Второто оръжие против дявола
Свещ. Ясен Шинев
Когато наставлявал идващите при него поклонници как да противостоят на атаките на дявола, един от боговидците на Светото Православие на ХХ в., св. Порфирий Кавсокаливит (1920 – 1990), обичал да казва така: “Не му обръщайте внимание. Колкото повече му обръщате внимание, толкова повече ви приближава. Ако искате да го изгоните, да го отдалечите от себе си, престанете да му обръщате внимание. Пренебрегвайте го. Само пренебрегване заслужава. В момента, в който започне да усеща нашето пренебрежение, ще започне да отстъпва. Докато накрая се обърне в бягство. Пренебрежението представлява второто оръжие след Честния кръст против дявола. От Честния кръст се страхува, буквално трепери и се обръща в безразборно бягство, а пренебрежението не понася. Защото е високомерен и ще се спука от злоба. Без друго тази негова високомерност е била причината да падне и да стане това, което е станал. Получил си е наказанието“ (“Букет от съвети“, стр. 102, 103).
Това наставление е истинско откровение за всички и особено за нас, които сме потопени в стихиите на света, тук, долу, във войнстващата Църква Христова, която тупти и се бори в студената прегръдка на царството на кесаря. Ние сме в окото на бурята, в центъра на пещта, където се кове бъдещето ни и това, което ще заслужим, е слизане в ада или блаженството на рая. Ние знаем – нещо повече – болезнено познаваме ударите на врага и бича на светоуправника. Изпитали сме го многократно и продължаваме да го изпитваме върху още незарасналите си рани. Защото от момента на съзнателното си обръщане към Спасителя Христос и вземането на твърдо решение до го последваме по тесния път до Несъкрушимото Му царство, се оказваме в състояние на война. Ние не я искаме и дори вътрешно в себе си копнеем да я избегнем заради пораженията, които неизбежно ще ни причини, но сме въвлечени в нея по силата на неотменимите духовни закони и нямаме друг изход. Трябва да се браним и да се борим, облечени в цялото всеоръжение Божие. Тази война е безмилостна, ежедневна, ежеминутна и до последен дъх, и се води на два фронта – вътрешен и външен, видим и невидим. Тя пронизва цялото ни битие и тътенът ѝ се усеща навсякъде и във всичко около нас.
В Своето неизразимо величие и желание да ни направи достойни за Неговото царство, Господ Бог допуска да бъдем изкушавани от врага на човешкото спасение. А неговата цел е ясна и проста – по всякакъв начин да ни попречи в следването на нашето благочестиво намерение да водим праведен и богоугоден живот. В изпълнение на тази своя задача той пробва всичко: заплахи, удари, обиди, негативно отношение от колеги и роднини, от познати и непознати. А ние сме длъжни да постъпим като добри воини Христови. Колкото се може по-бързо да се прилепим до Спасителя Христос и да се държим с двете ръце за Неговата дреха. Свята борба, велика борба за най-важното – спасението на душата.
Във висша степен това е изразено от свети апостол Павел, който изрича: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Каквото и да ни връхлети, каквото и да се случи, сме длъжни да помним и никога не забравяме едно – той, изкусителят, стои зад всичко. Нашите слова са твърде бедни, за да изразят целия арсенал от оръжия, с които той болезнено и неспирно ни атакува. Най-изтънченият виртуоз на лъжата и човеконенавистник.
Светите отци на Източната църква векове наред са описвали в детайли всички попълзновения на „вечно втория“ във вселената. В труд и подвизи, чрез видения и винаги след усърдни молитви, тези Божии угодници са получавали откровения за различните стихии на „невидимата бран“. И всички те, както и старецът Порфирий в наше време, изтъкват едно изключително оръжие в борбата с него – пренебрежението. Първият окоп, който той атакува, е умът. Целта е разумът да бъде овладян с невидими внушения и мисловни уговорки, като злото бива представено по безобиден начин. По-нататък следва ясно оформяне на мисълта и насочване към решение за отклоняване на поведението в грешната посока. Затова и всеки от православните старци на Изтока може да ни каже сега “Пази своя ум!“. Затова те изискват от нас да не допускаме грешни мисли и да не достигаме до състояние на тревожност и безпокойство, които да разстроят нашия вътрешен душевен мир. Изразено просто: да не му обръщаме никакво внимание. Изразено от устата на стареца Паисий (1924-1994): “дангалакът обича да прави фокуси“, да “прожектира кино“, но трябва да бъде оставен „да върши своята работа, а ние нашата“. Той играе своята вечна игра – с мисловни попълзновения, безкрайни уговорки и почти незабележими нашепвания да плени нашия вечно трептящ ум.
