Наказание и милост
В общуването между хората често възникват недоразумения – когато едни и същи думи се интерпретират различно и на думите на събеседника се придава смисъл, който той въобще не е влагал. Понякога това става нарочно, както казва псалмопевеца, «Всеки ден извъртат думите ми; всички техни помисли за мене са зло» (Пс. 55:6), но нерядко се случва и поради откровено неразбиране.
Особено често такива недоразумения възникват при общуването между Църквата и света; много пъти съм бил свидетел как светските журналисти намират в думите на Патриарха, или на други представители на Църквата някакъв зловещ или оскърбителен смисъл, който просто не съществува. Но има още един проблем – проблемът на асоциациите. Езикът повече прилича на тъкан, отколкото на конструктор «Лего», който можем да разглобим на отделни парченца. Всяка дума води след себе си шлейф от полуосъзнати връзки, които могат да радват, привличат, или обратно – да плашат и отблъскват човека. Това се случва и когато говорим за Божията милост и Божието наказание.
Говорейки за Бог, ние неизбежно си служим с метафори, има ги достатъчно и в Библията – Бог е подобен на бащата, майката, царя, съдията, съпруга, военачалника. Метафорите, от една страна, ни помагат да видим истината: ние живеем в паднал свят, но не в ада – и в този свят хората продължават да отразяват славата на своя Създател. Грижовният баща, мъдрият властник или справедливият съдия в някаква степен представят пред нас Божия образ. От друга страна, този свят е паднал и славата му е помрачена от това падение. Царете, съдиите и даже майките и бащите са паднали същества, повредени от греха.
Затова е и толкова сложно да говорим за Божието наказание. Когато хората наказват други хора – даже ако това са любящи родители, искрено желаещи на своите чада благо – в наказанието често се проявява раздразнителност и желание за утвърждаване на собствената воля. Уви, стремежът към доминиране – или даже садизмът – много бързо изскача от лукавото и доста разваленото човешко сърце, особено в ситуации, когато става дума за наказание на лоши хора, които, според нас, напълно са заслужили наказанието си.
Това се случва и в Църквата, но ситуацията там се усложнява от това, че в Църквата сме склонни да теологизираме своите грехове и да разглеждаме своята раздразнителност като Божи гняв; своя стремеж към доминиране – като безкомпромисна борба за Божията истина, своята жестокост към хората – като принципност, проявявана «за тяхно добро». Най-резките укори в Евангелието са насочени именно към религиозните хора, които «свързват тежкото бреме с бремето, неудобно за носене». Тези укори са актуални и за днешните християни не по-малко, отколкото за юдеите през първи век. Съвсем неотдавна ми се наложи да чуя, как на жена, изгубила детето си обясняват, че е наказана от Господ и за какво точно е наказана. Порядъчните и богобоязливите жени не губят децата си. Това всичко е заради вашите грехове, ние със сигурност знаем какви са точно те…
Затова и думата «наказание» в обикновения език и даже в религиозния език придобива оттенъци, които не могат по никакъв начин да бъдат отнесени към Христос. Иисус Христос не се дразни. Той не се стреми да ви застави да страдате, за да затвърди Своята власт над вас. Христос не се стреми да ви вмени някакви страхове и комплекси. Той не би могъл да обяснява на вдовицата заради какви грехове е изгубила сина си.
Затова и когато се говори, че Бог не наказва, това строго и буквално е невярно, обаче в това има някаква частна истина – не наказва в този смисъл. Христос е чиста, безкрайна милост, Спасител и наш Състрадалец. Бедата е там, че с думите «милост», «любов», «състрадание» се случва същата беда, както и с думата «наказание».
Преди няколко години имах тежък разговор с мой познат. Той беше малко по-възрастен от мен и беше тогава в така наречената «средна» възраст – тази същата, в която настъпва криза. Под секрет ми разказа, че най-накрая ще се разведе официално и ще се ожени за жена, която обича отдавна. Неговият брак бил вече мъртъв, от него била останала само празна, никому ненужна формалност. Не познавах жена му, виждал съм я само на снимка – чернокоса жена с външност от този тип, с който времето не се отнася много ласкаво. От наши приятели разбрах, че има сериозни здравословни проблеми. Видях и новата любима на моя познат – симпатична руса студентка. Изглеждаше, че действително бракът му е приключен и той търси емоционална поддръжка в трудна за него ситуация. Явно моят познат се чувстваше объркан и търсеше да поговори с някого, който поне ще го изслуша със съчувствие. Ако бях добър мирянин, навярно можех да му дам това, което той безмълвно искаше – одобрение на постъпката му. Да го потупам по рамото, да му кажа, че такова лицемерие не е нужно никому. В края на краищата, така и за жена му ще бъде по-добре. А и новата любима е чудесна; да му пожелая щастие…
Ако бях светец, кротко щях да го посъветвам да приеме факта, че не е на двадесет и пет и повече никога няма да бъде, да остави младите момичета на младите мъже и достойно да изживее втората половина от живота си с тази, на която отдавна е обещал любов и вярност. Щастието на зрелия човек не е като щастието на юношата, но то не е в никакъв случай по-малко. А пазейки Божиите заповеди, ние се намираме в състояние на блага надежда за вечно спасение, от която ще се лишим, извършвайки такъв тежък грях – защото това е тежък грях против целомъдрието и особено против милосърдието.
