За отец Юстин
С отец Юстин Попович, архимандрит и преподавател в Богословския факултет в Белград, най-напред се запознах задочно чрез неговата книга „Достоевски в Европа и славянския свят“, която излезе през 1940 г., като втора версия по едноименната тема, върху която отец Юстин беше работил и издал като книга десетина години след Първата световна война. Някои познавачи на трудовете на отец Юстин твърдят, че тази първа негова книга за Достоевски е по-силна и дълбока от втората, която си купих от една белградска книжарница в началото на 1942 г.
Тогава бях навлязъл в осемнадесетата си година и се готвех за зрелостен изпит. Докато вилнееше Втората световна война, Югославия беше смазана, окупирана и разделена от немските завоеватели. Току-що бяха започнали – от днешна гледна точка преждевременно – въстанията на четниците и партизаните из Сърбия, а аз изживявах най-мистичния период от своята младост. „Quo Vadis“ на Хенрик Сенкевич и особено книгите на Фьодор Достоевски (някои от тях още преди войната се намираха в домашната библиотека на родителите ми) ме изпълниха с необикновения мистичен жар на искреното и страстно преживяване на драмата на Христовия живот, и почти бях решил след полагането на матурата да се оттегля в някой православен манастир и там да се посветя изцяло на Бога. За това мое решение, което още не смеех да доверя на никого, а още по-малко на строгия и истински отец Момчил, много допринесе споменатата книга на отец Юстин за Достоевски. Тъй като я бях прочел внимателно и с голямо въодушевление, и почти цялата я бях подчертал с червен молив, през цялата тази 1942-ра и голяма част от следващата, 1943-а година, се чувствах като на седмото небе. Знаех наизуст отделни части от студията на отец Юстин, а книгите на Достоевски не спирах да препрочитам. Необичайното е, че от всички романи най-напред бях започнах с „Братя Карамазови“, още в края на 1941 г., и че този роман направо ме „подлуди“ (израз, който баща ми употребяваше в гнева си, вероятно от страх, че ще напусна училище и всяко учение след това), и едва по-късно стигнах до неговите първи романи: „Бедни хора“, „Унижените и оскърбените“…
Естествено, след четенето на книгата на отец Юстин силно желаех да се запозная с този православен духовник, който беше изказал такива мисли и изразил такива чувства за Достоевски, каквито и аз бих поставил на хартия, ако тогава бях способен да го направя. И въпреки това още не разпитвах къде живее този мой толкова добре познат, и все пак непознат духовен отец. Причината за това може би беше не толкова някакво мое особено търпение, колкото срамежливостта ми и страхът да се появя пред този мой православен учител. Като че чаках случай сам Бог да „устрои“ нашата среща и така да направи моята радост още по-голяма. Такъв случай бързо се появи, макар че тогава не можех лично да се представя на отец Юстин.
През месец март 1943 г., по време на Великия пост, Сръбската църква се подготвяше особено тържествено и молитвено за посрещането на най-големия православен празник Възкресение Христово. Често ходех в Съборната църква, не само на неделните литургии, но и на вечерните служби и бденията; с особено желание ходех именно в тази църква, може би защото се бях родил на една малка улица (Задарска), която беше само на няколкостотин метра от нея, и там бях прекарал първите десетина години от живота си. Тогава една неделя, а това беше Неделя Православна, 14 март 1943 г., на амвона в храма застана отец Юстин и започна проповедта. Не зная колко продължи неговото слово, защото бях изгубил всякакво усещане за време. Втренчено гледах отец Юстин от препълнената Съборна църква, попивах думите му и се стремях да ги запомня всички, и когато си дойда вкъщи, веднага да ги запиша. Мисля, че от силното вълнение не можах да запомня много, и ето какво всъщност съм записал: „Във всяко цвете, във всяка птица има Божия мисъл… Човекът е най-ценното нещо във всички светове, той е един малък бог в калта… Аз бих роптал против Бога, че ме е сътворил човек, ако Христос не беше живял на Земята… Христос, това е отговорът на всички човешки въпроси… След Христовото идване, небесата са останали постоянно отворени, била е установена постоянна връзка между Бога и човека. Човекът е Божия икона, човешкият род е Божи иконостас… Осъдете греха, но милвайте грешника, както Иисус е осъждал греха, но е прощавал на грешниците. Цел на живота на всеки човек, негов непрестанен стремеж трябва да бъде осъществяването на Богочовека Христос в себе си. Вие имате четка, рисувайте! Рисувайте, докато не изобразите Христос в себе си. Всеки грях, всяка страст, всеки порок омърсяват Христовия лик във вас. Човекът с много грехове е човек без Бога… Обичайте всеки човек, покланяйте му се, защото се покланяте на боголикия образ в него. И най-незначителният човек не е без този дар в себе си… Душата е това, което прави човека най-красив в цялата вселена… Православието казва: човекът е икона; Европа казва: човекът е звяр. Православието казва: човешкият род е иконостас, Европа: това е зверилник, в който по-силният звяр побеждава по-слабия… Човекът е най-висшето творение, защото Бог е отпечатал Своя лик в него… Сърбинът е истински сърбин само ако върви по пътя на свети Сава“.