Никой друг, освен Всемогъщият и Всемилостив Бог не може така да въздейства върху въображението ни. „Вечно вторият“ обаче го разстройва чрез различни картини и наслагвания отвън. Никой не може така изкусно да танцува върху сетивата ни, така изтънчено и неустоимо, както него. А ние не трябва да му обръщаме внимание! Каквото и да ни говори или съветва – да го държим настрани и да не позволяваме да разстрои мислите ни. Задължително трябва да запазим реда в мислите си. Каляската, управлявана от коня-ума, не трябва да излиза извън пътя. А ако това се случи – веднага трябва да бъде върната обратно. С помощта на това, което ни препоръчва благодатната традиция на Светото Православие – полагане на кръстното знамение и споменаване на името Божие, последвано от кратки молитви.
И след като вътрешният мир бъде възстановен, отново да се прибегне до оръжието на пренебрежението. Всяко подценяване и невнимание от страна на подвизаващия се може да бъде пагубно, защото врагът ни е лукав и непредсказуем, и има огромен опит от няколко хиляди години и милиони човешки същества. За него ние сме плячка, крепост, която е опознал чудесно и знае всички подстъпи към нея. Той притежава индивидуален план за всеки един от нас. Но точно пренебрежението държи врага надалече от крепостните ни стени.
Трудният начин за водене на борба е допускането на близкия бой – юмрук срещу юмрук, удар срещу удар. Той е основан изцяло върху принципа на бокса и прякото стълкновение. Започва четене на дълги молитви, поклони, последования, ходене при свещеници и искания за изчитане на заклинателни (Киприянови и Василиеви молитви), ръсене на светена вода… Всичко това в голяма степен може да бъде избегнато. Но то изисква огромен ресурс, сила, време и изтощение в неравната схватка. С пренебрежението ние прилагаме повече – интелигентност. Този принцип е по-приложим и достъпен, особено за отслабените сили на съвременния човек. И преди и сега, принципите на духовната битка винаги са били едни и същи за монаси, свещеници и миряни, но особено днес невидимата битка е изключително яростна и безпощадна. В съвременните общества се е настанил дух, не просто на подценяване на учението на християнството и изтласкването му в периферията на социалното внимание, а подмяна и дори отмяна на цели категории от доктрината на Майката Църква. Веянията на постглобализма и богатата палитра на „Ерата на Водолея“ са непреодолимо примамливи и звучат неустоимо за уморените сетива на съвременните хора. Те са до голяма степен приспани, заблудени или просто изтощени от отчаяните опити да разберат и осъзнаят какво става около и в самите тях. Сега водещи православни богослови (като Лимасолския митрополит Атанасий) задават въпроса може ли да се живее по християнски въобще, и има ли благочестиви християни в духа на добрата стара православна традиция.
Затова нека се върнем към наставленията на светите отци и изпълняваме всичко, което те ни учат, защото словата им са плод не само на огромния им жив опит, но и наследство от някогашни авви и подвижници през вековете. И най-важното – знанието им е пречистено и изпълнено с дух Свети. Не просто най-правилното, а единственото, което сме длъжни да сторим, е да се потопим в топлата и лечебна вода на вечната Витезда – Майката Църква, като използваме всичките ѝ лечебни свещенодействия. Спасително за нас е да водим въцърковен начин на живот с посещение на богослуженията и ползване на светите тайнства, и особено на честата изповед и приемане на Христовите Тяло и Кръв чрез Светата Евхаристия, и да не се страхуваме от нищо. Възкръсналият Христос, нашият истински Бог, Който е “стъпкал дявола и победил смъртта“, е най-силният във вселената и никога не би ни оставил в плен на врага, ако вярваме и се уповаваме на Него.
Когато следваме един вече изграден духовен ритъм и се съветваме с опитен духовник, създаваме стабилна и гъвкава защита против всички негативни въздействия, вдъхновени от сатаната. Но от ключово значение за нас и душевния ни мир в неспирните схватки във земната, войнстваща Църква Христова, е да се възползваме от доброто старо оръжие – пренебрежението. То ще ни поднесе венеца на победата, ще запази душите ни и ще ни помогне изключително много в изкачването нагоре по духовната лествица до Царството Божие!
