Лицата на неверието



Всеки от нас идва на този свят неосъзнал себе си и света и без да иска бива въвлечен в най-голямото приключение – това да живееш, да бъдеш себе си, да преминеш през света тук и сега. Всъщност – ти нямаш никаква представа за приключението си, за неговото начало и край; дори не знаеш какво те очаква на следващия завой от пътя ти и накъде ще поеме следващата отсечка.

Все се мъчиш да разбереш за това, което ти предстои и едва, когато то отдавна е отминало, разбираш че е имало смисъл и е трябвало да се случи. Всеки от нас неизбежно се замисля за Смисъла на пребиваването си Тук и Сега. При някой това се случва още в юношеството, при други – след като се е сблъскал с хиляди премеждия, при трети – чрез духовен потрес след лична жестока трагедия. Но много са тези, които не изпитват потребност да си задават подобни въпроси и са доволни, след като имат пържоли за грила и кола, паркирана пред апартамента си. За такива хора думите вяра, Бог и религия са мръсни думи, а вярващият човек е някакво болно същество.

Започнах работа като асистент във факултет и неизбежно в периодите между Коледа и Великден отказвах на колегите си различни почерпки, тъй като постех и не трябваше да приемам храна с животински произход. Трябваше ми време, за да разбера, че на моето отношение към религията се гледа с недобро око и се коментира това че „постя”. Много бях озадачена, тъй като това беше единствения знак, с който бях показала че вярвам – не бях коментирала никога убежденията си, нито бях влизала в спорове с някого. Причината бе тази, че никой от колегите ми не вярваше, а и аз имах много работа, за да успея да създам с някой близки отношения. Всъщност, самите ми колеги се пазеха да дружат с хора, от които не можеха да имат някаква изгода. Колкото и смешно да звучи, след няколко години попаднах на гости у колежка и беше последната седмица на великденския пост. Тя с тържествен тон ми заяви, че пости, но когато седнахме на масата си сипа бира. Аз съвсем тактично и споменах, че не трябва да се пие алкохол особено последната строга седмица, а тя заяви че не трябва да се изпада в такива крайности. Впрочем – остана озадачена, че не постя и по това отсъдих, че съм възприемана като човек, който е особено привързан към религията. Всъщност, междувременно през тези години, преживях сериозен здравословен проблем, който не ми позволяваше да постя в началото, а по- късно само можех да спазвам кратък пост. Но моите аргументи не представляваха интерес за колегите ми, за които беше най-важно поставянето на етикети. Тези препъни камъни на нашето български „общество” – меракът да сложиш етикет, да надникнеш в ъгълчето на другия, за да го очерниш пред другите и да поемеш дозата от завист и злоба, която подхранва живота ти.

Защо той, а не аз? … Виж той какво има, колко много има, а аз го нямам (а ти имаш, имаш)….Какво като по е умен, благороден и си разбира от работата… Аз ще го смачкам, той ще ми диша праха…. Ще го топя пред шефа, ще му говоря зад гърба… ще му се подигравам… Къде отива тоя?

Всъщност, истината е, че никак не понасяме хората с морал, с чест, с достойнство. Тези благородни и чисти хора, които не се вписват в понятийната ни логика, които не познават онази отрова, присъща на българския ни ген. Ето затова не понасяме и вярващите, тези, които изповядват християнските ценност – защото те не крадат, не убиват, не лъжат, нямат право да пожелават чуждото. Защото носят отговорност пред един висок морален съд и осъзнават неговите нечовешки мащаби и извисеност . Понеже са различни от нас и са осеяни от ореола на човещината и благородството.

Стоим млади семейства на празнична трапеза и темата неимоверно засяга часовете по религия в училище. Едното от семействата мислехме за приятелско – съпругът започна нова работа и нямаха къде да живеят. Ние ги приехме за две седмици, на два пъти им услужвахме със сериозна сума пари, докато… не си купихме и ние кола. Станахме свидетели на изключителна завист от страна на познатите си и… на приятелското ни семейство. А самите те са сериозно осигурени млади хора и не са лишени от нищо. Та… разговорът беше за вярата. До мен момичето – юрист в сериозна европейска агенция, преминало стаж в различни международни институции, с гордост заявява, че никога не е учила подобни неща и не смята за нужно. След като взех отношение по въпроса и завих, че е добре да се изучава религия, дори само за това, човек да е информиран, станах свидетел на едно агресивно поведение от страна на събеседниците си – агресия, която съпровожда всеки вярващ редови гражданин в българското общество.

