Каква полза за човека, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?
Бог е в самите нас.
Платон
Бог създаде земята, създаде и хората. И „сложи” у хората душа, която да ги учи да обичат, с която да вярват, чрез която да се уповават на Бога и да растат, за да правят добро по „своята земя”. Умножи Бог броя на хората – стори ги стотици, хиляди, милиони, за да даде всекиму семейство, приятели и най-прекрасното сред всички чувства – любовта. Вдъхна у хората Бог порива да търсят половинката си – онази, която ще ги научи да се отделят от земното си тяло и да бъдат чиста душа.
Дари Бог хората със свободата да бъдат, каквито сърцето им иска, да се будат сред чист въздух и на твърда земя, даде им слънце и ги научи на труд. Но защо сред всичката тази благодат хората се отричат от Бога, защо трансформират своята реалност от духовната, зададената им поначало в една пошла, нездрава и некрасива действителност, в която е потънало съвремието ни?
Едно е у хората еднакво – кръгът на живота се завърта за всекиго с раждането и спира земния си въртеж със смъртта. За едни страшна неизбежност, за други – избавление, смъртта е осъзнат край за всекиго. Бог ни направи смъртни, за да отворим очите си за великото творение „живот”, за да „побързаме” да оставим нещо след себе си, да даряваме с любов всеки ден, всяка минута, знаейки, че може да е последна. Смъртта ни плаши. Смъртта на близките ни, на нас самите още повече- поради нейната неизвестност, неочакваност, невъзвратимост. Всеки християнин знае обаче, че смъртта е всичко друго, но не и и край. Изпратени сме на тази земя да се учим, да наблюдаваме, да растем, да обичаме. . .и да се завърнем след всичко това вкъщи. Смъртта е повече от акт, тя е процес, тя е концепция – активна по своята същност. Тя е време за равносметка, за обобщение на изживяното, за претегляне на греховете и наказание за онези, които в живота си са се противили на Бога и са живели неправедно и без да се покаят. Само онзи, който вярва, може да бъде спасен. Спасението не дискриминира хората по национална принадлежност, етнически произход, цвят на кожата или обществен статус. Спасението не се ограничава във времето и пространството, не се побира в едно измерение. Всеки, който вярва, ще се спаси днес и сега. Колко от съвременниците ни обаче искат да бъдат спасени?
Всекидневието поглъща мислите ни за Бога, въвлича ни в следване на погрешни норми, води душата ни към осиротяване, заглушава виковете на сърцето ни. Когато парите се превръщат не в добър слуга за хората, а в техен властен и безпощаден господар, когато същите тези хора затварят очите си за доброто и вярата, когато се питам къде е прошката, къде е съпричастността, къде е Бог в живота на хората… Измамни са контурите на социалната ни реалност, а и малко познати са пътищата да спасение от тази реалност. Покаянието! Хора сме и грешим, но Бог ни научи на покаяние. И нека хората се покайват не само чрез устните си, чред думите си, а в сърцето си. Само тогава, когато са водени от вярата, греховете им ще бъдат опростени, а избавлениено – по-близо. И страха от смъртта няма да го има.
