Ако наистина има Бог…
Вярата е странно нещо. Носим я в ума си като идея. Имаме възможност да я проучваме, да си затваряме очите за нея, да й се противопоставяме, да я променяме или да я отричаме. Уместно ще бъде обаче да отбележим, че повечето от нещата, в които „вярваме“ не са от никакво значение в живота ни. Това е особено вярно, когато говорим за нагласата на много от хората, заявяващи: „Вярвам в Бога.“
Вярата в Бога, християнския Бог, не само има своите конкретни следствия, но редом с това притежава и изключително голяма значимост. Според традиционното описание тя е „спазване на заповедите“. Проявява се един специфичен аспект от тази вяра (и заповедите), който по мое мнение e прекомерно подценяваме, макар да е нещо, засягащо самата същина на вярването в християнския Бог. Става дума на практика за това, което аз наричам „секуларен елемент“.
Прост начин да положим всяко едно нещо през призмата на тази вяра е да си задаваме въпроса: „С какво би се различавала моята мисловна нагласа, ако наистина има Бог и ако всичко, казано от Него, е истина?“ Може и да звучи като въпрос, отговорът на който е повече от ясен. Само че вече години наред наблюдавам как с делата си вярващи християни оставят впечатлението, че едва ли не Бог не съществува, особено що се отнася до неща, засягащи персонално тях самите, или пък когато са изложени на опасност. Това понякога бива определяно като „атеизъм от практически съображения“.
Предполагам, че за американците е изключително привлекателно решение, защото ние сме особено практични хора. Нашата култура, формирана и изградена според стандартите на съвременността, е дълбоко утилитарна. Можем да намерим оправдание за извършването едва ли не на каквото и да било просто защото е „целесъобразно“. Възникнат ли проблеми, стараем се да ги преодолеем. В контекста на църковния живот подобен порив нерядко води до атеизъм от практически съображения.
„Да преодоляваш прегради“ само по себе си със сигурност не е нещо греховно. Но да го правиш единствено от мотивация за целесъобразност е вече друго. За да следва своя правилен ход, християнският живот изисква спазване на Христовите заповеди. Ние вършим едно или друго просто като вид послушание към Самия Христос. Поривът към практичност в подобни случаи нерядко съдържа в себе си известна доза „неизбежно зло“. Прибягваме към нещо недотам добро, за да постигнем доброто. Това си е атеизъм, независимо от величината на доброто. Стараем се от собствена позиция да предприемем „активно действие“ наместо Бога, защото нямаме пълното доверие, че Той ще го стори Сам. Това е свойствено за скритата съблазън „да усъвършенстваме света“. Нямаме такава заповед от Бога. Всеки съществувал досега атеистичен режим е полагал толкова много усилия в името на усъвършенстването на света.
Имам вече почти 35-годишно служение като енорийски свещеник. Микрокосмосът, който енорията представлява, е изпълнен със съблазни. Съществуват проблеми, просещи за преодоляване (свързани най-вече с един или повече конкретни човешки представители). Като млад свещеник си представях себе си в образа на „помощник за преодоляване на проблемите“. Считах, че добрата енория трябва да е щастлива енория. Конфликтите и кризисните ситуации бяха неща, изискващи своевременен подход. В семинарията дори посещавах редица курсове, посветени на теми по мениджмънт. А това според мен е секуларен елемент, база за разпространяване на отчаяние и неверие.
Защо именно отчаяние и неверие? Отчаянието е отсъствие на надежда. Мениджмънтът е пълна противоположност на надеждата. Той залага на убеждаването и контрола. Според неговите концепции проблемите са препятствия за успеха. Контролираното управление на подходи в сфера, която залага на изцяло доброволното насочване на волята, е една нескончаема борба. В даден момент изчерпването взема връх. Търсещият контролирани подходи винаги е причакван от неверието. Ако действителността в дадена енория многократно не успява да посрещне очакванията на поелите с надежда във вярата, тогава много лесно си намира място цинизмът. Пред лицето на неуспехите този, който търси контролирано прилагане на верния подход, започва да се пита къде е Бог във всичкото това и дали изобщо има Бог на фона на тези обстоятелства.
И все пак нека да размислим над преценката, дадена от св. ап. Павел за Църквата: „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо…“ (срв. 1 Кор. 1:26-28).
Водачите на енориите проявяват неумолима склонност да омаловажават немощните, за да се възползват от преимуществата на тези, които са в най-добро състояние. Само че отците ни казват, че Църквата е лечебница, което ще рече, че тя е пълна с немощни хора. Самият членски състав на Църквата се явява едно препятствие по пътя към успеха.
