Изборът на Пречистата

Има една интересна история, вдъхновена от истински случай. В началото на 20 век, в едно малко село в Предбалкана, живяла млада и много красива девойка. Тя било родена в  семейство на вярващи родители и от малка тръгнала по светлия път на вярата и светото Православие – четяла молитви, посещавала богослуженията и водила духовен живот. Бог ѝ помагал във всичко и по Свой, тайнствен начин, управлявал нейния път. Поради красотата си – дар от Небето, много млади мъже искали да се оженят за нея, но тя дълго време отказвала. Предпочитала да живее сама.

Станало така, че с напредването на възрастта и увещанията на близките, тя склонила да даде ръката си на един момък. Но в сън ѝ се явила Света Богородица и ѝ казала: “Момиче, трябва да ми служиш! Ти си определена да отидеш в близкия манастира и да бъдеш Божия невеста!“

Недялка, така се казвала девойката, не обърнала никакво внимание на този знак свише и продължила с подготовката за бъдещата венчавка. Минали няколко дни, но Майка Божия отново се явила в съня ѝ и изрекла ясно и категорично: “Момиче, Ти си определена за Божия невеста!“ Недялка  пак не обърнала внимание. Пренебрегнала съня и продължила да следва своя личен план. Но станало нещо наистина необичайно. В деня на  сватбата тя се събудила много рано и усетила необикновена тежест в областта на гърба. След като се разсънила, се опитала да се изправи, но въпреки всичките си усилия, не успяла. След като се опомнила, с ужас разбрала, че има много голяма гърбица и вече не е същата. Сред роднините настанала паника.

Не след дълго, в уречения час, дошъл бъдещият жених с приятелите и роднините си, за да я отведе в дома си. Но след като разбрал за станалото и я видял с ужасната гърбица, съсипана и погрозняла, се отказал от венчавката. Всичко пропаднало.

Девойката отишла в посочения манастир, приела пострижение и започнала да води духовен живот в уединение. Така пребъдвала в свято служение на Христа и Светата Дева до последния си дъх. След като предала Богу дух, била погребана срещу храма в обителта.

Този случай е достатъчно показателен, за да тласне всеки от нас към трескав размисъл. Историята на светата Църква изобилства от такива драматични житейски истории. Това са явни свидетелства за пряка намеса на Бога и Неговите светии, които преобръщат и преобразяват живота на избрания, дори тогава, когато той или не обръща достатъчно внимание, или явно не иска това. Те са част от Евангелието на живота, което Всемогъщият и Всемилостив Бог пише в летописа на поколения човешки души. И тези свидетелства не са откъслечни и изолирани сами по себе си, а са брънка от една огромна верига, която води началото си още от зората на християнството. Защото Бог не само ни е оставил своето боговдъхновено свето Евангелие и Нов завет на Любовта и Мира, но и пише страници от битието на всеки, призван да му служи. Двете Евангелия са едно общо неизтощимо откровение, което слиза от Отца на светлината и са непресъхваща симбиоза, необяснима божествена синергия, която твори и животвори, потопена в стихията на видимия свят.

Защото Бог диша и невидимото Му дихание ни води, със или без личното „да “на всеки един от нас. На нас, грешните, недостойните и обречени на непълнота, Той дава знаци и преподава уроци, които ние сме длъжни да видим и да следваме. Те са отражение на една изначална тема, превърнала се в изкушение в богатия свят на богословието. Това е темата за свободната воля и за Неговия мощен и всепроникващ Промисъл. Защото Той, Творецът на вселената и всичко видимо и невидимо, не само има план за всички заедно и всеки от нас, Неговите чеда, но и дълбок и всепроникващ Промисъл, който обхваща всичко.

Ние следваме своята воля и в това няма нищо нередно или необичайно. Така трябва да бъде, защото сме личности и носим отговорност за своите действия и бездействия, мисли, думи и дела. Свободната воля е благословена и вдъхновена от Отца и ние определяме дали и в каква степен ще бъде обвързана с Неговата, или ще остане пленница на гордостта ни. Свободната воля е велико изкушение за всеки, “роден от жена“, дар и проклятие едновременно. Защото в пълнотата на Своята Отческа любов, Творецът не насилва своето творение. Напротив, уважава го, милва и наставлява, върви до него и в трудни мигове го носи на ръце. Бди над него с десницата Си и го обгръща с покрова на Своите свети ангели. Но и определя миговете, в които Той реши да му изпрати… знаци. Защото го обича и приема всеки негов избор. Връзката между Бога и човека не е между субект и обект, а между Личност и личност. В Господнята молитва “Отче наш“ ние изричаме: “… да бъде Твоята воля“, но колко често, когато тя се проявява в живота ни – едва доловимо и деликатно, видима само за събудените души, или ясно и категорично – ние не само недоволстваме дълбоко в себе си или роптаем на глас, но и охладняваме в ревността си към Отца ни.

Нещо повече, проявяваме дързост и Го обвиняваме. Но това е плод на нашата вродена гордост и лично недостойнство, и така сами изобличаваме себе си като недостойни пред Неговото Свято лице. А всички сме Негови, Негови, Негови, дори когато не можем или не искаме да проумеем това. И не след дълго става така – ние се движим в определената от нас посока, дори да бягаме от Него, Той обаче не ни преследва, а ни чака… С търпението на благ и всемилостив баща, който  е готов всичко да прости, само заради това, че детето му се е обърнало с любов към Него, признавайки, че е сбъркало.                                                                           В светото Писание Спасителят се обръща към нас ясно и недвусмислено: “Не вие Мен избрахте, но Аз ви избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод и плодът ви да пребъдва“ (Йоан 15:16). Той избира Своите Си, по Неговата мяра, без да гледа на лице, на пол, възраст, красота, и ги води в посоката, която изначално е определил за всеки един от тях. Деликатно уважава всяка идентичност, но има решаващата дума за всичко. Той е в началото и в края на живота на всекиго.

Във висша степен това е изразил прекият продължител на духовната и историческа мисия на Христос, св. ап. Павел: “…на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро. Защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя. А които е предопределил, тях е и призвал, и които е призвал, тях и оправдал, а които е оправдал, тях и прославил“ (Рим. 8:28-30).

Нали и заради това един от най-славните отшелници и боговидци у нас, старецът Севастиян Търновски, обичаше да повтаря: „Имената на свещениците са написани на Небето.“ И не само техните, а и на всички онези, които са повярвали в Христос и са тръгнали по тесния път към Несъкрушимото Му царство. Това в особено силна степен се отнася за всеки с духовен сан, удостоен със свята хиротония като свято благословение свише. А в най-висша степен от всички светии в Църквата Христова тези думи са относими към Майката Божия, която благославя и освещава клира и особено монашеството. Тя настоява и изисква от Сина Си верни души, които да Му служат и да се опитват да бъдат верни в дело и в слово в това свято, благодатно служение.

Затова нека се смирим пред Неговата крепка десница и въпреки нашата гордост, непостоянство и непълнота, Му позволим да ни води през криволичещите пътища на живота, като Го признаем за свой личен Спасител и водач по трънливия път на спасението. Нека оставим хилядите уговорки на лукавия ни ум и вместо това приемем всепроникващия Му Промисъл във всичко наше.