Впрочем, възможно е, бидейки светец, аз просто с малко дзен-маниер, с размах бих натупал събеседника с жезъла и сурово бих му заповядал да отиде да проси извинение от жена си. А той, разтърсен от заповедта, би дошъл в съзнание и би постъпил точно така.
Но аз не направих нито едното, нито другото, нито третото. Изломотих нещо неясно и, намирайки си измислен повод, го оставих сам. Възможно е, даже почти сигурно е, че той остана с впечатлението, че съм го подвел, почти предал, излъгал съм доверието му. Той ми се довери, търсейки съчувствие, а аз му отказах. Нима беше трудно?
На практика ми беше трудно да не се отзова на нуждата му – от мен се искаха само няколко думи. Свещеникът казва: «Прощавам и разрешавам»; аз трябваше да произнеса светската формула: «В тази ситуация трябва да постъпиш точно така».
Бих видял благодарност в очите му и бих разбрал, че още един мой познат ме смята за добро момче, за когото съчувствието към живите хора е по-важно от формалните правила. Впрочем, неговата жена явно имаше по-голяма нужда от съчувствие, но не тя се обърна към мен, а той. Можех да припомня, че обикновено такива нови бракове достатъчно бързо преминават от фазата «съюз на две сърца» във фазата «защо не казахте по-рано». Но нали все още има надежда всичко да се нареди в новата връзка?
Но като християнин знам, че не, не е добре – блудниците няма да наследят царството Божие. Длъжен ли е все още здрав мъж да живее с жена, която не го вълнува вече, когато наоколо цъфтят цветя с необичайна красота? Християнството казва: да, длъжен е. Ако е нарушил тази заповед, той ще бъде приет от Бог, когато се покае. Но ако бях обяснил това на моя познат, той със сигурност не би ме сметнал за добро момче. В неговите очи бих изглеждал като измамник, сипващ сол в раната, която са му доверили да превърже.
Но какво все пак искаше този човек? Против кого искаше да му бъда съюзник? Някаква част от самия него, а именно съвестта, жалостта, спомените, че някога е обичал и тогава искрено е обещал – мъчително страдаше и го безпокоеше и той търсеше помощ, за да я убие окончателно. Помогни ми да убия завинаги моята съвест – и аз ще те смятам за добро момче.
Случва се, че именно тази доброта, която светът търси от нас християните и не намирайки я, горчиво ни упреква в липса на любов. На вас ви е заповядано да обичате ближния, а вие…. Хората изхождат от съждението, че любовта дава на ближния това, което той иска, отзовава се на неговата жажда. Бедата е там, че ние сме паднали същества, раздирани от вътрешни конфликти. Искаме различни неща, и разбира се едновременно, сега и веднага. Моят събеседник искаше да бъда, или поне да изглеждам, добър човек – и да получи радости, които в неговия случай можеше да получи само след като извърши предателство. Алкохоликът иска да води здрав и пълноценен живот, но в същото време мъчително му се иска да пие. На коя от жаждите на човека трябва да се отзовава истинската любов? Какво се случва, когато човекът е дотолкова обсебен от жаждата да пие или блудства, или отмъщава, или да придобие вещи, които с честен труд не би могъл да има; какво става, ако неговият стремеж към истинско щастие е дълбоко потиснат? Същият алкохолик може да се отъждествява със своя недъг – «аз искам да пия», а може и да не се отъждествява – «аз искам да водя трезв живот, но до болка ми се иска да пия». В първия случай той просто казва: «Не ме учете да живея, по-добре ми помогнете материално» и възприема нашия отказ да му дадем пари за пиене като проява на жестокост. Трудно ли ни е, какво? Сигурно материално сме по-добре от него.
В някои случаи истинската любов казва «не». Това е очевидно за всички в случая с алкохолика – за всички, освен за самия алкохолик. Това е по-малко очевидно по отношение на нашите грехове, но е така. Христос истински обича хората и затова често казва «не». Това «не» може да се възприема с мъка и обида – всеки, който се е опитвал да уговаря алкохолик, знае как изглежда това, но това «не» е проява на висша любов.