Тук е въпросът. Победата и успехът нямат особена значимост. Най-съществена е верността към Бога. Онова, което на практика се счита за „успех“ в Царството Божие, от светска гледна точка лесно може да се приеме като крайна несполука. Многократни са примерите в историята на Църквата, при които делото на даден светител става известно едва след смъртта му. Делата на Царството са скрити, невидими за такива, които имат дързостта да съдят.
Това изисква вяра в Бога. Нещо повече, то изисква вяра в Господа Разпнатия. Колкото и страховито да звучи, всеки неуспех, всеки провал съдържа потенциала на Кръста. Щом, както казва старецът Софроний: „Пътят надолу е път нагоре“, значи слабите и немощните са доста по-напред по пътя на спасението, отколкото всички останали. Винаги ме е впечатлявал като нещо необикновено фактът, че от устата на Христа ние чуваме словата: „Вземи кръста си и Ме последвай” (срв. Мат.6:24), като наставление в отговор на един смел порив на сила, което намира отражение и в ранната англиканска молитва, описваща живота на приелия Кръщение: „… Мъжествено да се бори под Негово водителство, да противостои на греха, света, дявола и да продължава до края на дните си да бъде верен Христов воин и служител“. Това описание винаги ме е карало да си изобразявам Църквата като армия на кръстоносещи воини, разгромяващи всичко по пътя си. Това всъщност е истина. Само дето армията и нанасяните от нея разгроми имат изключително парадоксален смисъл. Разгромите нерядко изглеждат като поражения, а армията – като набор от дрипави странници.
Правят ми впечатление появяващите се изблици на отчаяние и неверие, когато хората се обръщат към визията за Църквата в общ план. Навярно разбираме, че силата на Бога се проявява в нашата немощ, но не понасяме немощ, когато я виждаме във водачите или в структурите, в които те пребивават. По някаква особена причина, колкото по-нависоко се вглеждаме в йерархията на Църквата, толкова по-малко толерантност изпитваме към немощите и неразумието на избраните сред християните. Владици и синоди следват тромаво дейността си, велики и вселенски събори се препъват неуверено в работата си, и всичко това под тежестта на злословията и осъждането от страна на другите. В книга Деяния на светите апостоли е направен обобщен преглед на Първия вселенски събор, или Йерусалимския събор, и ни се представя влиянието на твърдата десница на св. ап. Яков, който се изправя и казва: „Затова аз съм на мнение…“ (срв. Деян.15:19), след което противоречията секват. Естествено, писмата на св. ап. Павел съдържат множество доказателства, че траен мир така и не е последвал, което може да ни накара да стигнем до хипотезата, че Йерусалимският събор е съдържал доста повече противоречия от така представените.
Дори светите славни и всехвални апостоли не са успели да постигнат гладкото функциониране на Църквата. Ние обаче приемаме, че те все пак са ставали все по-опитни и по-предпазливи. Това поне със сигурност можем да кажем за св. ап. Павел. Той е описал апостолите като такива, които са станали „измет на света“ (срв. 1 Кор.4:13).
Христовите заповеди ни упътват в същата посока: „Не въздавайте никому зло за зло. Да се не противите на злото. Благославяйте ония, които ви проклинат (срв. Рим.; Мат.)“
Към това аз бих добавил: „Не осъждайте недостатъците на другите, защото Бог е избрал такива, за да ви водят към Царството Небесно“.
Когато са разпнали Спасителя на Кръста, злото сякаш достигнало своя апогей. Отказът на Христос да защитава Себе Си сигурно е било крайно смущаващо за учениците Му. Но именно в това привидно поражение се явява окончателната Истина за Бога на Откровението. Няма как човек да добие познание за Христа Разпнатия, ако откаже да бъде разпнат с Него. Боиш ли се да не претърпиш загуба, значи никога няма да стигнеш до победа – не и до най-важната за човека победа.
По време на ужасна буря Иисус бил заспал на кърмата на кораба. „Будят Го и Му казват: Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?“ (срв. Марк. 4:38).
Иисус бил заспал от дълго време. Но все пак вятърът и морето са стихии, които Му се подчиняват. Ако имаш вяра в Него, можеш понякога и ти спокойно да отдъхваш.
Вярвайте в Бога. Поверявайте всичко в света на Него и придобивайте мир в душата си. Останалото е идолослужение. | blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