След по-малко от месец – записал съм в дневника си – беше 14 април – в църквата Ружица, на Калемегдан, в неделя след Петдесетница слушах още веднъж с удивление архимандрит Юстин, който със силен и пронизителен глас първо изстреля всички християнски патрони, с които разполагаше, по комунистическата идеология, която тогава преживяваше своя разцвет сред младите хора в Белград, а после със следните думи обясни защо смята християнското учение за най-доброто и най-необходимото за всички човешки души: „Най-голямата революция и преврат в човечеството са предизвикали думите на Христос към Неговите ученици: не господствайте над хората като князе и владетели, а господствайте над тях, като им служите. Този, който иска да бъде най-голям между вас, нека ви бъде пръв и най-голям слуга, слуга на всички и на всеки… Свещеникът е свещеник само тогава, когато служи на своите енориаши, а не се отдава на партизанство, фарисейство и лицемерие. А ако не им служи, тогава не е православен свещеник… Често казват: човекът е мрак. Но свети Григорий Богослов със своята свята личност ни е показал, че човекът е светлина. Той е превърнал своето тяло в прозрачна материя, от която се излъчва чистота и светлина… Християнските добродетели са стълба, по която човек се изкачва от земята на небето… Нима Бог не служи на хората и днес? Нима Той не им служи чрез слънцето, цветята, растенията, животните?“.
Още два пъти през 1943 г. слушах отец Юстин. Неговите проповеди, изпълнени с дух на християнска любов, но и с твърдост, постоянство, сила за свидетелство, която можеше да произлезе само от личното, опитно преживяване на един християнски монах, за мен бяха постоянен пътеводител в по-нататъшния ми живот. Винаги се връщах отново към отец Юстин, и когато за известно време се бях увлякъл по източните философии и религии или се бях отдал на изучаването на европейската философия и наука.
Не си спомням точно коя година след Втората световна война случайно срещнах отец Юстин пред сградата на Сръбската академия на науките на Княз-Михайловата улица. Вървеше бързо, изглеждаше сериозен и решителен. И до днес не мога да си обясня как събрах смелост да го спра. Представих му се като студент по медицина, като голям почитател на неговите книги (междувременно бях прочел още няколко негови труда), когото много отдавна мъчи един въпрос (който беше дошъл при мен от Индия) и който никак не мога да примиря с християнското учение, към което открай време бях най-привързан: въпросът за кармата и прераждането. Той се усмихна благо и ми отговори спокойно и ясно: „Млади приятелю (така ме наричаше и по-късно, когато ми пишеше кратки писма или когато се обръщаше към мен в разговор), зная какво ви мъчи. Мъчи ви въпросът как е възможно човек за времето на своя относително кратък живот да постигне такова съвършенство, каквото изисква от нас Христос, когато почти непрестанно е подлаган на всички възможни изкушения от физически, материален, душевен и духовен характер. Източната идея за прераждането ви се струва логична и приемлива. Ще ви кажа, че тя изобщо не е необходима на християнина. Защо? Защото и светите християнски отци учат за продължаването на нашия живот, но не отново тук на Земята, а вече в духовния свят след смъртта на нашето земно същество. След преселването отвъд всеки от нас продължава да се усъвършенства от същото онова стъпало на духовната стълбица, до което е стигнал тук, на Земята“.