Милостив е Бог и е дарил не само душите, но и разума ни с вяра. Християнската религия гради догми, които разумът усвоява, за да ги „вложи” в сърцето, а то да се извиси към добро. Нормите на църквата са не просто суха теория, но духовни пътища, чрез които човек върви с вярата си. Догмите са безусловна истина, неподлежаща на съмнение или промяна. Всяко отклонение е не само грях, но и наказуема ерес. Понятието „догма” е фундамент за християнската религия. Догмите са много повече от правила – те са живот. Онзи, който не гледа на тях с очите на атеист, задавайки си въпроси за смисъла и логиката им, а ги следва със сърцето и вярата си, е благодат за този невярващ свят. Догмитизмът често е аргумент на невярващите. Защо да вярваме в нещо, което не се е доказало емпирично, кой е наложил догмите и не е ли този някой равен на нас, та да го следваме, не се ли обричаме на робско смирение и лишение от човешката си свобода, следвайки безусловно църковните „аксиоми”? НЕ! Не се нуждае чистата вяра от обосновки и логика, за да е най-истинната сред всички истини. Вярата не е изведена формула, не е биологичен закон. . .вярата е спасение, вярата е метафизичност, тя е даденост за сърцето-в това е нейната необикновеност и красота. Тя дарява човека с детска радост, с чистота, с необятно добро, с избавление за душата, с любов. Тъй, както не можем да усетим Бог със сетивата си, не можем да го видим, вярват само онези, които са освободили душата си от въпроси, които са „потънали” в истината. Догмите са дар за нас-смъртните. Те са базата, на която битието се преражда в живот.
Стълб за всеки християнин, място за покаяние, смирение, грехоопрощение е църквата. Църквата е дом за душите ни, за вярата ни, място за най-пълно осъзнаване на Божиите думи, за пречистване. Има нещо много вълшебно, неземно в това място. Влизайки в църквата, се поставя началото на едно смирено, блажено мълчание, в което душата се преражда. Светлината и доброто, които се излъчват там, ги няма другаде. Храмът е и среща за вярващите. И, ако някога загубя себе си, подведена по лоши пътища, зная къде да се намеря отново. Молитвите, празниците, песните, светлината от свещите. . . всичко е така по-прекрасно и истинско, когато радостта от Бога е споделена с други вярващи. Спомням си как баба ми ме водеше на църква, когато бях много малка и дори не знаех с коя ръка да се кръстя. Цялото и търпение и любов, с което ме учеше за историята на Бог, за обичаите на православната религия, за това, къде в сърцето си да потърся вярата и как да я извикам, цялата и мъдрост и доброта, как прощаваше всекиму и колко красиво говореше за хората- всичко това ме научи да гледам на нея като равна на светците, чиито икони целувам в църквата. И, ако всеки вярващ поведе дори само един невярващ към дома Божии, ако му разкаже с любов за вярата си и го въведе в магията и пречистващата сила на християнството, то светът съвсем не би бил така страшно обезверен и безсърцат. Хората са онези, които трябва да си помагат, да си прощават и да си дават шанс. И всеки от нас би трябвало поне за миг да спира всеки ден и смирено да се вглежда в Божието творение. Дори далече от църквата, да следва вярата.
Съвремието ни се е обърнало на язва, хората са се обезверили, опустошили са красивата ни земя, затворили са сърцата си, станали са изявени нехуманисти, отдавна са забравили значението на думи като „алтруизъм”, „съчувствие”, „целомъдрие”. Парите, плътта са завладели човечеството. И то изглежда не си дава сметка, че върви към самоопустошение. Божията любов е дълготърпелива, но означава ли това, че човечеството с право обръща свободата си в свободия? Аз вярвам, че хората днес са просто счупени спици в колелото на доброто, които с времето ще бъдат поправени. Човек се нуждае не от промяна, а от смяна на живота си, на ценностната си система, смяна на мислите си, смяна на емоциите си, от ново начало, уповано на Бог. Ще научи човек да не съди другите, да не отнема от свободата и щастието им, да споделя с тях и своето лично. Един е пътят и той е във вярата. Когато човек истински повярва, ще „оздравее” и той и земята ни. „Знаете ли скъпо дете, човек не може да намери успокоение нито в работата, нито в удоволствията, нито дори в манастира, а само в собствената си душа“ (Съмърсет Моъм). Там-в душата е скрит ключа към решението на всички световни човешки проблеми. И само когато всеки започне промяната първо у своята душа, със своята вяра, може да тръгне човечеството по отредения му от Бога път.
…И как Бог пада като балсам върху душата ми и усещам целебното му докосване, както океанът усеща планинските потоци, които освежават водите му.
{jcomments on}
