Духовният реализъм и съвременните митове и представи
Какво е духовен реализъм? Tълковният речник ни казва, че “духовен” е “който се отнася към умствената дейност, към нематериалното, към духа”¹, а “реализъм” е “разбиране на нещата, основано на съществуващи в действителността връзки, факти и др.”¹ Тогава дали духовния реализъм е това, което е в ума, или е онова, което е извън ума, но се възприема само чрез ума?
Основният парадокс е, че човек разсъждавайки за причините за битието, често се оказва хванат в капана на собствения си ум и изградените от него разбирания. Къде свършват границите на собствените ни представи и къде започва духовната реалност? Имаме ли свидетелства за нея?
Историята показва, че почти няма общество или народ, който да не е търсил Бог. Човекът е обожествявал или творенията (както днес ги наричаме), предавайки анимистични характеристики на стихиите, или персонифицирани богове, които освен, че имат безсмъртие и някоя свръхестествена способност, по нищо не отстъпват на нашите страсти и вълнения, или хора, проявили изключително съчувствие, състрадание, алтруизъм, себепознание, уравновесеност и упоритост отвела ги към по-високо за времето си стъпало на мъдростта.Безспорно най-голямо уважение заслужават мъдреците, които водени от изброените по-горе качества търсят лек за болките на обществото в нравствени категории и прозрения, но те никога не са се наричали богове. Пример за такъв е Конфуций, които са обожествен векове след като е живял. Днес е ясно, че това са обожествявания изградени от ума.
И наистина много е трудно да се разсъждава за Бог и Божественото без риск от принизяване и очовечаване на представите за Небесния свят дори и за нас християните, защото – ще си позволя да заема думите на св. Василий Велики казани по друг повод за Рождество – “умът е по-ниско от предметите, за които иска да размишлява…”.² Основния недостатък дори и на нас вярващите е, че понякога си изграждаме собствени представи за Бог, пренебрегвайки духовния опит предаден ни от Светите Отци от миналото и не сме способни да различим фолклор от истинската религия.
Какво в действителност е възприетата от християните духовна реалност? Това е реалността, в която Бог ни се разкрива чрез Пророците, чрез Сина, чрез Св. Дух, Църковния и личния опит. Тя обяснява взаимоотношенията между Бог и човек, взаимовръзките между Небесния и земния свят. Това е реалността, в която висша цел е завръщането към Бог. Тя е Откровение, разкриване, дадено ни въпреки нагласите и очакванията на хората, а не изхожда от тях.
Какво затваря вратата ни пред духовната реалност? Наблюдавам хора, които носят в себе си много от християнските добродетели и пак притъпяват сетивата си за духовния реализъм, към който иначе се причисляват само по силата на това, че е религията на собствената им страна. Някой от тях мислят, че ще бъдат сметнати за наивни, страхливи, податливи на архаични вярвания и ритуали. Други не различават християнството от множеството религии от миналото и все още мислят, че се е използвала само от властта за манипулация и подчинение. Трети противопоставят науката и религията. А много от същите тези хора, прескачат огън на Eньовден, слагат червени конци против уроки, страхуват се от черна котка и т.н. Te не се отказват от мнимата ритуалност на своите суеверия и ги изпълняват без особена мисъл, от чист страх или “за всеки случай”. Подобна инертност ги съпровожда и в Църква, където ходят “за всеки случай”, “ей така за здраве”.
Има наслоени съвременни митове, които господстват в съзнанието на някой хора и те са повтаряни с десетилетия, а всеки от нас е склонен да следва пътя на най-малкото съпротивление и готовите заучени фрази трудно се подлагат на преосмисляне, каквито и да са те.
Стремежът на всеки член на Църквата, всеки в неговата сфера и компетентност, трябва да се насочи към развенчаване на съвременните митове, които заключват съзнанието за духовния реализъм. Необходимо е да се сложи ясна граница между човешките слабости и грешки и Божественото Откровение.
Внимание заслужава митът за противопоставянето на наука и религия. За развенчаване на този мит можем да изобличим модела, в който човек си изгражда собствени представи, които разбива и в следствие на това не знае на какво да вярва. С други думи трябва да спрем да казваме на Бог какво да прави, както казва Нилс Бор на Айнщайн. Необходимо е да се учим.
Дълго време хората са изучавали видимия свят умозрително. Още древните философи, влизат в капана на собствените си представи, като “…първо формулират идеите за природните процеси, а после се опитват да нагодят природата към идеите си.”³. Така сме си създали геоцентричния модел, понятие като флогистон и различни погрешни обяснения за човешката физиология. Всички тези разбити представи показват, че ние не можем да изградим дори в ума си творенията, такива каквито са. А щом те ни изненадват, когато ги изучаваме безпристрастно, какво остава за техния Творец?! Познаваме ли Бог, Когото може би си мислим, че науката е опровергала или надвила с откритията си или си изграждаме собствени разбирания за Него?
