Духовният реализъм: семето на вярата
Колко трудно е днес, да полегнеш върху зелена тревица, постлана насред горски усои, колко трудно е днес да срещнеш овчарче, уморено от гонитба подир овците. Колко трудно е да намериш чисто ручейче в планината и там нависоко да умиеш очите си с жива вода, белким се очистиш от греховете, които правиш всеки ден там долу, при глуповатите деца на Създателя.Там горе в планините, близо до Бога и ангелите му крилати! Колко трудно е да дочуеш църковната камбана, оглушал от клаксони и от бучене на пневматични чукове, заблъскали по свещената земя изстрадала! И колко трудно е станало за нас, за децата МУ, да се измъкнем от топлата постеля и да отидем до ранобудната черква, да целунем ръка на свещеник и да запалим свещ, за нас и за всички клетници по земята!
Ослепели сме още повече и сами на себе си го правим, заровили глава в монитора на „преносимия прозорец“ и си мислим, че знаем всичко и че сме заслужили всеки залък.
„Духовен реализъм“ или „Реалността за духовното“ са смислово различни, но водещи към все един въпрос! В какво да вярвам и на кого?!
Човекът напредва, макар и в някои случаи той да си остава все същото първобитно животно! Аз съм човекът, един от многото и нерядко се съмнявам във вярата си! Но не във вярата си, като цяло а се колебая във какво да повярвам. И винаги избирам семплото, невидимото, светлината. Избирам да вярвам, че отвъд атмосферата няма студен космос и безброй галактики, по които пъплят невероятни форми на живот, едни по – добри, други пък зли и деструктивни. Аз вярвам, че нагоре отвъд синевата се издига висока порта, а на нея кротко си седи Архангел Михаил и говори еднакво бащински и с грешния и с праведния! Чист и облян в светлина, докоснат от Бога и посветен в Божието тайнство. Вярвам, че има РАЙ, бял и пухкав, пълен с пречистени души, разкаяли се от наученото в пъкъла.
Ако кажа, че пъкъла е тук, долу на земята, навярно ще прозвучи клише, дъвкано и предъвкано от векове назад, но не е ли това самата истина? Няма ли тук на земята човека съзнание и съвест, морал и срам?! Не се ли бори той, през целия си живот с порока и с изкушенията, които както се вярва „Дявола“ ги предлага, за да пресече той пътя му към Бога? Не ни ли гризе тук на земята нещото наречено съвест и макар някога да сме съгрешили и потъпкали някоя Божия заповед, да сме станали коренно различни и смирени?! Смирени от безсилието и страха, че няма да преминем през портите на РАЯ, но това е нож с две остриета, защото понякога безсилието и хорската непризнателност ни прави още по – непокорни и неблагоразумни, засилвайки ни още по силно, я с острие, я с пушкало в ръка към добротата и благодетелите!
Тогава идва въпроса, в какво е по-добре да вярваме?! Защото Бог няма да ни пусне в небесния дом, тъй като сме пожелали жената на ближния или сме излъгали за да предотвратим „емоционална катастрофа“! Откраднали дори, за да укротим стържещия звяр наречен „Глад“ в детското коремче! Убили от любов, понеже са ни я откраднали, ударили шамар понеже са ни наранили….! Всичко ли което правим тогава е грях? И възможно ли е да живеем така чисто и безгрешно, стремейки се към светлите небеса, с обещание за свобода на духа и опрощение на греховете, които са стояли като жигосани знаци по челата ни?!
„Крадеца вика – „Дръжте крадеца“, „Брат, брата убива“, „Майка рожбата си мори“ … и ето в миг в който най-много си се съмнявал в думите Божии, сега пред очите ти Дявола е запалил огън подклаждайки го с покварени души, да ти напомни за себе си, че и той е силен и може да подарява и да дава всичко, което поискаш, но тогава цената е висока! А ти готов ли си да я платиш?!
Ето идва и другия въпрос, който всеки един човек се пита: „А къде е Господ, когато най-много ми трябва?“, „Защо съм беден и защо съм сам?“. „Защо съседа има 5 крави а аз имам ялова козичка?“. А, защо пък ние си мислим, че той би ни дал всичко даром без да опитаме сами, с усилие и постоянство, с цел и любов. Любов! В най-чистия й вид! И тя ще ни освободи, но само ако се научим да обичаме, живота и всичко живо, което ни заобикаля! Било то врабчето кацнало на балкона, или грозната конска муха, пеперудата или работната пчеличка, създадени тъй перфектни и хармонични!
Да но…нека да си призная, аз рядко мисля за Бог! Рядко паля свещ и рядко се моля, но когато го правя не искам много. Искам само здраве! Когато има здраве, всичко друго зависи от теб, от здравият ти дух и здраво тяло!
Кой ме научи на Бог?! Кой пося вярата в мен и какво ме кара да ми се свие корема, когато чуя църковната камбана? Кой ме научи на първата ми молитва и кой говореше за Господ с почитание и любов, въпреки отричането му? Кой ми говореше за плодородната земя и за всяка твар с любов и внимание, въпреки че отдавна бе загубил две рожби, млад съпруг и сестра?! Баба ми!
И ако у някой в моето поколение, му е останало местенце в сърцето за БОГ, то причината за това са неговите баби и дядовци!
„Затварям натежелите клепачи и летен ветрец минава през косите ми.
Вдишвам дълбоко! Аромат на сено и градински цветя погалва претръпналите ми сетива, силуетът на баба ми се размива в далечината, помъкнала желязна кофа и мотичка отивайки към картофената градина.
Поглеждам към небето и оставам загледана в причудливите форми на пухкави бели облаци, които сякаш танцуват над мен.
