За Рождество Христово и нашето покаяние
Странно – въпреки цялата предпразнична суматоха Рождество Христово идва почти незабелязано за нас. Преди Възкресение Христово извървяваме целия Велик пост, пронизан с призиви за покаяние, за помирение с нашата съвест, с Бога и с ближните. Но приближаването на Рождество Христово въпреки поста всъщност някак… не се забелязва.
Празникът Рождество Христово влиза в нашия живот също така ненадейно, както се е случило то преди около две хиляди години в околностите на Йерусалим. Тогава и там е царяла суета, и още каква – защото Октавиан Август замисля преброяване на населението и хиляди се вдигат на път, за да отидат в онези градове и села, където трябва да се „запишат”. Сред тази тълпа мигранти Пресвета Богородица и Йосиф Обручник са неразличими сред другите „надошли”, които няма при кого да отседнат, които никой не очаква, които никой не иска да приюти в дома си, защото те са чужди.
„Самотата – тази страшна, изгаряща, убийствена самота, която гнети сърцата на толкова много хора, е била участ и на Пречистата Дева Богородица, на Йосиф Обручник и на Младенеца Христос”, пише митрополит Антоний Сурожки. Тъй че, ако се замислим в образите на яслите и пещерата, които обичайно възприемаме като нещо „мило“, има и нещо страховито – като символ на хорското равнодушие.
И наистина, още от раждането Си Христос не търси лесните пътища. В нашия обезобразен свят, свят на злоба, алчност, страдание и страх, свят, в който в крайна сметка всички ни очаква смърт, Той се ражда беззащитен, уязвим, безпомощен и се оставя на любовта на хората или се излага на ударите на тяхната ненавист или студено безразличие.
И тук отново се връщаме към разсъжденията за Рождественския пост. Вече толкова години Църквата се старае да обясни на своите чеда, че главен е смисълът. Но разговорът непрекъснато се плъзва към формата. Какво ли само не пишат във връзка с Рождественския пост: за студийския и за йерусалимския устав, за това какво и кога да се яде и да не се яде, за вкусната и полезна постна храна…
Но как бихме могли да си пробием път към усещането на събитието на Рождество Христово, ако не осъзнаваме необходимостта от дълбоко покаяние? Ние до безкрайност може да говорим за това, че трябва да помагаме на децата, събираме пари за лечение и операции и това е правилно. Но Богомладенецът се ражда, за да пострада доброволно заради моята греховност, заради това да мога да се изцеля от греха и да не умра… И като зная това, аз не намирам нищо по-умно от това да разпитвам свещеника, може ли в навечерието на Рождество да си сложа олио в салатата и дали мидите са постна храна?…
Всички се радваме, когато се ражда дете, защото то идва от небитието в битие и това само по себе си е повод за веселие. Обаче в този случай Бог, Който Самият е вечен живот, се ражда в смъртта, към която ще трябва да извърви път, изпълнен с глад, унижение, неразбиране; да преживее предателството на Юда, отричането на апостол Петър…
Свети Йоан Предтеча проповядва: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Мат. 3:2). Но как да се покая, ако не осъзнавам, че Господ се нагърбва с тежестта на моите грехове, на моята болка, с моите проблеми, с моите терзания ще бъде Младенецът, Който „единствен е без грях”. И Той ще се измъчва от тази моя немощ… дори физически ще страда от това.
Струва ми се, че Рождественският пост е доста щадящ за нас. В него има много състрадание и утеха (например в многобройните празници). Но той си остава някак неразбран и неосъзнат в нашата традиционна енорийска „църковност”. Или греша? Просто според мен е много важно да се доберем до смисъла и едва като изхождаме от него да полагаме акцент върху формата и бита. | www.pravmir.ru
Текстът е публикуван със съкращения. Заглавието е на редакцията.
Превод: Евгения Николчева
