Бягство от Спасителя, или колко е трудно да бъдеш с Бог



ByagstvoПриели сме като аксиома, че вярващият е в по-изгодно положение от невярващия: вярата му помага да устои, дава му надежда и сили в тежки жизнени обстоятелства. Вярващият живее по-просто и по-комфортно – той знае всички отговори, не го мъчат съмнения, той взема решения без колебания. Вярата ободрява, вярата подмладява.

Ако вие смятате, че това е така, значи сте близо до гледната точка на Владимир Илич, който смяташе религията за духовно долнокачествено опияняващо питие, в което робите на капитала давят своята нищета и безправие.

Има известна доза истина: съществува някаква част от хората, които бягат към религията от проблемите си, спасявайки се от света. Но, слава Богу, те са единици. Твърдя го, като човек, наблюдаващ нещата отвътре. Да се спасиш от света – в това има в известна степен корист, свой интерес. Но по-лесно и по-просто ли е да си вярващ?

Ако решим да подходим към вярата откъм ползата и користта, то нека бъдем честни, вярващият губи много повече, отколкото получава. Повечето начини за устройство на битието, за нас, вярващите, са недостъпни. Нашата съвест не ни позволява да се ползваме от вярата си. И не само защото Писанието или Църквата забранява.

Просто не можем по друг начин. Не сме в състояние да превъзмогнем себе си, дори когато е много нужно. Покрай нас преминават много удоволствия от този свят, наслаждения, кариерни изкушения, достъпни ходове.

Не е изгодно да си вярващ. Но веднага ще ни възразят: но имате духовна изгода, лишавате се от някакви временни радости, избягвате страсти и неправди, но там, в Царството Небесно, ще получите тройно – а нима това не е изгодно?

Но нека си припомним: библейските обещания са изложени с езика на образите, метафорите. Категориите за изгода и полза в описанието на Царството Небесно не работят. А и трябва да си признаем, че ние сме вярващи не защото искаме да се впишем изгодно в някакъв дългосрочен проект. Ние просто нямаме друг избор.

Господ се е нарекъл Истина (Йоан 14:6) и вярващият се отличава от невярващия точно затова, защото Истината го е настигнала и той живее в присъствието на Истината, върви пред Бога и това е така, дори когато щателно избягва праведния живот, бяга от Евангелието, спасява се от Спасителя.

Призванието не е въпрос на избор. Защото Истината съществува независимо от всичко. При Истината има неуловим момент на принуда. Да пребиваваш в Истината значи да си излязъл от сферата на свободата на избора. Можеш да избираш религия, но не и вяра.

Пребивавайки в Истината, ти знаеш как е на практика. Може би затова и един от руските философи намери неочаквана етимология на думата „истина“ от „естина“, – тоест, нещо, което го има, което е автентично, пределно реално, дотолкова го има, че няма място за спор. (От глагола „есть” – има, съществува, бел. прев.)

Затова да бъдеш християнин, преди всичко боли. Трагично е. Ти знаеш не просто, че Бог съществува, ти знаеш Кой е Той, как те гледа, какво очаква от теб, какво прави за теб. Не, не само знаеш, а и Го преживяваш Истински Жив: Той е. И в тази проста фраза е целият опит на вярата.

Но от живота знаем, чувстваме го с цялото си сърце колко болен е светът, колко “тъма безпросветна има в гърдите ни“, колко трудно ни се дарява добро, какъв труд изисква и колко е трудно да си човек. Колко трудно и болезнено е просто да бъдеш.

А най-страшното е, че няма къде да се скриеш. От Бога няма къде да се скриеш. И не си мислете, че това го твърди някой религиозен инвалид. Този опит е близък даже на цар Давид. Даже той е имал желание да избяга от Бога, надежда да се спаси от Твореца, да се скрие от Вседържителя, и той остро е преживявал конфликта между истината и свободата:

„Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край море, и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи. Кажа ли: може би тъмата ще ме скрие, и светлината наоколо ми ще стане нощ; но и тъмата не ще е тъма за Тебе: нощта за Тебе е светла като ден, и тъмата – като светлина.“ (Пс. 138:7-12).

Искаш да избягаш от Бога? Той Сам ще ти приготви багажа, ти ще прескачаш църковната ограда на Неговите рамене, където и да се скиташ, все едно – Той ще бъде до теб и Неговите грижовни и любящи ръце винаги ще те поддържат и сгряват, даже ако ти се опитваш да се бориш с тази топлина и отблъскваш ръката Му.

Не е възможно да престанеш да бъдеш вярващ. Това не е лампа, която се включва и изключва. Бог е и с Него е правдата, с Него е всичко правилно, естествено, истинско и значимо. Да бъдеш с Него е „естественото място“ на човека и ние се стремим към Него, жадуваме да Го обичаме, но вътрешната тъма винаги се съпротивлява на живото; тя не иска живот, бои се от сложното, крие се от Бога, даже в преизподнята.

Навярно би било по-лесно, ако нямаше Бог. Но Той съществува. И нищо не може да се направи. Няма как да Го помолим да не съществува, това е единственото, което не Му е по силите.

А още по-тежко е, че съществува Христос. Неговият живот, Неговото учение и най-главното – Той Самият. Прекалено близко е Той до всеки от нас и ние няма къде да се скрием от Него, Неговият живот не просто пронизва нашия, Той е нашият живот. Ние затова сме живи, защото дишаме чрез Него, живеем Неговия живот, обичаме с Неговата любов, радваме се с Неговата радост.

Затова и странно звучи въпроса: какво иска Църквата от нас? Ние сме Тялото Христово, ние сме Църквата. Какво аз като част от Христовото Тяло искам от себе си? Просто да бъда. Истински. Такъв, какъвто ме е замислил и създал Бог. А това никак не е просто. Трудно е, както и всичко истински прекрасно.

По-лесно е без Бог. Тоест въобще да не бъдем. Очаровани от мнимата простота на небитието, ние искаме да се скрием от Бога, да му забраним да Го има или поне ние да не знаем нищо за Него. Дали Го има или Го няма – не искаме да знаем и моля, не ни напомняйте – нито с думи, нито с икони, нито с кръстове, нито със свещеници.

Вярващите плашат. Тревожат. Те са безпокоен и безпокоящ народ. Без тях е по-лесно. Без вяра е по-просто, без вярващи – още повече. И най-просто е без техния Бог.

Ние, вярващите, понякога завиждаме на невярващите. На тях им е лесно. Понятно. Те не са Го срещнали, Него, лишаващия от покой, отдих и сън. Истинският Утешител. Истинският Отец. Безкористният Наставник, който иска „не нашето, а нас“ и ни е намерил. Както уплашена изгубена овца ни е сложил на раменете Си, спасявайки ни от нас самите. I www.pravmir.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...