„Това очи ли са?“ – питам се аз втренчена в небесвода.
„Бабо…“ – прошепвам и свивам огорчено устни, силна вихрушка от мъка, пръст и сълзи, колкото юмрук засядат в гърлото ми и сякаш милувка от небето докосва лицето ми, ветрец пресушава сълзите ми и минава през сърцето струя щастие.
Все едно ледено поточе пречисти горчивината.
„Бабо….разкажи ми за любовта…“- прошепвам аз чакайки да чуя гласът й от рая. И чух да блее младо агънце. Затегли ме сила непозната към този зов на кротката животинка, отвеждайки ме до запустялата кошара. „Странно….!“ – казах си и понечих да отворя старите дървени порти.
Не знам на мен ли ми се прииска или наистина го видях, ала там навътре в саята спомен призрачен и весел показа ми как някога с милата ми баба изродихме малко агънце и го повихме.
Марта, милата овчица Марта бе извикала рожбичка на този свят, бяло агънце с черничка опашка…!
Буци, не сълзи ами солни буци застанаха пак в пресъхналото ми гърло.
Телефонен звън ме стряска и ме връща в реалността. Оглеждам се наоколо, протягам се ала мястото не ми стига, сякаш тези четири панелни стени са ме притиснали, изсмукали и блясък и живец от мене.
Няма я светлината, не усещам до себе си Бог!
Проклет да е този звън, дето ме върна тук насила. Изключвам всичко що е с кабел и звънец.
Отново лягам и затварям очи. Искам да си спомня нещо хубаво и мило.
Мислите отново за миг ме отнесоха там на село, дето ветрец топъл си вее, където кладенче зад къщата ни има и черпи води от дълбоките ледени недра.
Душата ми се лута там в селския двор, чувам лаят на кучето, чувам блеенето на овчиците, кудкудякането на кокошките. Но най-присърце ми е да чувам как дрънчи баба ми с чистите съдинки и влага сърце и душа в картофената си яхния. Щипка сол, лъжица масълце и пресен гюзум – вълшебство.
Вълшебница бе за мен моята баба, истинска и силна.
И сякаш мекият й глас кънти в главата ми, нареждайки с много нежност:
„Измий си баба ръцете, че хляб с мръсни ръце не се пипа! Грехота от Бога!“.
„Бабо…разкажи ми за болката“ – прошепвам аз преглъщайки пулсираща мъка, навътре навътре към дълбините на някогашното ми аз.
И чакам, светлини, заря и огън! Може би ако затворя очи, всичко ще се появи отново пред мен?
И ето бабиния глас закънтява в спомните ми:
„Болката е Бог! Болката е нещо от, което ние хората имаме нужда. Болката е загуба и срам и самота! Но и болката може да те направи щастлив, ако вярваш че така е решил за тебе Господ!“
И стара напукана ръка, прегоряла от безпощадното слънце посадило дълбоко в грубата й кожа семенцата на времето се протяга към мен.
Тъй груба на вид, а в същото време тъй нежна и обвита с топлинка.
Ей тъй, милва ме по бузата и с толкоз много обич попива солените сълзи в себе си. Дълбоко в себе си, и си мисля как тез сълзи от обич ще пропътуват целият път до рая за да й кажат колко много я обичах и ще я обичам докато душата ми не стане пепел!“
За какво ли е прозата в този случай? Ами тя е в случай, че някой още не е разбрал, колко малко се иска за да „покълне“ семенцето на вярата у всеки един човек, а още по – добре у всяко дете, стига да има кой да го полее с чиста проба собствена вяра!
Моята вяра „покълна“ благодарение на една мъдра жена, която бе изгубила много любими хора, но бе останала силна, работлива и усмихната. Жена, която не пропусна и ден без да погледне към небето и да не благодари, че все още има смисъл да продължи напред. И макар, че разбрах след много време, за нейното съмнение в Бог и в собствената й вяра, нито за миг тя не опита да прекърши вярата в мен, напротив поощряваше я и я изпъстряше с всякакви примери.
Духовността не е на изчезване, просто хората нямат време за Бог, затова е хубаво понякога да има кой да им напомня за красотата на вярата, за молитвата и за нейната сила.
Човекът в днешни дни е обсипан с технология, иновации и то все чудновати. Все неща, които го отдалечават от истинските чудеса и все повече го приближават към изкуственото и недуховното. Ето това кара хората да страдат, да не виждат смисъла, да изпадат в тежки депресии и да правят най – големия грях – самоубийството! Няма ли храна за душата, няма ли вяра в нещо голямо и светло, красиво и отдалечено, след време очите спират да гледат към небето и тялото започва да вехне.
От стари времена, вярата в Бог е успявала да държи българския робски сиромах, в правия път! Църквата е била светило за някогашните българи, а днес за някои се е превърнала в златната кокошка! Ето тези българи са наши свещеници, те кръщават децата ни, те освещават домовете ни, те опяват мъртъвците ни, ала как би повярвал ти в чистотата и набожността на такъв божи служител, след като самият той е погазил Божиите закони, окичвайки на врата и на китката си благороден метал, който и дори в 21 ви век убива повече хора, колкото рака например? Как би бил сигурен един, човек че молитвата на този свещеник няма да бъде отмината, поради нечистата му съвест?
Прекланям се пред всички, деца Божии, решили да посветят живота си в уединение и в служба на „Създателя“. Вярвам, че именно тези отшелници, качили се нависоко при орлите, са причината над нас все още да се лее Божията милост и закрила.
Аз ще науча децата си на Бог, така както баба ми някога ме научи! Ще им покажа, какво е вярата като цяло! Защото да имаш вяра значи да си част от Бога!
{jcomments on}
Следвайте ни
