безусловно, се притеснявам и безпокоя за моята майка и от цялата си душа искам тя да приеме светото Кръщение, моля се за това. Но е страшно, когато забележиш, че понякога искаш това – заради себе си. А не заради нея. Все пак трябва да бъде заради другия. | Foma.ru

 

Превод: Венета Дякова

 

Снимка: Мария Хербакова, Foma.ru