Като първи аргумент беше изтъкнато отношението на религията към абортите – направо възмутимо, да се ограничава жената да абортира по собствено желание. Съпругата на младият мъж, изразил твърде нервно мнението си, беше бременна в осмия месец, а малкото им момченце на близо две години играеше до масата. Бременната съпруга не пропусна да попита дали онези икони са още в София и „нали имаше там такива луди, които чакаха по четири-пет часа за да ги видят”. На подобно арогантно изказване моя съпруг не успя да запази спокойствие и заяви, че ние също сме ходили миналата година и сме чакали по-малко от три часа, освен това „след като се поклонихме на трите чудотворни икони на Богородица дъщеря ни спря да боледува след 8 пневмонии”. Това за бременната съпруга беше просто случайност, от възрастта, а религията е много опасна, защото неин познат на 17 години (чужденец) е бил попитан от свещеника си (момчето е протестант) – „Дали според него жената е добро нещо?”

Всъщност, отдавна съм придобила имунитет към подобни ситуации и умея да запазвам спокойствие, особено когато дочуеш коментар „никога не съм ходила на църква… аз в неделя в 10 часа съм си в леглото”. Но наистина действа подтискащо фактът, че никой от приятелите ти, колегите ти, роднините ти не вярва и ставаш свидетел на това, че приятелката ти от 20 години побутва нейна позната в твое присъствие, когато се заговори за „опасните набожни”. А и е съвсем ясно, че причината се крие в тоталното непознаване на християнството – на ценностите, върху които се базира и схващанията, които пропагандира.

Мой колега, на когото бях началник в конкретния момент, ни покани на рожден ден на сина си. На масата всички присъстващи заемаха „високи” места по етажите на властта – имаше депутати, секретарка на президент, директори на предприятия, полковник от разузнавателна служби и др. Разбира се, на масата всички привидно събличат обществените си одеяния и се опитват да се държат като нормални хора. Мога да приема, че наистина всички се чувстваха комфортно, защото бяха приятели от близо 20 години. Господинът до мен, професор, декан в престижен софийски университет посред една от беседите заяви, че причина за кризисът, който изживява българската нация в продължения на столетия, се дължи на християнството, което изповядват българите. Според професора, грехът на българите датира още от времето на турското владичество, когато „ние сме позволили да бъдем обсебени от църквата и религията. А по своята исконна същност българинът е истински езичник и се противи непрестанно срещу това духовно подтисничество”. До този момент стоях до него невъзмутимо – след като разказваше как студентки се събличали голи в кабинета му, за да си вземат изпита или как е вървял с километри като младеж, за да се срещне с жена с „ей такива големи цици”. Не се въздържах и го попитах – как тогава разбира традиционната за българската историческа наука теза, че християнството е било спасителния пояс за българската нация и именно защото сме имали вяра сме успяли да се запазим като род. Разбрах, че хвърлих бомба на масата, защото си позволих да се самоопределя на глас като християнка и неимоверно ми беше лепнат поредния етикет. Но изпитателните погледи, които ми се отправяха и въпросите, на които за кой ли път щях да отговарям не ме плашеха – за мен да съм християнка и то православна е въпрос на чест и достойнство. Господинът срещу мен – разузнавачът – полковник – веднага продължи темата и ме попита: на кой бог да вярваме като има толкова много богове?” Подобен въпрос показва поредната необразованост по въпросите на християнството, но аз се ограничих до отговора „Че човекът сам избира Бога си и в него той вярва и му служи”. Едва ли бях разбрана, но аз и не желаех повече да обяснявам. В един момент осъзнах, че на масата имаше близо 30 души и никой от тях не знаеше нищо за православното учение. Нещо повече – никой от тези хора никога не се беше замислял за Смисъла на пребиваването си тук и сега, а камо ли за някакъв живот, който следва след смъртта. За тези хора, които са преобладаваща част в нашето общество, е достатъчно да знаят, че са произлезли от маймуната и че това, което изядат и изпият на земята ще им остане на фона на вечността. И кой има право да оспорва техните разбирания за живота и кой ще ги осъди, че ще доносничат, крадат и дори убиват. Това си е тяхно решение, това си е тяхно право.

