“Аз съм добър човек!“
Свещ. Ясен Шинев
Колкото повече опит трупам като християнин и като духовник, толкова повече виждам колко много „добри хора“ познавам. Обръщам се назад, оглеждам се и пред мен се появяват лица на мъже и жени, висшестоящи или без важен пост в обществото, които с ясно съзнание твърдят: “Аз съм добър човек!“. Омръзна ми да ги срещам. Те са навсякъде и за мен са се превърнали в изпитание. Изслушвам ги търпеливо и внимателно, а после въздъхвам с особена смесица от разочарование и облекчение. От малък умея да общувам с хората и да намирам път към всеки, и това ми помага много, от мига, когато Бог ми откри Себе Си. Толкова често ми се е случвало, когато благовестя и се опитвам да докосна сърцето на човека срещу мен, да слушам всякакви обяснения. Всичко върви нормално, дори много добре, докато говоря за чудото на вярата, неподозирания свят, който предлага доктрината на християнството и чистотата на Светото Православие, но…
Когато започна да споменавам за покаяние и изповед, изведнъж се появяват първите смущения и всичко се променя. Събеседникът с интерес и разбиране слуша за ползата от четеното на молитви, посещение на богослуженията и освещаване на бита, но когато се стигне до откритата подкана да се взре в себе си и да се огледа в лицето на Христос, тогава идват моите разочарования. И чувам подобни отговори: “Всичко добре, а защо да се изповядвам?“, “Аз съм добър човек, не съм убивал или грабил?“ или „Не съм като ония…“. Сянка минава през лицата им и се отдръпват от мен. Човекът и особено нашият съвременник, героят на нашето време, не обича да се взира в себе си. Той прави всичко възможно, за да не влезе в скритата си стаичка и да види истинското си, потънало в страхове и комплекси вътрешно аз. Проявява особен рефлекс да избяга от себе си и да се разсее в суетата и шума на заобикалящия го свят. Може би това облекчава болката му и му носи разтуха? Не иска да излиза от зоната на комфорт, да нарушава „нормалния му ритъм“ и да тласка това аз към неговите мамещи дълбини. Страхува се, че ще потъне в тях и няма да може да излезе.
Най-лошото за него е да попадне в плен на болестта на съвремието – депресията, и заради това достига до притвора на храма. Предпочита това полудуховно състояние в зоната на сивотата и се оставя в относителната му незадоволеност. Когато това се случва с прохождащия във вярата търсещ дух на неутвърден православен, е все пак малко или много допустимо, дори да кажем нормално. Но когато става дума за опитен християнин, който в беседата със свещеника или по време на изповед мънка или съвсем спокойно заявява, че нищо кой знае какво не е извършил, това вече е духовен проблем. Истинска диагноза на болни души. Това са хора, които или не се изповядват и причастяват редовно, и нямат изграден духовен ритъм, или въобще не го правят. Но те са далече от истинското християнство и от стихията на личната метаноя. За тях това слизане дълбоко в себе си е чуждо и дори излишно. Тези хора поддържат повърхностно християнство. Вярват и се държат като християни “донякъде“. Категорично не искат да излязат от режима си на топлохладност и така удобно са се настанили в лоното на Светото Православие, че за нищо на света не биха напуснали това състояние на мимикрия и душевна леност.
Само и единствено Христос може да ги изведе от него, след като ги разтърси с изпитания и страдания. Те нямат ясно, пълно и дълбоко съзнание за своя личен грях. Твърде далече са от своя малък апокалипсис. Пронизващата проповед, която е първият зов за обръщане от Предтечата и Спасителя: “Покайте се!“ е твърде далече от тях. Те приличат на хора, които са застанали на брега на дълбоко море, но не искат да скочат в него. И поради това не могат да разберат истински в душата и сърцето си жертвата на Спасителя на Светото Разпятие. Всички велики духове в светата Църква са имали болезнено съзнание за своето лично нищожество. Житията на светиите са изразители на хиляди лични драми, преминали през огъня на изпитания и неспирни борби с видими и невидими врагове. Но всички те са намирали себе си за дълбоко грешни и недостойни за милост в Неговите очи.
Принцип в деятелния християнски живот е, че колкото си по-близо до небето, толкова по-ниско навеждаш главата си към земята. Най-забележителните праведници са живи примери за това. Свети пророк Давид изрича в миг на пълно съкрушение и горчиво разочарование от себе си: “Аз съм червей, а не човек“ (Пс. 22:6). Прекият продължител на проповедта и делото на благовестие на Спасителя, св. ап. Павел простенва в немощта си: “желание за добро има у мене, но да го върша нямам сили“ (Рим. 7:18). Геният Блез Паскал изрича откровение, което няма как да бъде забравено: “Има два типа хора – грешници, които се мислят за праведници и праведници, които се мислят за грешници.“. Това е обратната симетрия на всеки, който иска да бъде истински християнин и има искреното желание да се спаси. Древните патерици са изпълнени с образи на благодатни старци, които са вършили чудеса и изцерения, но в предсмъртния си час са плакали от страх да застанат пред съда на Сина Божий Христос. А когато техните духовни синове и събратя са ги питали защо е така, те са отговаряли, че са недостойни да се явят пред Пресветлото Му лице и няма да дадат добър отговор пред Него. Но всички те не са мислили, че са добри хора. Били са твърде далече от това самодоволно усещане за себе си, което би им осигурило относителен душевен комфорт. Наблюдавали са помислите си непрестанно и преди вечерните си правила за молитви са правили равносметка за начина, по който са прекарали деня. Горчиво са се разкайвали за греховете си и по всякакъв начин са се опитвали да ги изкупят с молитва и добротворство.
И напротив – всеки, който има високо самомнение в своето подвизаване е всъщност белязан от хилядите печати на гордостта и почти неизбежната прелест. Колко много благодатни мъже са пропадали само поради едно – любимия грях на сатаната – гордостта. Колко ревностни души са потънали в бездната на ада поради опиянение и невнимание. Духове, неукротени от тишината на кротостта и топлината на смирението. Сега ние, съвременните християни и техни наследници по вяра и изповедание, да се поучим от огнения им пример. Нека се отърсим от лепкавата суета и така удобната ни топлохладност, и да се стараем да дълбаем дълбоко, така както ни препоръчват Светото Писание и наставленията на светите отци. Никой от нас не знае колко време ни остава в прегръдката на този студен и враждебен свят, но сме длъжни да изпитаме съвестта си и да се опитваме да бъдем не наемници, а приятели; синове, а не осиновени; истински икони Христови, които в покаяние и трепет, но и с надежда вършат делата на своето бъдещо спасение.