Друг популярен съвременен мит е митът за това, че религията е за наивни, страхливи, пасивни хора и издигането на Аза като господар на деня.
В Християнството има поучения, които на пръв поглед смущават и дори отблъскват човека, който се е забързал в ежедневието и бори трудностите на деня и който търси мястото си в света, така че да се чувства сигурен, богат и силен. В Библията постоянно се говори за това, от какво трябва да се откажем или как трябва да се подчиним или пък как от нас нищо не зависи, понеже и един лакът не можем да придадем към ръста си (Мат 6:27). Смирението е поставено като първо стъпало на пътя към Бог и е лесно да се остане с впечатлението, че вярващия е безхарактерен, пасивен, примирен и безволеви.
Тази погрешна представа отблъсква, защото Азът иска да е господар на деня си и на себе си и се бори да докаже, че всичко зависи от него. Но остава въпросът – човекът, който не вярва, господар ли е на себе си или е подчинен на времето си, на историята, на ценностите на епохата си или на нечии интереси?! Вероятно всеки може да се сети за примери как наградените за заслуги вчера, днес са съдени за същото нещо – пътят от “осанна” до “разпни го”.
Вярно е, че човек живее в постоянна борба за оцеляване и за по-добър живот, но при всичкото господство, което има, животът все му се изплъзва. Колкото и да храним тялото, то изтлява. И най-задоволеното егото в един момент се чувства предадено от изнемощялата плът. И тогава, когато материята става крехка, душата подсказва на човека, че има още път пред нея. Много хора в последните си мигове или при някаква заплаха за живота се сещат, че нищо не са направили за душата си. Защо? Защо когато сме добре не се обръщаме към Бог, а когато сме слаби, тогава молитвите ни стават силни и горещи? Защо тогава признаваме Бог, а иначе не? Когато се молим за здраве, ние се молим за повече пълноценно време на Земята без болката на болестта. Това е важно, но недостатъчно, защото все някога ще напуснем този свят. Нужно да допълним нашата молитва с мисъл за духовно спасение. Азът трябва да се стреми да възпитава душата си в материалния свят, а не материалния свят да възпитава душата му.
Материята ли е причина за живота? Ако животът е самовъзникнал, защо не продължава да самовъзниква безконтролно, а се размножава и произлиза всяко нещо от семето си? А щом има Създадел, Който е извор на живот, нима животът може да продължава без извора, от Който произлиза? Ако причината да е мокро е дъждът, то поставяйки навес мокрото ще изсъхне. Ще си поставим ли навес или ще се вслушаме в отправения ни призив?!
Всеки може да дaде още примери за много съвременни митове. Нашите сили трябва да се насочат към слушане на хората и откриване на това, което ги препъва по пътят към духовния реализъм. Неразбирането е пречка между човека и Църквата. А какво е вярата? Св. Ап. Павел ни казва: “А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда.“ (Ев. 11:1), т.е ако ние нямаме “жива представа” няма как да вярваме истински.Ако ние си имаме своя представа, ще си имаме и своя вяра.
При разясняването на християнството могат се включат още по-активно и средствата на художествената литература, киното, научно-популярните филми, статии и колонки към различни периодични издания, в които да се разглеждат актуални и разнообразни теми, включително и за библейската археология, за това как е съставена Библията и от какви източници, защо апокрифната литература е апокрифна и т.н. Недостатъчното популяризиране на гледната точна и фактите, с които разполага Църквата отварят вратите на пикантните истории и сензации целящи компрометиране и високи тиражи. С изброените средства може да се осъществи едно ненатрапчиво присъствие на Църквата в ежедневието на хора, които в повечето случаи не се замислят за християнския реализъм, но не са лишени от духовни търсения.
Като бях малка много ме впечатли по телевизията едно анимационно филмче по Стария Завет. Попивах всичко, до което имах достъп. Израснала съм и живея по-скоро сред невярващи. Не съм се обърнала към вярата в следствие на някакво житейско сътресение. Просто вярвам и така е било сякаш цял живот. Смятам, че човек се учи постоянно и християнската премъдрост не трябва да е затворена само в църквата като сграда и сред определени кръгове вярващи.
В днешният информационен век е важно да се използват богатите архиви на Църквата и да се насърчат прекрасните й умове и таланти да отправят послания на съвременен и разбираем език пред една по-широка аудитория. Предизвикателството пред нас е да преодолеем бариерите на предразсъдъците създадени от различни съвременни митове и да тласнем мисълта в друга неизследвана до този момент посока, така че всеки да преоткрие духовния реализъм в своя живот, а не той да остава сякаш заключен в Писанията.
¹ http://talkoven.onlinerechnik.com ² http://www.pravoslavieto.com/docs/sv_otci/sv_Vasilij_Veliki/otkusi.htm#тайна
³ ” История на науката”, том 1, Р.Спагенберг и Д. К. Моузър, Издателство “Рива”,2007, ISBN 978-954-320-117-4
{jcomments on}
Следвайте ни
