Западът открива Изтока

Двадесети век не бе само епоха на велики научни и технологични постижения. Нека не изглежда парадоксално, че в същата епоха станаха някои дълбоки духовни търсения в областта на богословието и еклезиологията. Особено в Западна Европа, затрупана от светските постижения, започна да се наблюдава търсене на църковното единство по образец на древната единна Църква и същевременно на източното богословско предание.

Много от тези белези във времето забелязваме в книги, като “Носталгия по Православието” (1956), където изтъкнати римокатолици и протестанти изразяват удивлението си пред богатството на Православната Църква и предание. В книгата “Църквата в нейния път” (1970) виждаме някои подобни примери на духовно обновление, каквито са литургичното и патристично движение на Запад, както и първите монашески общности, основани на протестантска земя. Същото се забелязва и в три последователни книги “Съществува ли днес носталгия по Православието?” 1972, “Богословски свидетелства” 1986, “Православието отблизо” 1996.

В документите представени в тях виждаме по-развити търсения върху великия смисъл на Православното предание, като въпроса за Светия Дух, Евхаристийната еклезиология и смисъла на свещеното предание в богословието. Виждаме степенувани открития на забравените или пренебрегвани съкровища на Православната Църква, дотогава считани за заровени дълбоко в земята исторически остатъци, чиято стойност отново блеснала. Това заявил през 2003 година тогавашният Главен секретар на Световния съвет на църквите д-р Конрад Райзер.

Този стремеж и насоченост към Православието е подпомогнат значително от изследването на Отците на Църквата (вж. книгата “Отците на Църквата и човекът” 1976, 1979). Много характерно е, че през 1951 година в Оксфорд започнаха изключително стойностни конгреси по патристични изследвания, продължаващи до днес с голям успех.

Подобни конгреси се проведоха през 1973 год. в Париж за Атанасий Велики и през 1979 по случай 1600-годишния юбилей на Василий Велики в Рим (университета св. Анселм), в Бари, в Палермо, в Регенсбург, в Лион, в Белгия, в Торонто – Канада и т.н. Същевременно във Ватикана бяха издадени две пощенски марки, посветени на Светеца на Кападокия, а двадесет години по-късно през 1999 год. бе свикан конгрес в Кападокия отново за Василий Велики от римокатолически богослови и неговите заключения бяха публикувани от манастира в Bose.

През 1997 год. бе свикан в Оксфорд конгрес, посветен на св. Максим Изповедник. През 2000 год. подобен конгрес за св. Григорий Нисийски се проведе в Атина. Още по-достойно за внимание е, че през 1951 година в Германия се издадоха два тома, посветени на 1500-годишния юбилей на ІV Вселенски събор в Халкидон. Никак не е за подценяване фактът, че германското богословие почете Мала Азия от IV век. Също така през 1956 година в Рим бе издаден том, посветен на св. Антоний Велики (Antonius Magnus Eremita), а през 1958 отново в Рим бе свикан бележит конгрес, посветен на източното монашество, на който много впечатляващо се изказа тогавашният папа Пий ХІІ.
Нека споменем тук и XIV Византоложки конгрес на Бирмингамския университет на тема “Византийският светец” с множество задълбочени историкофилологични изследвания.

Извън богословските и научните конгреси нека споменем нарастващите издания и преводи на светоотечески текстове във водещите европейски страни – Франция, Англия, Германия, Италия, Белгия и т.н., а и в Америка. Отбелязваме в тази насока характерно числено нарастване. Изданието “Християнски извори” (Sources Chretiennes) на издателска къща Cerf надвиши 460 тома с избрани текстове на църковни Отци (гърци, латини и сирийци). Същевременно се издадоха и множество стойностни изследвания за богословието, антропологията, еклезиологията и социологията на Отците на Църквата.

Извън тези търсения не остават и различните художествени изложби на византийски икони и съответното множество издадени техни албуми, многобройните посещения на Света Гора, на Синайския манастир, Метеорите и манастирите в Патмос и т.н. Да отбележим и че в богословските факултети в Западна Европа се основаха катедри по Православно богословие, като например в Мюнхен, Германия, с професорите Георгиос Галитис и Т. Николау, в Кембридж, Англия с епископ Калистос Уеър и о. Н. Людовик. Не е незначителен и фактът, че се канят православни богослови да изнасят лекции в многобройни чуждестранни университети или на специални конгреси или на седмични събирания като незабравимите П. Брациотис и Н. Нисиотис, Високопреосвещения митрополит на Силиврия Емилиян и по-забележителното – о. Плакидас Deseille, бивш римокатолик, както го наричат понякога бившите му единоверци. Също така инославни издания отпечатват и статии на православни, като например Panorama в Париж и Irenikon в Белгия.