Този отговор напълно ме удовлетвори тогава, той ме успокоява и днес. Наистина, не ми е ясно защо и някои видни богослови подозрително клатят глава, когато им разкажа за този така значим за мен, отдавнашен мой разговор с отец Юстин Попович. Предчувствам, че тези православни гледат със съмнение на един такъв отговор на отец Юстин, защото той всъщност не се намира лесно, нито пък често у християнските свети учители (с изключение на свети Григорий Нисийски и може би още някой). Все пак никой от тези богослови не се е решил да определи едно такова мнение на отец Юстин като еретическо; питам се дали отец Юстин не беше дал такъв отговор само на мен, и то в момент, когато единствено по този начин можеше да ме върне в пътя на християнството, след като силно се бях отклонил по пътя на източните религии, по който бях тръгнал.
В края на този кратък разговор, който проведох на Княз-Михайловата улица с отец Юстин, бях почетен и безкрайно зарадван с още един негов подарък: поканата да го посетя в манастира Челие, в който остана да живее за постоянно до смъртта си.
Оттогава последваха много мои посещения на манастира и неговия игумен, архимандрит Юстин, чак до заминаването ми за Европа през 1957 г., където останах няколко години. В манастира отивах обикновено в събота и оставах там до неделя следобед, или рано в неделя, преди началото на Литургията, която за мен винаги беше празник, защото по правило служеше самият отец Юстин и пееше хорът на милите челийски сестри. Запомнил съм и няколко остри и смели проповеди на отец Юстин, въпреки че знаеше, че комунистическата власт зорко следи не само всяка негова стъпка, но и всяка негова дума. Впрочем, надеждна беше Божията закрила, с която този велик сръбски духовник непрестанно и невидимо беше заобиколен, и то от момента, когато по истинско чудо името на Юстин Попович беше премахнато от списъка на хората, осъдени на разстрел веднага след войната през 1946 г., и през целия дълъг период на неговото заточение в манастира Челие. Борбеният темперамент и пламенният сръбски патриотизъм на този православен герой по Божи промисъл бяха обуздани по най-добрия начин с принудителното му отстраняване от сцената на следвоенния обществен и църковен живот в Сърбия, и насочени по пътя на единствено плодотворния духовен труд – първо над себе си, а след това и над писането на нови книги и статии, превода на Житията на светиите и подготовката на четирима ученици (това са днешните владици Атанасий, Амфилохий, Артемий и Ириней).
Що се отнася до моето духовно развитие, спокойно мога да кажа, че отец Юстин за мен беше това, което е бил владика Николай Велимирович за Юстин Попович, независимо (или именно поради това), че учех не богословие, а медицина и психология. Разговорите, които водех с отец Юстин в продължение на години, от 1949 или 1950 г., чак до неговата смърт през 1979 г., винаги в същата стая в сградата за гости, когато времето беше дъждовно или студено, и под големия бор при портите на манастира през лятото и когато времето беше хубаво, оказаха изключително влияние върху мен по време на четиригодишното ми пребиваване в Холандия, Германия, Швейцария и Франция да не попадна в някаква философска или религиозна ерес. Или, ако временно, за по-кратко или по-дълго време, откликвах на примамливия зов на чуждите на православието учения, споменът за моя духовен отец от далечния, уединен манастир край Валево и за неговите предупредителни думи, когато ставаше въпрос за европейската култура (към която, впрочем, ме беше научил да бъда внимателен още Достоевски в седемнадесетата ми година) и особено неделната православна Литургия, която редовно посещавах обикновено в руските църкви, където и да се намирах в Европа, ме връщаха на православния път.
