Диптих за Коледа

За парадоксите на Рождество

Има ли нещо, което да не е казвано за празника досега, има ли негов смисъл и нюанс, който да не е бил осветяван през над двухилядолетната история на християнско богомислие и проповед?

Ако човек поне отмъничко познава богословските традиции на вековете, би трябвало, най-общо, да си дава сметка, че такава интенция сякаш няма. Би трябвало обаче той да констатира и нещо друго. Че съществуват топоси на християнската проповед, които перманентно биват премълчавани, които периодически потъват в мрака на забравата, и тъкмо към един от тях бих искал да обърна поглед. „Парадоксите“ на Бога и на Рождеството Му, дълбоката амбивалентност на начина, по която Той присъства в хорските души и в света.

Без да съм изцяло съгласен, че трябва да се свири само на тази струна, принуден съм да призная, че някои от най-големите и основополагащи истини на християнското богословие, сред които е и светлата вест за Рождество, имат именно парадоксален смисъл и характер. Да обърнем само внимание върху есенциалната „устроенност“ на нашия Бог, върху „природата“ на християнската Света Троица. Нима не е парадоксално това, че Той, нашият Бог, е Един, бидейки, едновременно с това и Трима? Да, именно Трима, а не безличното „три“ , защото се касае за Трима абсолютно суверенни, равнопоставени и съвършени Личности, споделящи обаче една-единствена същност: Божията. Първи парадокс!…

И тъй като говорим за Рождество, нима не е парадокс и фактът, че Бог, бидейки Личност, в своето зачатие се съчетава с човека, който, разбира се, също е личност, но това не „дава“ две личности, ами напротив, то явява на света Едната Личност на Богочовека Иисус Христос, в Когото обаче, и това е не по-малко важно, живеят две пълноценни природи – божествената и човешката, със съответните им две персонални воли: също божествена и човешка. „Персоните“ обаче не са две, а Една, тази на Богочовека Христос!…

Толкова по отношение на онтологическите парадокси! На мен обаче още по-актуални ми се струват нравствените парадокси на Рождество и тъкмо за тях в началото си позволих да кажа, че те нерядко биват приглушавани, изтласквани в мрака на маргиналията и забравата. Разбира се, тук няма да преразказвам притчите, метафорите и сюжетите, чрез което Евангелието благовестява тези парадокси, чрез които Самият Бог говори пред света за Чудото, а само ще си позволя, макар и малко патетично, да възкликна следното…

Всички вие, които през живота си сте се отдалечили от Христа (а кой човек е онтологически близък до Него?), всички, които пропилявате живота си в глупости, пороци, страсти, безделие, бъдете уверени, че Бог ви обича много повече, отколкото самите вие себе си!… Какво остава пък за любовта на рутинираните му служители, която е напълно несравнима с кенозиса на Божията благодат!… Човечеството е онази „изгубена овца“, то е оня „блуден син“, за чието завръщане Бог слиза от небето, за да го срещне на крака и да му устрои вечен празник в Дома на Отца си!… Защото човешкото достойнство, чест и тварно битие, освен че са „прах и пепел“, както е писано в Стария Завет, имат и абсолютна, безапелативна стойност в рая на сърцето Божие, в небето на обичащите ни очи!… Синевата на небесата винаги ще тръпне и ще чака да измие вечния ни срам…

Отново парадокс, но този път предпочитам да наблегна само върху втората му, „позитивистична “ част, позволявайки си да повторя следното: да, всеки човек е толкова ценен в Божиите очи, толкова скъп е за Бога този негов „блуден син“, че аз съм сигурен – дори един-единствен човек, най-невзрачният, грешният и „малоценният“, да бе повярвал в Христа, то Той отново би снизходил от небето, пак би се въплътил в човешки лик, пак би претърпял страданията, Кръста и смъртта и би възкръснал след това, за да дарува на душата му безсмъртието!… На същия този един-единствен човек, за чието естество е казано в Стария Завет, че е „прах и пепел“. И нещо повече – жертвайки Сам Себе си, Бог сякаш метафизично утвърждава, че човешкото достойнство е по-ценно в Божиите очи дори от най-ценната Персона във Вселената, и отвъд нея, от самия Бог!… Това, разбира се, в онтологичен план не е изцяло вярно, тъй като едва ли бихме могли да си представим нещо по-ценно от самия Абсолют, но то е толкова по-вярно в нравствен план, тъй като на влюбения е присъщо именно това: Човекът, който Той обича, да има в неговото сърце чест, достойнство и авторитет, по-скъпи и големи от самия Него!…

Ето колко струваме ние, хората, и колко внимателно, обмислено и трезво, би трябвало да се отнасяме към живота си. С Рождество започва празникът на нашето спасение, възвръщането ни към трезвите, изпълнени с дух и мисъл, ведри пространства на Христа и мисля, че сърцето на човека само би се радвало, ако и празникът, и дните, и животът ни след него бъдат усещани по този ведър начин. Любовта на Бога стига до отвъд смъртта и парадоксите на Рождество ни увещават именно към Него!…

Но закъде без влъхвите? Без тях ли?…

(диалог от фейсбук)

„Преди около пет години една запалена християнка, с много любопитна и противоречаща на силната й религиозност биография, ме попита дали вярвам в Иисус Христос. Предполагам, че очакваше „да“ или „не“, вместо „трябва да помисля“. Религиозността все пак показва и доколко си част от обществото, в което живееш. Но моята връзка с него продължава да е същата като описаната от Толстой. Попитали един сляп човек защо винаги носи в тъмното запалена свещ, след като е сляп. За да не се блъснат другите в мен, отговорил той.“ (Красимира Джисова)