И не само изданията и конгресите се занимават много с Православието, а и определени западни манастири са си поставили за цел да изследват православното предание в издания и симпозиуми, като манастира Chevetogne, издаващ Irenikon и манастира Bose в Северна Италия с ежегодни симпозиуми за източната православна духовност (от аскетите в Газа до Силуан Атонски), както и многото съответни издания.

Особено трябва да се спрем на някои стъпки на Рим към Православния Изток, не със завоевателни стремежи, както се е случвало в миналото, но със стремеж за сближаване и разбиране. Ето някои от тях:

През 1954 година, на 900-годишнината от трагичния ден на Великата схизма, белгийският бенедиктински манастир Chevetogne, споменат по-горе, издаде двутомник не със славословия за онова разделение, а с болка от факта и желание за излекуване на раната. Пример за това желание е, че в единия том от въпросния двутомник са поместени статии на гръцки и руски православни богослови.

След няколко години на папския трон в Рим се възкачи Йоан ХХІІІ, човек с морал и разбиране, който основа “Комисията по християнско единство” с цел искреното сближаване, и през 1962 година започна Втория ватикански събор, на когото кани да присъстват и православни наблюдатели, а и се възползва от обновеното и приятелски настроено към Изтока богословие на бележитите Congar, Danielou, De Lubac, Boyer и др. Разбира се не се случиха чудеса, но се направиха стъпки, начевайки от нулева основа.

През 1964 година неговият наследник Павел VІ се среща с Патриарх Атинагор и последваха две съответни срещи в Рим и Константинопол и взаимното вдигане на анатемите. След десет години дойде един друг знаменателен факт, самият папа Павел VІ на 14 март 1975 година в Сикстинската капела в Рим коленичи и целува краката на патриаршеския пратеник Халкидонския митрополит Мелитон за всеобщо изумление на присъстващите.

Следващият папа Йоан Павел ІІ продължи положителните стъпки за единство със своята енциклика “За да бъдат едно” (1995) и в две други за преосмисляне на Filioque и преоценяване на Източната Църква (“Светлината на Изтока”), проповядва диалога със “Сестрите Църкви” и говори (за първи път) за покаяние, очистване на съзнанието и извинение.

През следващата 1996 година Папата издава на италиански книгата си “Нека не се страхуваме от истината – грешките на хората и Църквата”, а през 1997 година същата излиза и на френски. В тази книга се съдържат 228 места, където самият той заклеймява грешките направени през времето било от върха (“Светата Катедра”), било от римокатолически групи или лица, като търговията с роби, нападенията срещу некатолици, гонения на евреи, безправието на жената и др.
През целия този период се случиха и следните поправителни действия от страна на папската власт: отричането на свещената инквизиция, на присъдата срещу Галилей и на Вартоломеевата нощ (избиването на протестантите в Париж).

И така достигаме до 12 март, 2000 година, когато Папата през Първата седмица на Великия пост, по време на евхаристийното събрание в базиликата Свети Петър отправя посланието „Mea Culpa” („моя е вината”) в рамките на големия юбилей на 2000-годишнината от Рождество Христово и иска извинение пред всички за греховете, извършени от Римската Църква през вековете. Същевременно седем йерарси повтарят причината за извинението. Това бе нещо чувано за пръв път в огромния храм и дори да не бе пълно, както бихме казали, бе едно грандиозно начало.

През 2004 година, трагичната годишнина от превземането и разграбването на Константинопол от Франките, на 13 април (вторник) кардиналът на Лион Филип Барбарен, съпроводен от епископа на Дандер З. Докур, посещават Вселенския патриарх Вартоломей, за да изразят срама на Ватикана от латинското опустошаване на Града през ІV Кръстоносен поход. След година и половина Папата, на 29 юни – празника на светите първовърховни апостоли, в присъствието на Вселенския патриарх Вартоломей изрази болката и скръбта си за този страшен факт.

И сега може би някой ще попита: нима това не е преувеличено, нима не надуваме нещата? Отговорът е, всичко е записано в документи и е жалко да ги пренебрегваме, поради това, че няма в страната ни дори нищожна съответна информация. Малкото богословски издания се занимават само с висше богословие, периодичните издания на свещените митрополии – главно с местни новини, а тези на християнските братства с основни духовни въпроси. Още по-малкото църковни информационни издания, като “Ортодоксос Типос” и “Божият път” не желаят да разглеждат тези процеси.

Обаче тези процеси са важен въпрос, защото се свързват с последния копнеж на Изкупителя, повторно изразяван в архиерейската Му молитва пред Неговата жертва “да бъдат всички едно” (Йоан. 17).

Друг понятен въпрос е: може би пишете това, за да възхвалите Запада? Не, а за “слава на Бога”, Който не се спира пред драмата на разделението на християните, а “досега работи”, както ни уверява нашият Господ (Йоан. 5:17).

Затова имаме полза да познаваме тези белези на времената, да внимаваме за тях и да помагаме на инославните ни братя, търсещи истината, да напреднат в това търсене. Това е наш дълг.