„Зли хора на света няма…“

Двадесет и първи век. Научни открития и призиви за гордост сключват хладните си бетонни длани около шиите на бледи, безропотни, безизразни сенки, някогашни хора, леко приведени над конвейрната лента на дните си. Острите ръбове на цифрови кодове плетат бодливите венци за челата им, а от тях вместо кръв струи примирение. Две хиляди години по-рано, венецът-катарзис пробожда пороците, днес – краси модни корици. Практически неми сме. И глухи. Сетивата отдавна служат единствено за поклон пред злокобния шепот на машинните зъбци. „Глас народен, глас Божи”, е казал Човекът. Но глас няма, затова няма и Хора.

Бог е любов, казват. Но любовта е в човека. Тя е сила, енергия, дух. Бог е вярата. Той е притихналото, благо смирение на излизане от храм или библиотека. Но той е там, защото там са били хората, наситили с мисловна енергия мястото, от което други след тях да почерпят сили и упование. Бог не е догма, любовта не е догма, не е параграфи, критерии и критика. Тя е Вселената. Единствено щом човек се усети неделима, но значима част от света, той е в хармония със себе си. Това именно е Вселената – съвършено равовесие. Човекът, от своя страна, е шахматна дъска, добродетелите и пороците са вплетени в изконната му същност и на тяхната вездесъща борба се основават житейските избори. Нравствената същност уравновесява положителните и отрицателни характеристики, тъй като техният съюз обуславя индивидуалността. Следователно, духовното съществуване е привилегия единствено на онези щастливци, които носят у себе си любовта, обичат себе си и чрез тази обич предават позитивна енергия на Вселената. Духовната реалност се простора далеч отвъд материалния свят, който хората населяват. Но тя се проектира огледално в тяхното съзнание и то е начинът човек да я опознае. В този смисъл, индивидуалното съзнание като плод на духовността обуславя всяка една уникална перспектива спрямо реалността с всички нейни измерения. Нека се насочим към твърдението на руския журналист и белетрист Евгений Замятин. В есето си „За литературата, революцията, ентропията и други въпроси”, публикувано през 1923 г., Замятин заявява, че е „грешка да делим хората на живи и мъртви: има живи-мъртви и живи-живи. Живите-мъртви също пишат, ходят, говорят и действат. Но те не допускат грешки; единствено машините са безгрешни, и произведжат единствено мъртви неща. Живите-живи постоянно грешат, търсят, задават въпроси, които ги тормозят.” В съвремието, отрицанието от пороците се е изродило в неистов стремеж към подреденост, който, обаче, неизменно влиза в противоречие с изконната човешка същност. Причината се корени във вечната опозиция между конкретност и абстрактост. Духът е абстрактно понятие именно поради разнообразните си прояви и неизброимите вярвания относно него. Но понятие, което не се подлага на рамкиране и не приема прагматични измерения, непоносимо плаши посредствения ум, неспособен да го осмисли. От своя страна, конкретният, прагматичен свят (светът на числата, например), предоставя по-лесно проследяеми причинно-следствени взаимодействия и по този начин успокоява средностатистическия индивид, въвеждайки го в една сигурна реалност. Чудовищната метаморфоза от желание за самоусъвършенстване към уютното прикритие на конкретността, маскирана като научни итереси, е причинена от липсата на духовни ориентири в абстрактния свят. Ужасяващ пример е говотността за саможертва като висша добродетел, проявявана, за съжаление, най-често по време на военни конфликти. С навлизането на оръжията за масово унищожение, обаче, саможертвата става излишна и героизмът се обезличава. По този начин, индивидът губи усещане за значимост, което води до обезверение, а скоро Европа е обхваната от чувство на обреченост и ужасяваща алиенация. Тези тенденции намират отражение в абстрактната творческа мисъл цяло десетилетие преди началото на Втората Световна война. В авангардното си творчест поетът Атанас Далчев представя един лирически герой, изтерзан от духовната нищета на съвремието, към което не усеща принадлежност: „аз съм една ненужна жалка мърша / и мога ли да бъда техен брат? / Не искам състрадание от хората! / Аз имам всичко: моя е смъртта.” („Дяволско”, 1927 г). Именно в този момент биват скъсани не само връзките между съвременниците, но и тези между поколенията. Липсващата приемственост поражда драматичната невъзможност духовните ценности да бъдат предавани и заветите на предците губят изконната си стойност. Две десетилетия по-късно, английският писател Джордж Оруел създава своя геройУинстън Смит (от романа „1984”), който прави печалната констатация, че да завещава прозренията си на бъдещето е невъзможно, тъй като то „или ще е като настоящето, и в този случай няма да се вслуша, или ще се различава” и посвещението „ще се обезсмили”. Очевидно, очакваният бъдещ момент на промяна не е настъпил до момента.

В действителност, Замятиновите живи мъртъвци съставят масата на съвременното общество. Противно на техния стремеж към емоционално стерилен свят, хората, целящи духовно развитие, съзнават, че преоткриването на човешката същност изисква едно катарзисно сътресения, което да изтръгне модерната епоха от безпаметния сън на духовна нищета. Унесът на технологичните удобства предполага, че статичният живот е улеснение, за което интелектуалните терзания са единствено пречка. Разбира се, това е парадокс, тъй като една насока на развитие неизменно води до стагнация в друга област. Нима човекът не залсужава да опознава материалния аспект на действителността? В никакъв случай. Но единствено след като опознае духовната реалност и осмисли себе си като пълноценна част от нея, той би бил способен да приложи откритията си от конкретните области за благородни цели и най-вече, без сам да си навреди. Неутолимата човешка жажда да овладее материята сьздава Сьществото на Франкенщайн от романа на Мери Шели, но така и не решава проблема за отговорността, която хората носят по пътя на развитието си. И, докато със сигурност се знае, че Пи се равнява на 3,14, а човешката ДНК неотменно е обект на научен интерес, моралният проблем за клонирането стои пред медицинските колегии. И въпреки наличието на медикаменти, евтаназията остава една от най-противоречивите въпроси. Отговори обаче със сигурност няма да се появят, докато съвременният човек не се съсредоточи върху духовната реалност и не потърси решения на абстрактните загадки, които ужасяват ограничения му, изплашен ум и биват подсъзнателно изолирани. Едва тогава, индивидът ще поеме моралната натовареност на изконните си отговорности и чрез тях ще изпита катарзисната болка, едно своеобразно прераждане, намирайки собственият си смисъл да бъде от Живите. Тогава ще открие хармония и ще заживее с нея. Тогава Човекът ще обича своята духовна реалност. Защото „зли хора на света няма” („Майсторът и Маргарита”, Михаил Булгаков).

{jcomments on}