И. Иванов: „Пътят към вярата и Бога непременно минава през размисъл. Самият Той е мисъл. Хубаво го е казал Иван Методиев: „Светът е мисъл. Всяко същество единната идея отразява. Тук всичко значи нещо. Но какво? Тече животът – смисълът остава“. Защото той започва, този път, от силата на други базисни въпроси: Защо сме родени в този свят? Какъв е смисълът на нашия живот? А как ще решиш тези въпроси, без да философстваш и мислиш, е дело непонятно за мене. Наивните и истерични християнки не са от нашата черга. Ние, по-скоро, сме при Хегел – „Единната Идея отразява“… Платон също може да се намеси по този въпрос. Ако неговото отвъдно на всякакви представи, несводимо до нищо Едно, беше Личност, то това щеше да бъде християнският Бог. Дионисий Ареопагит най-вярно го е казал: Бог е Нищо (за представите на този свят), защото в никакви думи и размисли не може да бъде уловен и изказан. Малко е да кажеш, че е милостив. Малко е, грубо и убого. Неговата милост е така безмерна и апофатически незчерпаема, че никакви представи на света не могат да я вместят или изразят. Затова тя се схваща само в Песента. И в радостта от това, че Живеем…

За мен женският ерос е най-гениалното доказателство за Него. Както и милостта на жената. Йовков го открива в сборника „Женско сърце“. Далчев – в общението с хората. Златанов – в омерзението от сегашното статукво на социалното*:

Но закъде без влъхвите, без тях ли?…
Те имат стойност на солидни хора.
В света без младенци във осветени ясли
владеят влъхви кръгозора.

Изобщо, невъзможо е човек да живее без интуиция за Бога, без търсене на отговор на основните екзистенциални въпроси. Защо се раждаме на този свят? Защо съм жив? Какъв е смисълът на нашето съществувание? Българинът е по природа философ. Но той и по природа не е. За вярността и на двете твърдения свидетелства следният сюжет. На пет години бях, когато се сблъсках с важността на подобен тип въпроси. Къде ти, те от началото си бяха сякаш че в душата ми. Лежах си вечер в леглото, докато баба и дядо вечеряха и одумваха чрез дискурс от клюки нашите комшии и съселяни. Леглото беше най-приятното легло, което някога съм срещал през живота си, с дървените си дъски, едната от които вечно падаше, и ние спяхме леко хлътнали встрани, додето дядо стори мукает да я поправи. А той се славеше с това, че все не сторваше. И изведнъж тогава ги запитах: „Бабо, защо човек се ражда?“… Хъ!, рече дядо ми и продължи да си яде, бях му прекъснал дискурсивната нарация на клюките, докато баба ми повдигна лекичко брадичката над парата на супата и тъжно рече: „Как защо? Да е жив и да тъпче земята!…“ Да, човешкият живот имаше абсолютна ценност (онази, на клюките). Но аз не се задоволявах само с това. И пак, „Бабо, защо човек се ражда?“… „Нали ти казах, бе! Да е жив! Да е жив и да тъче земята!…“

Не са за нас вселенските тегоби.
Der Gott ist tot! И Пан на смъртно ложе.
И няма да оспорваме за името и гроба,
защото ширпотреба вътре ни положи

Не, тези отговори някак си съвсем не ме задоволяваха. Особено пък онзи, от последната му строфа, дето все опираше в смъртта. Сега се питам, щях ли да открия православната ни вяра, ако баба ми и дядо правилно ми бяха отговорили, там, на леглото, в онази пълна с клюки и красноречива радост лятна и уютна тиха вечер? Явно, че всичко в този свят е Божи промисъл, защото лично моят отговор е, не!… За всяко нещо има място под слънцето, за всяко нещо има ден и час. Включително, за релативистичните и откровено глупави отговори. Бог действа и чрез злото в тоя свят, направлявайки последиците му към добро. Бог действа и чрез откровената неграмотност и глупост. Особено, ако са ми кръвно родни. Особено, ако довеждат моя дух до перманентно отчаяние.

Очите ни са сухи и без радост
обявите във вестника четем.
И може би наистина е страшна гадост
да се надяваш на Спасител озвучен.

По-късно открих истинския отговор на тези въпроси, и то по следният съвсем немногосложен начин. Винаги съм знаел, че истинската вяра е православната. Винаги съм си го знаел, „в себе си“, „само по себе си“, „за себе си“, но допреди първи курс в университета не съм вярвал. И тук изпъква едни странен и красив парадокс. Как така хем съм го знаел, хем не съм вярвал? Та нали вярата е именно живата представа за това, което съществува, но не се вижда, и което още не е дошло, ала има да дойде. Та нали вярата е тъкмо нашето метафизично знание и основание? А ти си го имал в себе си от памтивек, ти си знаел тихичко, подмолно и неангажиращо „в себе си“, а казваш, че не си вярвал. (Ти си го имал още от дете.) Къде е разликата между тези две неща тогава? О, има разлика и тя се заключва в една също тъй красива дума: вцърковление. Едва когато почнах да се изповядвам и причастявам, едва тогава изнамерих истинската православна вяра, едва тогава всичко живна и духът на православието оживя… Подобно на катарзис от добро стихотворение. Подобен на самата правда, въплътена в словото на грубостта и красотата. Аз вярвам на Златанов в естетическия, и в човешкия аспект на тази дума. Аз вярвам на страданието, въплътено в омерзението, с което каменните небеса над моята страна притискат всяка истинска душа, защото тъкмо то ще ни открие Бога и ще ни изведе от обратната страна на небето, та ако ще да минем тука цял живот сред мутренския свят на влъхвите, така ако ще да пием и да плачем така, както малко хора са пяли…

* Из „Влъхвите превъплътени“, Златомир Златанов.