Да отидем при Новородения
Когато се ражда дете, не отиваме ли в дома на родителите, носейки подаръци в ръце и честитки на езика? А виждайки детето, това мъничко чудо, изискващо грижи и ласки, не му ли желаем щастие, богатство, успех и всички онези неща, които толкова се ценят в света на големите хора?
„Интересно, какъв ли ще станеш? – могат да попитат по-внимателните от нас, без да се надяват на отговор. – Какъв ще пораснеш и какво ще излезе от теб?“ Защото не е изключено радостният татко да люлее на ръце някой бъдещ Айнщайн, или Александър Велики, или Мария Калас.
А може да стане и тъй, че нищо велико няма да излезе от това момченце или момиченце. И в това няма нищо лошо. Всички не могат да бъдат велики. По-точно, всеки човек е велик и без да е световно известен. Той е обичан от Бога и призван да премине през тесните порти на временния живот към блажената вечност. Какво повече?
Само да не гукаме на бъдещ убиец, или наркодилър, или друг някой злодей (злодейка), кой знае как от нежно детенце превърнал се в рожба ехидна.
***
Но ето че ние отиваме в онзи дом, където Мария пее приспивна песен на Божия Син. Той
си е избрал Майка, намерил е кротка душа и чиста утроба. Намерил е Врата, през която може да влезне в човешкия свят. И ето че Той лежи в нейните ръце и се учи да разпознава нейния глас.
Какво ще Му подарим? Бонбони, играчки, пелени, лъскави дрешки? Та малко ли са нещата, с които можем да отидем в къща, където има новородено! Още повече – зимно време! Елхи, гирлянди, топки, хиляди шарени дреболии от празничната разпродажба.
Не. Йосиф няма да ни пусне при Детето с всички тези щуротии. Той ще каже: „Тук бяха влъхвите и вече донесоха подаръци. Злато, ливан и смирна. Стига толкова“.
***
– А може ли да отидем при Детенцето и да Го вземем на ръце?
– Да отидете при Него значи да „възлезете на планината Господня и да застанете на Неговото свето място“ (Пс. 23:3). Знаете ли кой може да направи това?
– Откъде да знаем? Ние сме си прости хора.
– „Онзи, чиито ръце са невинни и чието сърце е чисто – той ще получи благословение от Господа и милост от Бога, своя Спасител“ (Пс. 23:4-5). Чисто ли ви е сърцето? Невинни ли са ви ръцете?
Ние мълчим и отстъпваме към вратата, криейки зад гърба си съвсем не непорочните си ръце. Това е толкова естествено за хора, отивали да се повеселят, но случайно стъпили на свята земя, без да се събуят. И то при положение, че очите ни виждат не повече от това, което вижда котката или кучето. Ами ако имахме променени очи и виждахме Ангелите, наклонени над люлката? Щяхме да си умрем от страх. Не, давайте, без да обръщаме гръб, отстъпвайки заднешком и кланяйки се, да се изнижем през вратата и да бягаме час по-скоро оттук.
***
Гласът на Йосиф ни спря.
– Искате да знаете защо се е родил Той и какъв ще стане?
– Да, но…
– Хората са суетни и самонадеяни. Иска им се да знаят бъдещето отнапред. Пристъпете и питайте.
– А Той ще отговори ли?
– Питайте Майката. Тя е по-умна от всички мъдреци. Тя е Живата Книга.
И ние пристъпихме към младата Майка боязливо, на пръсти, внимавайки нито една дъска да не скръцне под краката ни.
– Той не се е родил, за да радва на щастие – рече замислено Мария, гледайки не нас, а Сина си. – Той няма да бъде писател или воин – тихо продължи тя, – няма да живее в палат, няма да стане пътешественик или учен. Но Той ще бъде Жертва за всички.
При тези думи Детето погледна Майка си. Погледна я умно и тревожно, и протегна към нея ръчички, както правят децата, молейки за защита. А тя вече ни гледаше нас – гледаше ни с онзи поглед, с който гледа света от Владимирската икона. Сълза забелязахме в очите ѝ. Сълза, в която се отразяваше слабият отблясък на настолната лампа. И ние почувствахме срам.
***
Там, зад гърба ни, където беше само вратата, погледът на Мария виждаше сякаш цялото човечество, което ще бъде откупено от робството с кръвта на нейния Син. И погледът ѝ казваше: „Разбираш ли с каква цена ще бъде купено твоето временно щастие и вечното ти блаженство? Разбираш ли изобщо нещо?“
***
Когато вратата изскърца и настъпи време снегът да скърца под обувките ни, ние дълго вървяхме, но пак така – отстъпвайки заднешком. Беше ни страшно да обръщаме гръб на дома, в който оставаше Той.
Шумът на празника ни върна към привичния живот. Хората режеха с кънки леда на пързалката, наоколо се чуваше смях и музика, навсякъде пиеха греяно вино и от дърветата висяха гирлянди.
Някаква компания младежи се блъсна в нас и едва не ни събори на земята. „Бяхте ли вече там? – извикаха те, имайки предвид дома, от който се връщахме. – И ние сега отиваме!“
„Не носете нищо. Там не са нужни подаръци“ – казахме им ние. Но те не ни чуха. Отдалечиха се, замеряйки се със снежни топки и толкова заразително смеейки се, че и ние неволно се усмихнахме. Само с уста. Само с уста, не с очи. | www.pravoslavie.ru
Превод: Андрей Романов