Отново събиране. Млади семейства. Работят в българско дипломатическо представителство зад граница. Наскоро единият от присъстващите на масата беше разбрал, че синът му, който е 22 години, е болен от левкемия. Самият той стои на работа и печели пари, а детето му в България лежи в Онкологията и претърпява химиотерапия. Отново темата неминуемо засяга Бог и помощта, която трябва да търсим в тежки моменти. Съпругата (втора майка на болното от рак дете) заявява, че това са крайно остарели разбирания и въобще – кой вярва днес на подобни неща. Когато си позволих да я запитам за обяснението и относно хилядите в историята случаи на чудеса, извършени от икони, тя отсъжда, че това за нея са самовнушения. Съпругът и стои безучастно и не си позволява да допусне мисълта за Бог, дори в момент, когато детето му умира.

Други мои събеседници – в друга компания – заявяват, че детето им е много болнаво, че лежат по болници и опитват „дори” хомеопатия. На въпросът ми дали е кръстено детето, те се поглеждат особено и заявяват, че сега е по-добре, след като се "лекува”.

През последните години у нас се появиха много нови издания на православна тематика, в интернет пространството бяха създадени прекрасни сайтове, които популяризират православното християнство. Съвременни апологети (защитници) на българската религиозност, всеки от своето социално поприще, се опитва да надигне глас и да посочи на ближните си правия път. Защото е напълно очевадно, че вярата ни днес тъне в разруха и ценностите на християнството за общността ни са само мираж. Най голямата опасност, която грози Православието днес е именно безверието, на което често се гледа с лека ръка. Някой го обясняват с нарушената след векове подтисничество и атеистични епохи традиция, други го възприемат като част от модерния свят. Каквато и да е причината, каквито и да са аргументите, то е невидимата стена, която обгражда православния храм. Тази стена става все по-дебела и все по-масивна. И тя не може да бъде бързо и лесно пробита. Ще трябва да се измине един много дълъг път (ако въобще успеем), много по-дълъг отколкото очакваме. Защото отново трябва да започнем да се учим на азбуката на вярата – от “a” и „б”. От там, че Богът създател не е Христос, че Месията е Неговия Син, че е разврат да си сменяш партньорите всяка вечер (а не белег за модерност), че да убиеш детето си в утробата е най-жестокото убийство и най големия грях. Но че убиваш детето си още с неговото раждане, щом не си венчан, щом то не е кръстено, щом не вярваш, щом не се причестяваш, за да изчистиш своите грехове и тези на близките си, щом си лягаш с партньора си без брак – всеки път трупаш грехове върху себе си и близките си. И най-накрая, но не на последно място – трябва да се изкорени страха от църквата, че там се събират особени хора, че там е безсмислено да се ходи, че свещениците какви са – пият, ядат месо по време на пост, продават нещата, които се носят в църквата. И колко е смешно като те димят и пеят на някакъв неразбран език. А там са само някакви стари хора и е интересно като ходим на сватба (голяма атракция) и страшно – когато някой умре. Впрочем – никой от починалите ми близки не беше опят от свещеник – това не беше счетено за нужно.

Едва ли съм аз тази, която ще даде формулата на успеха и ще посочи верния път… Зная, че и тук написаното едва ли е ново за всички, които пишат по въпросите на православието днес. Но разказаното тук може би ще покаже колко от нещата, които считаме за познати и естествени, са далеч от нашите съвременници (приятели и близки) и ние тепърва ще се сблъскваме с лицата на неверието и незнанието.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

15 Отговори

  1. Дон Кихот каза:

    Само искрено вярващ човек може да се терзае до такава степен от безбожието на околните. Иска се много знания, дар слово и такт за работа с тях. Трябва ведро изражение, умерени жестове, търсене на минимума, който те приемат и оттук доказване на истината за Бога и Църквата. Ако събеседникът е учен, да се тръгне от постиженията на науката, които потвърждават религията. Ако е патриот, да се подчертае ролята на БПЦ в нашата история. Ако се интересува от медицина, да се изтъкна ползата на религията за здравето.
    .
    Четете Азбучния патерик, който преведох и издадох през 2004 г. Отците от пустинята, изключителни аскети, са отивали на гости и ся ядяли и пиели, но когато се връщали в килиите си, компенсирали с двоен пост. Не трябва да се демонстрира и парадира с буквалното спазване на канона. Любовта е над всичко!