Моите разговори с отец Юстин в манастира Челие се водеха в дух на голямо търпение и откритост – атмосфера, която създаваше той. Можех да задавам на моя духовник всякакви въпроси от сферата на християнската догматика или апологетика, можех да не се съгласявам с мнението на отец Юстин и да остана на своето мнение, или да искам от него да допълни основанията, които беше посочил в полза на някои свои предположения. Нямам спомен някога да сме се разделили в някакво напрегнато, неприятно или неизяснено състояние. Винаги търпелив и благ, и при общата ни разходка на раздяла, често чак до шосето за Валево, отец Юстин запазваше своя авторитетен вид на добър и силен отец, авторитетен, в единственото възможно значение на тази латинска дума*.
В края на тези свои скъпи спомени за отец Юстин Попович бих искал да разкажа за още едно, и то последно преживяване, което имах с отец Юстин, когато се срещнахме в Челие през февруари 1979 г. Тогава отец Юстин беше на 85 години. Ето какво съм записал след тази духовна среща: Все по-очистен духовно, с бистър ум за годините си, бодър физически, въпреки една сериозна сърдечна атака почти преди година, в състояние да стои прав, а понякога, и да отслужи цяла Литургия, казва игумения Гликерия. Въпреки че вече с години повтаря своите любими мисли за Европа и православието, с оглед на това, че тези негови мисли продължават да звучат много съвременно, никога не е досадно и излишно човек отново да ги чуе от време на време. Днес той успя да ги изложи особено стегнато и впечатляващо, и то пред един млад френски богослов, подготвящ се да премине в православието, непосредствено преди неговото пътуване за Света гора. Тогава отец Юстин ни каза: „Европа е изгубила християнството, когато е изгубила молитвата, с изгубването на молитвата се е изгубил и смисълът на поста. Европа е изгубила християнството поради своята гордост и поради това, че е мислила, че може да разреши всички тукашни и отвъдни загадки. Няма истински мислител, който в своите размисли да не е стигнал до проблема за смъртта. Няма сериозен мислител, който да не се е запитал има ли някой, който е разрешил проблема за смъртта за него. Ако ние умираме завинаги, тогава какъв е смисълът на живота? Проблема за смъртта е разрешил единствено и само Христос, веднъж завинаги и за всички хора, и то със Своя живот, Своята смърт и Своето Възкресение. Православието най-добре е запазило тази истина и затова е радост да бъдеш православен. Най-сигурният път да се стигне до тази Истина е молитвата и затова аз се моля на Господа: „Омолитви ме и охристолюби ме!“ Вярата е най-голямата от всички човешки добродетели. Тя е тясно свързана с надеждата и любовта, но ако тези двете някога отслабват, вярата трябва да остане. Всичките три добродетели се привличат взаимно. Има хора, в които те съществуват и поотделно, но едва когато са заедно и трите, се осъществява пълнотата. Трябва да се молим да достигнем тази пълнота. Свети Йоан Кронщадски е казал на свещениците, че се чуди как те не се молят постоянно. Освен молитвата и поста, на човека е необходимо и смирение. Той трябва да почувства, че е нищожен пред Бога, и това веднага ще му даде необходимата скромност в отношенията с хората и със самия себе си. Всяко наше истинско покаяние поражда неизказана радост у небесните същества и всяко наше падение – огромна кръб. Когато почувстваме тъгата на наскърбения човек, на когото ние сме причинили болка и сме го направили тъжен, това ще е само началото на тъгата, която много по-силно чувстват небесните същества, когато ние паднем. А ако човек е в състояние да изпита интензивна тъга, без желание за отмъщение, когато сме го обидили, то как преживяват тази тъга много по-чувствителните духовни същества! Молете се с най-простата възможна молитва: „Господи Иисусе Христе, прости ми и ми помогни!“.
С радост си спомням онези свои посещения на отец Юстин и манастира Челие, някъде от края на 1966 г. чак до края на неговия живот, когато вече бях женен и когато, щастлив и благодарен на Бога, исках да „покажа“ и на моята Йелена своя духовен отец, който за мен беше много по-значим от физическия баща. Йелена винаги беше радостно посрещана от отец Юстин, като моята естествена втора половина. | www.rastko.rs
* Auctoritas – този, който със своя авторитет влияе, подтиква, насърчава, полага грижи. – Бел. авт.
Превод: Татяна Филева
