Господ, Който ни връзва обувките

Аз съм на 5 години. Баща ми е дошъл да ме вземе от детската градина. Облечен съм, но още не съм се научил да си връзвам връзките на обувките. Татко ми се навежда с думите: “Ей, ако ме няма мене кой ще ти връзва обувките?!” На следващата година баща ми вече го нямаше. Загина по време на лов…

“Е, кой ти връзваше обувките, момчето ми?” пита ме просълзена една леля, която е запомнила тази реплика отпреди 43 години и сега ми я припомня. Мълча. Дошъл съм в обезлюдяващото се селце на моето детство, за да се погрижа за гроба на татко. Гробището е истинска джунгла. Пробивам си път сред двуметровите магарешки тръни, акации и трънки с брадва и мотика. Да ме прощават покойниците, из чиито гробове газя…

Ето го най-сетне и нашият гроб. Докато се боря с лозарската ножица първо с трънката, после и с подивелия розов храст, не мисля за нищо. Тъй, просветна малко… Дано на душата ти да просветне повече, тате!.. Същият си на снимката – като някога. Безкръстен паметник. Зад него червената дървена пирамидка още не се е разпаднала, няма я само червената петолъчка. Така погребваха едно време – без кръст, без поп… Само с духова музика.

Тръгвам от гробището, а в ума ми – пак оня въпрос, за връзките. И ми просветва: кой друг ми е връзвал обувките, ако не Ти, Господи?! Кой ме утеши, когато другите деца ми се подиграваха заради кърпената ми сламена шапка? Кой пося жалост и състрадание в сърцата на съседите и близките ни, за да помагат всеотдайно на майка ми, вдовицата? Кой ми откри, че Вечността не е само в приказките? Кой ме доведе в Църквата? Кой ми даде тази добра жена, кой ни подари златното ни дете?.. Обръщам се назад и виждам, че не само обувките си ми връзвал, Господи, но и цял живот на ръце си ме носил…