  2. strat62 каза:

    Мат.:
    3:1 Во дни же оны прийде Йоан Креститель, пропведая в пустыни Иудейстей,
    3:2 И глаголя: покайтеся, приближибося царствие небесное

    ––––––––––-

    [3:1] В ония дни дохожда Иоан Кръстител и проповядва в Иудейската пустиня
    [3:2] и казва: покайте се, защото се приближи царството небесно.

  3. Kakvo e istina? каза:

    Благо говори Дона, обаче не разбрах, кое му е лошото да си сменяш партньора, ако не те кефи? Да останеш с някой гадняр ли? И защо това да е показател на неверие? Не е ли по-скоро проява на вкус?

  4. refab каза:

    от православното християнство! Например един действащ утвърден иконописец и студент по богословие ми каза, че не било подходящо да се говори за божествени енергии, защото някои хора можели да направят асоциации с източни религии! А доктрината на св. Григорий Палама е един от крайъгълните камъни в православното християнство! Също така и въпросът за благодатта ,за Иисусовата молитва, за възможността за обожение!…Това са много по-съществени неща от ВЪНШНОТО в религията! Не че то (външното) няма място-напротив-има, но съществено е вътрешното, което си има и своя доктринален израз, обвързан пряко и задължително с възможностите за благодат!НИКОГА, вероятно, нямаше да оценя православното християнство, ако знаех само ритуалната част, обредността, общественото богослужение, които ако са единствени, са крайно недостатъчни, да не кажа-нищо (поне за мен), ако го няма и останалото-цялостната му доктрина, включително и в нейната мистична част! Иначе пушливо свещопалство, задължителното „висене“ прав на неразбираеми служби -неясни скоропоговорки, мърмореш и завалено пеене, играят, според мен, своята негативна и отблъскваща роля!

  5. Дон Кихот каза:

    Във всяка религия не само има външна, ритуална, но и вътрешна, мистична страна. Вътрешното съдържание, сърцевината също има своите пластове и обикновените хора нито могат, нито трябва да достигат до висшите фази /обожение, енергии и пр./.
    Това е разбрано дсри от гностиците, които стигат дотам да разделят хората на „духовни“, „душевни“ и „плътски“. Твоят събеседник е психологически прав. А ако ти не си разбрал какъв е смисълът и предназначението на тамяна, свещите, пеенето /колкото и гъгниво да е/, май нищо не си разбрал от Православието. Прочети едно тълкувание на литургията. Ако отиваш в църква да се молиш, няма да обръщаш внимание на дращещите сетивата подробности, а ще се вглъбиш в себе си.

  6. refab каза:

    Иначе, той ,май изобщо не знаеше за тези енергии!? Не знаеше доктрината на Григорий Палама, която е и част от официалната на църквата! Не знаеше (?) , а отричаше! Иначе този тип разделение на хората има сваето основание, С ИЗРИЧНАТА УГОВОРКА, ОБАЧЕ, че става дума за ПРЕДИМНО „духовни“, ПРЕДИМНО „душевни“ и ПРЕДИМНО „плътски“ хора, в смисъл, че и най-„духовният“ си е и поне малко „плътски“, а и най-„плътският“ не е отрязан като с нож от духовността, от възможността да е в „общение“ с нея, или казано по-точно: да развие духовността, заложена в него.Относно последната възможност-често изглежда илюзорна, но „неведоми са пътищата Господни“, съответно някой „предимно плътски“ може да изпревари неимоверно много някой „предимно духовен“! 🙂

  7. refab каза:

    Това е изяснено много добре от Теофан Затворник, който има специален текст , озаглавен именно така: За външното и вътрешното в религията (цитирам по смисъл)
    Във всеки случай, ПРЕКАЛЕНО недостатъчно „качествените“ прояви на външната страна религиозността, поне на мен(а и на други хора) ми нанася вреда:
    http://forums.pravoslavie.bg/viewtopic.php?t=724

  8. Тина каза:

    Здравейте, д-р Колева!

