Великден. Празник на обновената и възкресена човешка природа



„Лазаре, излез…!“

(Йоан 11:43)

Божественото слово е нескончаем извор на мъдрост. Извор с жива вода, дълбок кладенец. Не можем да стигнем водите му без „почерпалото“ на вярата. Но и закоравялото и по житейски безчувствено сърце също ще ни попречи да си представим тази парадоксална картина – трапезата в къщата на Марта и Мария, а до Христос се е настанил Лазар: човекът, който в същия ден беше зазидан в студения гроб, и чието тяло вече бе започнало да се разлага. Трябва много да омекнат сърцата ни, за да почувстваме тази абсурдна и нечовешка атмосфера… Да си представим всички, които няколко дни безутешно плачеха, да седят и да празнуват пред пълната трапеза. Да осъзнаем как е възможно обектът на тяхната скръб сега да е причина за тяхната радост и как разлагащият се мъртвец може да седи, да яде и да пие… и може би да се смее заедно с всички?

Не. Последното не е вярно. Свещеното предание ни разказва, че Лазар, след възкресението си, рядко се смеел! Сторил го веднъж: когато видял един иудеин да краде стомна. Тогава онзи, който четири дни бил в ада, възкликнал: „Колко нелепо! Пръстта краде пръст!“.

Иначе домът, където витаели болестта и смъртта, в същия ден се изпълнил с веселба и благоухание на нардово масло.

Как е възможно това! Всичко се заключава в присъствието на Христос (Помазаника), който преди отсъствал и без Него било страшно. Но Той дошъл, и то не сам. Донесъл неочаквана, неподозирана и невиждана радост: възкресението.

Вестта за възкръсналия Лазар се разнасяла бързо. Още там, в селцето Витания, се трупало множество народ. Хората желаели да видят Христос, но и възкръсналия Лазар, и да поздравят и двамата с осанна (да живее).

Малко преди това Христос се „смутил“ и се „просълзил“. Хората си помислили, че е заради смъртта на Лазар. „Виж колко го е обичал“ – казвали те. Но Бог не плачел заради Лазар. Човекът Иисус плачел заради целия човешки род. Понесъл нашия „робски състав“, Бог сам почувствал колко слабо и безпомощно е станало Неговото любимо творение; колко подвластен е станал човекът на смъртта. Тази трагедия Той виждал в насълзените очи на Марта и на Мария, и на всички хора, които оплаквали своите покойници, сякаш нямали никаква надежда за живот. И до днес ние не познаваме по-трагична човешка картина… Но може би Христовите сълзи били и сълзи на радост, защото Той знаел, че идва времето, когато това зло ще бъде поправено, че смъртта ще бъде победена веднъж завинаги – щом човешкото „смъртно и тленно тяло“ се облече в „нетление и безсмъртие“.

Преобразяването на нашето съзнание, в перспективата на истинското покаяние, ни разкрива съвремието и земния ни живот като отворен или пък вече затворен гроб, където пребиваваме като духовно мъртви. Христовата Църква (Екклисиа) ни кани да излезем вън от него, както Христос извежда Лазар от вече свойственото му четиридневно състояние (ек, от ексо – вън + калео – каня). Доминиращата, горда житейска индивидуалност може също да бъде преосмислена като гроб, доколкото в нейните тесни покои ние сме сами, както мъртвите се погребват – поединично. Църквата тук се явява също противоположното състояние и място, където всички сме събрани заедно в Христа, където ни е събрал „Самият Христос, нашият Цар и Бог“, и където няма „ни иудеин, ни елин, ни роб, ни свободник, ни мъжки пол, ни женски“… Мисля че най-спокойно можем, в къщата на Лазар, след неговото възкресение, да видим въплътено блаженството за плачещите, защото тези, които допреди малко плачеха, бяха развеселени. И възкресението на Лазар, и всяка естествена „смърт“ на християнин, е образ и предобраз на възкресението в „последния ден“, защото вече „всеки, който умре, ще оживее“. Защото човешкото тяло бе пресътворено чрез Христовата жертва на кръста и може, както Иисусовото – да възкръсва.

Всички участват в това тържество на живота. Там са апостолите, които нямат думи да изкажат радостта си, като виждат какво може да прави техният любим Учител. Там е народът, който съпреживява възкресението на своя познат… Там е работливата Марта, която пак е приготвила трапеза за всички и вярната Мария, пленена от Христовото слово, която излива най-драгоценното си миро и цял свят знае за нейното дело… Онези, които не са там, също ще се включат в събитието. Те на сутринта ще посрещнат Христос на влизане в града, ще постилат дрехите си пред нозете на бялата царска ослица, ще Го поздравяват, благославяйки. Дори и невръстните деца ще се радват както само те могат, просълзявайки чистите по сърце и разгневявайки коравосърдечните и лицемерни фарисеи и книжници…

Впрочем само те не се радват на Месията, който възкреси от мъртвите техния събрат. И в заблудата си карат Христос да спре детската глъч, без да осъзнават какво искат. Говорят с Него като със стар техен познайник. И това наистина е така. Само преди двайсетина години те се удивляваха на въпросите и отговорите Му в същия този храм, където сега Го виждаха и не можеха да повярват, че онова галилейско момче възкресява мъртви. И Той ги познаваше, затова просто им припомни писанията, че ако децата млъкнат, камъните ще заговорят. Нима те не знаеха, че Бог „из устата на младенци и кърмачета е стъкмил похвала“? Нямаше що да сторят. Сърцата им бяха пропити от злоба и гордост. Такива сърца са слепи за Бога.

Имаше още един човек, който не се радваше, а кроеше своите пъклени планове. Него го изгаряше алчността, защото беше „крадец“. Черен порок, днес замъгляващ погледа на мнозина от нас. Те и в най-трогателните моменти, и в най-голямата радост са неспокойни. Мислят за богатства, земни блага, почести, или просто за оцеляването си…, затова и Юда беше сляп и безчувствен за благодатта, която в тези дни се изливаше над всички. Бидейки на крачка от Спасителя, той не Го забелязваше, но се полакоми за мирото и неговата стойност. Тъкмо затова Господ го напъти да се концентрира върху най-ценното Миро, което сега е всред хората и още е в света: Месията. … Напразно! Сърцето на Юда за дълго се изпълни с обида, точно толкова голяма, колкото силни бяха себелюбието и алчността му.

Има още едни участници в Евангелските събития: това сме ние, осъзнаващите своето духовно разложение от страшната нравствена смърт; изяждани от червея на гордостта, тщеславието, алчността и грижата за земното и вещественото…

В тези дни Господ идва пред нашите тесни гробове и ни вика по име: „…излез навън!“. Дава ни възможност, с помощта на небесното чудо, да победим грижата, страха, егоизма, високото самочувствие, страстите и маловерието – с една дума – смъртта и всичките си смъртни грехове. Дава ни възможност да се освободим от тесните гробни стени на егоцентризма и от робството на себеидола; да продължим живота си тук и сега, но вече свободни и възкресени, та веднага да се озовем на божествената трапеза. И с православните си братя и сестри да понесем в сърцата си радостта от нашата обновена и възкресена човешка природа. †

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...