„Не съм „чайлдфрий“, нямам травма от детството, но не искам деца“
Писмото на Олга К. престоя в редакцията около година. Все не му идваше ред, но и отговор “Благодарим, но не става” нямаше да е уместен. Затова решихме да поискаме коментар. Възможно е отговорът на свещеник Петър Коломейцев да не Ви хареса, но на нас ни се стори премерен и сериозен.
Олга К.: Десетки, стотици пъти са ми задавали въпроса: “Кога ще имате дете?”. Вече четири години съм омъжена, но нямаме деца. И не защото аз или съпругът ми сме болни, а защото все още не съм готова да стана майка.
Но опитайте се да споделите това в нашето общество! Особено в прицърковното, в което израснах. Нашето семейство е вярващо, родителите ми и сега ходят на църква всяка седмица. Представям си колко пъти за тези години са чували същия въпрос: “Оля омъжи ли се? Чакате ли внуци?”.
Мама реши да си поръча тениска с надпис: “Да, дъщеря ми е омъжена. Не, все още нямаме внуци. Да, готови сме да станем баба и дядо”.
Но тези нетактични въпроси са върха на айсберга. Проблемът е, че традиционното общество не приема факта „не искам дете“. Нищо, че моите връстници около тридесетте не само че нямат желание да раждат, но нямат и желание да имат поне постоянен партньор.
Аз не съм “чайлдфрий“, нямам и травма от детството. Може би някога ще родя дете. Но сега съм на 27 и не искам деца. Наясно съм каква отговорност е това. Зная, че детето може да се разболее, да падне, да се пореже, че трябва да получи образование и възпитание не на принципа “ще го дам на година и половина в ясли и нека за него се грижат лелките и възпитателките”. Разбирам прекрасно, че родителите могат да дадат много на детето си: многостранно развитие, изтънчен вкус, могат да му разкрият красотата на нашия свят. А могат и нищо да не му дадат, включвайки телевизора и бъбрейки с приятелки цял ден по телефона.
Имам идея да овладея втора професия и се записах на курс. Със съпруга ми много пътуваме и едва сега откривам нови неща – не само по света, но и в себе си, в отношенията ни, в хората наоколо. Не мога и не искам да бъда единствено майка. Но също така не искам и да родя и да дам детето си на баба и дядо, за да продължа да се занимавам с това, което ми е интересно.
Пътешествайки из Западна Европа, виждам, че там вече е съвсем нормално да се ражда около четиридесетте, когато семейството е стъпило твърдо на краката си и осъзнава, какво иска и какво може. Тази позиция ми е много по-близка.”
Свещеник Петър Коломейцев, клирик в храма „Св. св. Козма и Дамиан“ в Шубино (Москва), християнски психолог:
Свещеник Петър Коломейцев е специалист в областта на енорийските консултации и специалната психология. Той е заместник декан по възпитателната работа във факултета по психология на РПУ „Св. Иоан Богослов“, духовник е в Центъра за равни възможности за деца-сираци “Нагоре” и е свещеник в приюта за деца-сираци, пациенти на РДКБ “Незнайко”.
По отношението му към раждането на деца, бих разделил нашето общество на три групи. В първата поставям хора, които съзнателно не искат да имат деца. Те съвсем отговорно са взели това решение и честно са си отговорили на този въпрос. Те не са особено много. За съжаление, хората от втората група, които съзнателно искат да имат деца и отговорно се отнасят към родителството, също не са много, но се увеличават. Най-голяма е тази група от обществото, която въобще не се замисля иска ли да има деца, не иска ли, иска ли да носи отговорност за тях или не иска. Нейните представители просто раждат, защото “така е прието”, “така правят всички”, “така трябва”.
В своето писмо Олга точно е подредила своите приоритети. Щом като все още не чувства любов и отговорност, защо да експериментира? Заради самолюбието? За да не я коментират съседките?
Всички “имат деца” и аз “ще имам”, а после ще се чудя какво да правя?
Няма да се изненадам, ако това писмо предизвика бурни протести. Защото нашите обичайни възгледи са такива: идеал №1 – монашество. По-лош идеал №2 – брак. Но тогава сме длъжни да имаме много деца. Има и трети вариант – хора, които живеят без деца и “безнаказано” правят секс. Разбира се, те не са вярващи. Ето това са възгледите на “истинските православни”. Жалко е, че те превръщат децата си в заложници на тези свои възгледи.
А защо не зададем други въпроси: Защо половината от населението пие? Или: Всички деца ли са били желани от родителите си? Или просто не са успели да направят аборт?
На практика се получава, че е много трудно да намерим човек, който да не е бил травмиран от детството си, атмосферата, родителите. Аз съм първият в тази редичка. Защото парадигмите са железни: “Децата са смисълът на семейството”, “Православно е да имаш много деца”, бракът е “трябва”, а разводът – “забранен”.
В резултат се раждат деца, които дразнят всички, но родителите убеждават себе си и околните, че ги обичат. Следва “Домостроя” на поп Силвестър, който пише: “Не му давай свобода в детството, пречупѝ го, докато расте. Та щом възмъжее, да не се проваля пред теб и да не става за посмешище пред врага”. Какво да правим с децата, родени без любов и без осъзната отговорност, просто защото “така трябва”? Разбира се, ще ги “възпитаваме” и бием.
Ето така между “не трябва” и “трябва” и при огромен дефицит на любов се получават съвършено болни православни семейства. Разбира се, не всички са такива, но поне половината са!
Но децата не са допълнителна тежест след секса и не са остатъчен продукт от семейния живот. В “Основите на социалната концепция на Руската Православна Църква” е изложена нормална позиция: “Децата са плод на любовта на свързани в брак мъже и жени, устремени към Христа”. Тоест, първо трябва да се устремим към Христа, да образуваме домашна Църква, а децата нека са плод на тази любов и общност. Там има още една формулировка: „Раждането на деца трябва да е отговорност. Съпрузите носят отговорност пред Бога за пълноценното възпитание на децата.“ Тоест, трябва да отговаряме за взетото от нас решение! Да съзнаваме, че искаме деца и сме готови за това.
Да обичаш и възпитаваш деца е призвание. Отново ще цитирам социалната концепция: “Огромна беда на съвременното общество е сирачеството при живи родители. Църквата смята за свой дълг да подпомага здравите семейства и осъзнаването от родителите на тяхното призвание”. Впрочем, по-рано много жени не са чувствали такова призвание и затова са наемали дойки, гувернантки, възпитатели.
Позицията, изложена в писмото на Оля заслужава уважение: тя е честна пред себе си. Не чувства желание и призвание и не иска да създава деца, само защото “така трябва”.
Но ако искаме да бъдем точни, би трябвало да отговорим на въпроса: защо традиционното общество е искало да се раждат много деца? Целите са, меко казано, користни. Многодетността, едновременно със заповедта за почитането на родителите е гарантирала обезпечена старост и без пенсионен фонд. Нека не забравяме, че само преди стотина години детската смъртност е била огромна. Децата са били много; какво от това, че слабите и болните са умирали. Но са оставали силните и здравите. Затова са раждали без да спират, мислейки за старостта. През 1913 година във Владимир средната продължителност на живота е била (въпреки че е имало и столетници) 23 години, именно поради високата детска смъртност.
А отношение към децата като към уникални личности, чието е Царството Небесно въобще не е имало. Днес, когато можем да посветим живота си на едно дете, даже дете с увреждане, чийто живот може да не бъде много дълъг, за нас означава много. Това, обаче, е друго и вече е християнско.
Превод: Жанета Дилкова-Дановска | www.matrony.ru
