За тези, които са отвъд
![](https://www.pravoslavie.bg/wp-content/uploads/Screenshot-2020-03-19-at-22.43.24-300x174.png)
Свещ. Ясен Шинев
Съвременният човек избягва да си мисли за смъртта. Защото това го изтръгва от шизофреничната реалност на връхлитащото битие. Поставя го встрани от орбитата на ежедневния водовъртеж от събития, в който се е вторачил, разпилян в мисловен хаос. Нещо повече – въпросът за неизбежния преход сякаш го парализира и дори го тласка към депресия. Той не е подготвен за него. Както и за всеки от „проклетите въпроси“ на вечността. Защото е разглезен, повърхностен и невротичен.
Но когато дойдат миговете за отдаване на почит на покойниците, човекът притихва и навлиза в себе си. Ала бидейки скептик и изтъкан от суеверия, навежда глава. Не само защото изведнъж го връхлита страх, но и поради това, че в него проговаря онзи вътрешен инстинкт, който е вложен от Бога – тъгата, копнежът по Него. Тогава си спомня за своята истинска родина, защото по замисъл Божи е „отвъден“. Склонен е да наведе глава и да влезе в храма, за да почете тези, които са отвъд. Принася своите дарове и умислен се моли за своите покойници. Застава опечален и утихнал в несвоевременната мисъл за смъртта.
Но както изрича Достоевски: “Смърт няма, а има среща с Бога.“ Среща единствена, личностна, съкровена и най-важна в пътя на човешката душа. Целият съзнателен живот на личността е път и подготовка за нея. В тихите часове, посветени на душите на отминалите, ние се взираме и в себе си. Тогава в нас бавно навлиза една неизбежна мисъл, независимо дали сме вярващи или невярващи, православни или не – осъзнаването на истината колко сме крехки и временни. Сълзи напират в очите, а ние замираме в своя вътрешен душевен унес. В съзнанието изплуват лицата на тези, които са изпълнили нашия живот и са му придали неповторим смисъл.
Те са живи, дори по-живи от нас. Ние сме замръзнали в оковите на плътта, ограничени и затворени в нейните неизбежни нужди, а те са някъде там, където е безкрайното „отвъд“. Затова не ги наричаме мъртви, а ги определяме с думата “покойници“, упокоили се в Бога. Всяка душа е получила от Божията десница онова, което е заслужила – блаженството на рая или мрака на преизподнята. Всеки е преминал пред своя съкровен Съд с Христос в четиридесетия ден и е застинал в очакване на Страшния, последния.
Но какво можем да направим ние за тях? Кое е най-доброто, което да сторим за нашите покойници?
Само две неща – милостиня и молитва. Колкото повече, толкова по-добре. В мистичния свят на Светото Православие всички ние се събираме, молим се и отдаваме нещо наше, като деца на Всемогъщия Бог и приятели на Христос. Но наш свят дълг е да не го правим сами, отделени един от друг, а в една свята съборност. Защото сме част от едно общо тяло Христово и сме потопени в диханието на Светия дух. Това е дълбоко сакралния смисъл на Светата църква още от ранните времена, когато човек се появява в света, венчава или го напуска, отивайки при Бога. Ние сме един до друг, ние сме нещо още по-важно и неразбираемо за невярващите – един в друг.
Светите отци ни учат и свидетелстват с виденията и целия си опит в духовния живот, през призмата на своя личен подвиг, че всички сме в неделима вътрешна връзка. Всички ние, които носим неговото име, превърнало се в призвание – “християни“. Последователите на Пречистия Иисус от „небесната“ (тържествуваща) и „земната“ (войнстваща) Църква. Според тези учители на мъдростта и съсъди на Неговата благодат, нашите молитви и приноси са като прохладен вятър за любимите ни покойници в зноя на състоянието, в което се намират, там, където са положени от Христос. Където и да са те, ние облекчаваме тяхната участ. Нещо по-важно – с всичко, което им принасяме, сме способни да облекчим положението им и да го променим към по-добро. Защото те не могат да променят нищо и няма как да се разкаят, за разлика от нас, които, при цялата ни греховност, сме способни да преминем през водата на покаянието и изповедта. Защото окончателната присъда все още предстои.
В този дух е и изреченото от св. Паисий Светогорец (1924 – 1994): „Както на затворниците носим и помагаме, и с това ги утешаваме, така и помагаме на всички покойници, за които се молим. Молитвите на живите за покойниците са последната възможност за това как можем да им помогнем. Това е единствената помощ преди последния Съд. Молитвите и панахидите са най-доброто, което можем да направим за тях. Затова и светата Църква толкова ги зачита. Те могат да изведат дори и една душа от ада“ („Слова“, том IV, стр. 239). Но с това приемаме и благодат, защото изпълняваме дълга си на техни сродници и духовни приятели.
Поради това всичко, което вършим, е от значение не само за тях, но в еднаква степен и за нас. Затова нека да пристъпваме към молитва за нашите мили покойници и да отдаваме, отдаваме, отдаваме от сърце, колкото се може повече от себе си, излизайки от рамките на своето застинало себелюбие. Така можем да утвърдим себе си в любовта и в служение на ближните. Любов отдаваща, жертвена, такава, каквото изиска и очаква от нас Спасителят Христос, Който е пролял кръвта си за всеки един от родените от жена.