За нашето отстъпление
На нас, християните, Спасителят направи своя най-голям подарък – отвори духовните ни очи. От невиждащи ни превърна в прогледнали за Неговото свято Откровение и търсещи Неговата Божествена любов. Направи ни членове на Неговото Свято тяло и ни предаде благодатта Си, превръщайки ни в съработници Божии. Остави ни рецепта за лечение във видимия свят и ни освети пътя към Царството Божие.
Да бъдеш християнин в автентичния и пълноценен смисъл на думата винаги е било трудно, но днес усещаме това особено болезнено, когато стихиите на света ни връхлитат от всички страни. Животът е потопен в динамика и стрес повече отвсякога, а отношенията между хората са болни от неразбиране и недоверие, натоварени са от груб материализъм и подчертан егоизъм на всяка ниво и на всяко място. Затова е толкова трудно днес да бъдеш личност, която изповядва и отстоява искрено непреходните истини на Христовото учение. Светите отци на Православието от близките за нас столетия твърдят, че живеем в условия на апостасия – отстъпление. В творенията си те ни убеждават, че светът все повече и повече се отдалечава от Христос и че заменя Неговите истини със своите болни от грях разбирания. Нещо повече – в техните слова можем да открием безпокойство– че и в Светата Църква като Негово творение и „стълб и крепило на истината” също има отдалечаване от Него. Че и тя, Църквата, ще бъде обхваната от процесите на отстъпление, ще отслабне в ролята си на майка и закрилница на своите чеда. Нейните земни членове – духовници и миряни, няма да излъчват тази светлина и радост за света и не ще успеят ревностно и всеотдайно да служат на Бога и на хората, както преди. Изразено на езика на Светото Писание, солта ще изгуби силата си и ще стане непригодна.
Сам Спасителят многократно предупреждава за това. Той се обръща към първите си последователи с думите: ”Пазете се от фарисейския квас!”(Лука 12:1). Най-откровените Си изобличения Той насочва именно към фарисеите и книжниците като към духовниците, които в тогавашното време е трябвало да бъдат стожерите на Божиите истини сред хората. Христос изисква искреност и жива вяра, всеотдайност и себеотрицание в следването на Неговото учение, а не външно благочестие и маски на религиозно благоприличие, зад които се крият користолюбие и осъждане на другите. Свети ап. Павел, като пряк продължител на делото Христово, забелязва тази тенденция и сред ранните християни и печално констатира: ”…заради вас името Божие се хули между езичниците…”(Рим. 2:24). Той ги обвинява, че поради липса на благочестие и дела на праведност не само навличат недоверието и подигравките на заобикалящите ги християни, но са виновни и за отправените хули и обвинения от външни за Църквата към Основателя на учението Иисус Христос! Онези, които са призовани към спасение, не само не Го радват с делата си , но и петнят не само своето, но и Неговото Пресвято име! Тази тъжна тенденция може да се проследи в историята на Светата Църква и да се забележи и в настоящия момент. Всички, които познават нейната история, са наясно, че можем да видим примери на прояви на човешки пороци и откровени жестокости, които е трудно да бъдат понесени и обяснени не само през призмата на християнския светоглед, но и от гледна точка на човечността изобщо. За жалост, за някои още неукрепнали във вярата тези исторически примери могат да доведат от отстъпление от Христовото учение. Практиката посочва, че има не малко случаи на отстъпили и преминали към различни езотерични учения, поради липса на достатъчно духовна сила и разбиране при възприемането на противоречивото историческо битие на Църквата!
Христос ни остави боговдъхновеното Си учение, в което вгради Своя Дух, проля кръвта Си за цялото човечество и за всеки един човек. Нещо повече – доказа истинността му със Светото си Възкресение и посочи път към Царството Божие. Но чрез саможертвата Си изиска от нас борба с повредената ни от греха природа и непрестанна съпротива срещу поднебесните духове на злобата. За да бъдеш истински последовател на Иисус, се изискват много качества, но преди всичко голямо търпение и постоянство.