Понякога Христос ни показва неправилността на нашите пътища, а това е доста неприятно. Понякога Той допуска да пострадаме и да преживеем временно нещастие, за да се спасим от вечното нещастие. Както псалмопевецът казва, «Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби» (Пс. 118:71). В този смисъл Христос наистина наказва грешниците заради тяхното вечно спасение.
Безкрайната любов и милосърдие не трябва да се разбират като безкрайна отстъпчивост и Христос, именно защото действително ни обича, безусловно се противопоставя на всичко, което осквернява самите нас, нашите ближни и сътворения от Него свят. Ще дойде ден, когато Той ще се намеси явно и осезаемо и ще изкорени злото и неправдите в света. Божият гняв не е нещо, което трудно се съвместява с Неговата любов; именно това е и проявата на Божията любов – когато тя активно противостои на злото.
На тези, които упорито и ожесточено отхвърлят всяка Божия милост, няма да бъде позволено да творят безкрайно зло – Божията любов ще сложи край на това. За злите ще бъде абсолютно непоносимо, но това ще бъде именно акт на милост и любов – дори по отношение на самите злодеи, пропадането на които в бездната на злото и покварата ще бъде спряно. | www.taday.ru
Превод: Презвитера Жанета Дилкова
Въпросът с християнската милост е въпрос на опрощението.Христос казва седемдесет и седем пъти по седем да прощаваме греховете, който няма грях пръв да хвърли камък при казънта на грешника, а св.апостол Павел казва, че любовта всичко извинява и на всичко вярва. В някои мои разговори с чужди богослови сме достигнали до заключението, че днешните времена много приличат на първите времена на християнството. Ако това наше тълкувателно мнение е вярно, тогава християнинът следва знае как се е утвърдила вярата и какво са правили нейните поддръжници, а не да следва късното величие на Църквата, когато цялото общество й е било подчинено и задължено да работи ангария за величествени храмове. Какви са били християните пише в Библията и в житията на светиите. Исидор Севилски прави ранглиста на качествата на народите, които ги отличават едни от друг и за юдеите посочва омраза – това обяснява защо Христос е дошъл в Израил. Страхувам се, че омразата е много силна у нас, а опрощението?
Философията на наказанието произтича от идеята за въздаване на справедливост и овъзмездяване на неправедно и злонамерено пострадалите от дело, дума и деяние било то личностно, било то групово. Инстанция на философията на наказанието е етиката, религията и онова, което обикновено се нарича групов или обществен интерес със съответното разбиране за добро или зло, което има цивилизацията. Така например Сократ, който е бил таен полицай в древна Гърция с думите си е нарушил обществения интерес, понятие, към което демокрацията по генезиса си е много чувствителна и бил обвинен в развращане на младежта и накаран да изпие чаша с отрова. Христос също е съден по нарушение на обществения интерес – обвиненията към Него са за богохулство, опит за нарушаване на римските и юдейските закони, фалшиво пророчество и нарушаване на традиционните нрави на обществото. Та ми се струва, че при идването на нови идеи и изказването на философски принципи у нас обществения църковен интерес ще бъде дохристиянски
Християнството днес е загубило силата си. То не е действено, активно , философски житейски добре мотивирано, не е център на знание и мъдрост, не е извор на чест и доблест, не е философия на живота на хората, а една историческа реликва, една машина на политиката, нравствена милиция и една демагогия, която завладява съзнанието на човек без историческа опитност, без сентнеционен свод от историческа мъдрост и без оригинални творчески трудове, а се базира на стари текстове и на опит, който не познава научно-техническия прогрес, революцията и основите на атеизма у хората по света. Въпросът пред хората, които правят новия световен ред е дали да се съживи християнството – има такава идея за бъдещето на Европа или да се потърси нова религия. От характера на българската хуманитаристика е известно че можеш да направиш религиозен ореол на коя да е личност от миналото и настоящето. Така че бъдещето не е ясно – дали ще има реактуализация или нова героизация в духа на митологията , епоса и религията
Една от заплахите за християнството е неговата хербаризация – стари текстове, „научни“ и политически употреби на религиозните произведения, флирт с политиката, отдаване на значение на външния церемониал и знаците на обществено положение, превръщането на религиозните постройки в документален офис и т.н. В България тези проблеми имат специфично български нюанс с нормите на българската народна мистична конспирация, произхода от село с техникум на някои от владиците, подчинението на чужди централи и назначаването на свещенослужители със слаб богословски успех Тази обстановка поражда културни типове, които не оправдават издръжката и ресурса в тях, а стават нещо като расоносни просяци-хранят се от гробищата и от сватбите и разчитат на държавна помощ и милостиня. И накрая -вчера ми казаха хубав виц – след като Христо Стоичков станал доктор хонорис кауза на Пловдивския унивреситет вече псувал така – Алма ви матерна – звучи много богословски с оглед някои примери от цитираната обстановка.