Истината, която убива и любовта, която спасява
О. Ясен Шинев
Има такава притча: “Заедно тръгнали на път Истината и Любовта. Изведнъж пред тях се появил един беден, окаян човек, с тъжно лице. Истината реагирала спонтанно и му казала: “Ти, как можеш да изглеждаш толкова зле и да достигнеш до това състояние… Погледни се…“. А Любовта се приближила тихо до него, свалила плаща си и го загърнала с него.“
Тази кратка и поучителна история носи мъдрост и дълбоко наставление за всички нас, които се опитваме да следваме пътя на светлината. Защото, колкото често успокояваме себе си и изпадаме в заблуждение, че сме правдиви, искрени и нелицемерни пред Бога и собствената си съвест, толкова често – съзнателно или не, причиняваме болка на хората около нас. Така си мислим, че изпълняваме волята Божия и сме достойни в Неговите очи, защото Спасителят е изрекъл: “Аз съм истината, пътят и животът“ (Йоан 14:6). Но каква истина може да бъде тази, която убива? Какво откровение свише може да предава този, който причинява болка? Така убедени в своята праведност и чистота на мислите, сме готови да застанем пред престола на Бога. Защото Той е Всеблаг и Всемилостив и иска да бъдем сходни с Неговия образ, да се превърнем не само в слушатели, а в изпълнители, в приятели, а не да бъдем слуги.
В църковната действителност, а и извън нея, много често се заявява от православни вярващи: “Казах му истината и ми олекна. Длъжен бях до го направя…“. А помисляме ли за това, дали другият може да го понесе? Има ли достатъчно вътрешни сили и великодушие да приеме изреченото от нас? Пощадихме ли го, или без да се съобразим с неговата дълбоко индивидуална личност, го прободохме и наранихме до такава степен, че хвърлихме душата му в смут и безпокойство? Умеем ли да щадим ближния си? Защото, казано ни е от Господа Бога, чрез св. пророк Моисей: „Не убивай!“. И това е не просто наставление, а една от заповедите Му. Можем ли да вникнем в цялата дълбочина и мощ на изреченото преди векове? Да го изпълним, но не само физически, но и с мисли, думи и дела?
Всеки от нас в различните етапи на своя живот е извършил толкова много убийства и нанесъл болка и скръб на другия със своята несъобразителност. Възмущаваме се на престъпните посегателства на живота в света около нас, а дори не се замисляме за тихите убийства, които сме извършили и продължаваме да извършваме с поведението си. Светите отци ни учат, че всяка заповед трябва да я разбираме в цялата ѝ пълнота и проекция на замисъла Божий. Нашият дълг е първо да бъдем синове на светлината и деца на любовта, а после всичко останало. Защото изпадаме в прелест и се превръщаме в самозвани съдници, които са се настанили удобно в изградената от тях камбанария, високо над околните, и със замислен вид “вразумяваме“ всички около нас. Застанали сме на мястото на Бога в центъра на нашата себичност и така четем ежедневните си малки присъди.
Но Христос дойде не да съди света, а да го спаси с жертвената Си любов, която обгръща всяка душа. Кой от нас не е раним и не носи дълбоко своята стаена болка? Във всекиго има една малка, сенчеста стая, изпълнена със страхове, опасения и дълбоки рани, едва зараснали от извършените грешки и ударите на другите. Кой в същността си не е „крехък човек“? Спасителят Христос е деликатен Бог, Който се доближава тихо, не връхлита, а докосва, не заповядва, а наставлява, великолепен, възвишен, но достъпен, изпълнен с низхождащ аристократизъм, завладяващ с нежността си и пленяващ с жестовете си. Бог на мира и посланик на любовта, Който сияе на всички като Слънце на правдата – на онази безвъзмездна, бликаща, отдаваща се любов, която като жив извор напоява напуканата почва на уморените ни делници, изпълнени с разочарования и въздишки. Със Словото Си пресушава блата и ги превръща в градини, привлича и повежда след Себе си, притъпява болките на дошлите при Него и обръща душите на враговете.
И ние, с всичките си недостатъци и остатъци от повредената ни природа, сме дължи да Го последваме. Призовани сме да излезем извън нормата на всепризнатото морално поведение, на онова наслоено и общоприето „добро и зло“. Така ще се превърнем в чеда на благодатта, просветени синове, а не осиновени сираци. Защото истина без любов е фалшива монета, полусянка и заблуждение, блудкав компромис пред Него и пред нас самите, защото не е Божия истина, а човешка. Тя е замесена с кал, а не благословена с елея на милостта Му. Непълноценна и най-важното – небоговдъхновена… Истина, която убива, а не спасява.