Хората, които влизат в православния храм, за да търсят алтернатива на задушаващия ги свят, са в различна степен болни от греха и заразени от отровите на съвременния начин на живот и, за съжаление, често те привнасят тези слабости и в църковния организъм. В процеса на своето въцърковяване всеки от тях чертае своята лична траектория и изживява своята лична метаноя, която продължава с години. Не всички имат духовни наставници и се вслушват със смирено сърце в техните духовни напътствия. Нередностите в организацията на църковния живот, спецификите и консерватизмът в практическия енориийски живот допълнително могат да обезкуражат едно вярващо сърце и искрено изповядваща вярата душа.
През втората половина на 18 век един от великите подвижници на Православието св. Козма Етолийски остава едно пророчество за идващите след него християни, което звучи разтърсващо: ”Духовниците ще станат като миряни, а миряните – демони!” Тези думи пронизват вярващите души и говорят за рязкото понижение на личното благочестие и при клира, и сред миряните. В хода на православната традиция, в духа на настъпващото време на изпитания, истинските примери на изповедничество и живот във вярата ще бъдат на изчезване. Ще настъпи принизяване и опошляване на всички и всичко. Последователите на Христос няма да принасят предишните добри плодове. Не ще бъдат така облагодатени и отдадени на следването на спасителните съвети на отците.
Нека си спомним, че е имало време, в което цялото общество е било християнско, новият човек, появил се на света, задължително е бил кръстен още от най-невръстна възраст, мнозинството е посещавало редовно богослуженията и е водело интензивен духовен живот в рамките на селските и градските енории. В онези времена светата Църква е била всеобщ регулатор и ориентир, признат от империума на властта, за всички прояви на хората, както в дълбоко интимен, така и в широко обществен план. Днес обаче живеем в една напълно различна ситуация, днес мнозинството от хората нямат отношение към Църквата, не познават и не следват нейните повели. Нещо повече –не желаят да се ползват от спасителните й тайнства, критикуват я, а някои си позволяват и дръзко да се подиграват с нейната святост. Човечеството повече отвсякога се е отдало на суета и разврат, обърнало е лицето си към езотериката и болната мистика. Съвременният човек, воден от своята „разкрепостена свободна воля”, е болен от бездуховност и социална апатия. Постепенно е превърнал живота си в служение на всепоглъщащото си его и сам е станал единствен регулатор и мерило на всичко около себе си. Един завършен консуматор на материални блага, потънал в своето самодоволство от информация и многознание. Той вече не се стреми да твори и да съпреживява каквито и да е било идеали. Потопен е в блатото на пороците и във водовъртежа на низките си страсти.
Така съвременният човек става все по-лесно манипулируем, страдащ от всякакви фобии и мании, изгубил пътя към истинската православна духовност. Масово се прибягва към антидепресанти и леки наркотични вещества с цел да бъде по-леко понесен сблъсъка с опустошаващата действителност. Води се откровена пропаганда за утвърждаването на антихристиянски ценности. В тези условия е наистина е трудно да бъдеш православен по дух и да не се заразиш от вирусите на този болен свят. Когато разсъждава за тези болезнени процеси в съвременния живот на православния християнин на ниво енории, един от известните православни подвижници на съвремието монах Мойсей Светогорец казва: „Християните днес имат двойнствен живот. Те не винаги имат цялостна личност. Това раздвоение е голямо страдание. Християнинът не трябва да изглежда един, а да бъде друг, да казва едно, а да прави друго. Това лицемерие не може да е християнска черта!”(”За съвременните християни”). Раздвоението, лицемерието са плод на нездравата връзка с учението на Светото Православие. Те са последица от неразбирането на неговата дълбочина и правдивост и са проява на маловерие в спасителната му сила. Те са печален резултат от навлизането на светския дух в него. Това е отстъпление в любовта като усещане и отношения между членовете на светата Църква, като компромис и безразличие към проблемите на хората извън нея. Горчива жътва от липсата на себеотрицание и всеотдайност в служението на Бога и ближните. Връхлетени от стихиите на света и брулени от бурите на враждебни ветрове, съвременните православни християни трябва не просто да устоят в спасителната вяра, но и да я разгорят още по-силно и искрено. Никакви заблуди и лъжепророци, или духовни зарази от света не бива да отвлекат вниманието им от спасителния път, като помнят винаги завета на Спасителя: ”…не бойте се… Аз съм с вас през всички дни до свършека на света…“ (Мат. 28:10,20). Амин!