    Статията Ви е искрена, което все по-рядко се среща дори сред християните, за съжаление! Но не смесвайте нещата. От нея оставам с впечатлението, че възприемате участието в църковните тайнства като залог за здраве, успех и житейско благополучие. Бог не е нещо, което можем да ръководим както ни се иска и не винаги можем да отгатнем намеренията Му! Понякога у грешника може да има повече копнеж по Бога, отколкото у някой лицемерен праведник! А

  9. Тина каза:

    Здравейте, д-р Колева!

    Статията Ви е искрена, което все по-рядко се среща дори сред християните, за съжаление! Но не смесвайте нещата. Участието в църковните тайнства и поклонението пред св. мощи и икони не е залог за здраве, успех и житейско благополучие – т. е. хората не бива да се кръщават, за да са здрави и за да им „върви в живота“, а за да станат част от голямото християнско семейство и да се приобщят към ценностите, които то изповядва и проповядва! Изпитания спохождат и най-достойните Божии чеда (спомнете си Йов), но нали вярата е именно в това – да останеш верен на Бога, каквото и да ти се случи! Ето, Вие не сте атеисти, но въпреки това Бог е изпратил на дъщеря Ви 8 пневмонии!!! Може би целта на Бога не е била да Ви насочи към вярата, защото сте я имали, а да Ви каже нещо друго – например, да промените режима й на хранене, на обличане, на почивка или пък да обръщате повече внимание на детето си и т.н. Не мисля, че само докосването до светите икони я е излекувало. Повечето от болестите и страданията имат и възпитателна цел – да променим нещо в себе си или около себе си, начина си на живот, да си дадем сметка за някои свои слабости и грешки…

    Не съм съгласна и че човек „убива детето си още преди да се е родило, ако не е венчан, ако то не е кръстено“. Ако двама вярващи християни не желаят да се венчаят, сигурно имат някакъв духовен проблем. Но ако единият от тях не е вярващ?! Много хора са се кръщавали в зряла възраст и пак са добри християни.

  10. Тина каза:

    Не съдете хората прибързано – понякога у грешника има повече копнеж по Бога, отколкото у лицемерния праведник.

    А с това, че народът ни не е достатъчно религиозно просветен, съм напълно съгласна. Но решаването на този проблем според мен трябва да започне първо от Църквата и едва след това от училището.

  11. Тина каза:

    Извинете за първия ми недовършен комнтар. Без да искам съм натиснала бутона „изпращане“.

  12. p_stefanos каза:

    Да, „тук написаното едва ли е ново“, но е написано много искрено и точно. На един свещеник подобни срещи му се случват всеки ден. Понякога е кошмарно. Аз вчера имах такава кошмарна среща. И това са хора, които канят свещеник за някаква служба. Опитваш се да кажеш нещо, но срещаш безразличие. Опитваш по друг начин – и отново. Един човек не може да промени цялото общество. Но не е малко, ако се промени дори един човек. Нашата мисия трябва да се насочи към единия човек. Но и това не е никак лесно при това отблъскващо състояние на клира. Гледах предаването на Албена Вулева. Отвратително, но вярно! Е, как тогава?! Но аз съм сигурен, че мисията на Росица освен неуспехи има и успехи. Ние съзнателно сме избали трудния път. Наясно сме, че по лесния път вървят повече хора. Няма значение дали са професори и разузнавачи. Логично е – почитателите на Азис са повече от почитателите на Бах.

  13. дяконПенкоКо каза:

    „Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят.„ Йоан (15:21). Този свят е от Бога сътворен и на Него е подвластен. Не бива да си мислим, че можем да го променим. Не можем да спрем влака с ръка. Можем обаче да избираме средата си. Делото на спасението е лично дело и затова трябва да работим главно вътре в себе си, в домашната си църква – семейството и накрая, според силите, навън. Светите отци казват, че християнството е мъченичество. Просто трябва да си носим кръста.

  14. blago4estiwia каза:

    Да се помолим и дано молитвите ни бъдат чути:’пресвета Богородица, маичицата Бижия, и Архонт Слави Бинев да ни пазят и напътстват“ ! Амин. Амин. Амин!

  15. blago4estiwia каза:

    идете в БОГ. ФАК. да ги видите! хубавци