Камбани и маски
Данка Калчева
Есе с актуализации
Днес, преди свечеряване, в кварталната църква се чете Покайният канон на св. Андрей Критски. Звънът на камбаните е така хубав, сякаш няма да свърши. Там е нашият митрополит и те бият дълго. Аз съм в някакъв пост. Закуска с маслини и обяд с леща. Режа черни и цветни парцалчета и се радвам на камбаните. После ще шия и украсявам кукерски маски. Мене чака.
Камбанен глас. Припознах го и го обикнах. По някое време. Някак. Както може Той да повика.
Някакъв пост. Няма такова определение. Мислите ми се изпреварват една друга. Но не могат да се сборичкат. Камбаните бият. Толкова бързо ли смогвам да режа? Кукерската маска върви да е разнищена и всякаква. Вече реших какви ще са роговете. Ще ги напълня със силиконов пух за възглавници, за да стърчат добре.
Ние сме приспани. В трафик. В задръствания. В паниката от вирусите. Наваксването на кредитите. Псувните за местните политици. Осъждането на световния ред. Или световният хаос. Негодуванието, че съпруга се връща със спарени чорапи, а не е извървял път до пълната кесия. Че сме отговорили на всички въпроси на шефа си, а децата ни вечер питат и не спират да питат. Че съпругата мирише на манджа, нищо че ще ядем, дал Бог по-хубави ухания. Ние сме будни. Даже имаме трескав недостиг на сън. Приспана е само част от нас.
Камбаната има език, махало, въже за движение насам и натам. От този свят към онзи Свят. От очевидното днес до неповярваното или надяваното утре. От вътре до навън. От князът на света до Вечносъществуващият. Повикът – запушването на ушите и затварянето на съвестта. Грехът – покаянието, че чак и прошката. Фарисеят – митарят. Въведение – Благовещение. Срещата на Мария с Елисавета – срещата със стареца Симеон Богоприемец. Дванадесетгодишният Иисус – тридесетгодишният Иисус. Постът на Христос – чудесата на Спасителя. Тайната вечеря – осъществяването на Иуда. Гетсиманската молитва – Кръста. Разпятието – Възкресението. Мария Магдалена и мироносиците – завръщането на апостолите – уверението на Тома – Възнесението. Утешителят на Петдесетница – … кръщението и миропомазването на моите деца. Младочката на Исаия – Родения Давидов корен. Семето на жената змията ще стъпче – Христос воскресе.
Ще бъда до „Христос воскресе“ в някакъв пост. Или до някъде. От кукерската маска и детското учителстване, което е светско и не нарушавам светскостта му. До вечерното заспиване със Стефан и Калина и нашето „Отче наш“. Поне това можах да им съобщя и предам в някаквия си живот. Съобщение, не назидаване на невръстни. Молба към деца да чуят, не повеля да наизустят. Нали Савел – Павел ни беше писал за млякото и твърдата храна. Ще бъда от лещата до месото и от месото до лещата и ще ми се вмени повече хапнатата злост и вдишаното зловоние.
Звънът на камбаните е винаги покаен и винаги радостен. Така го чувам. Сякаш няма край и маслините ще надделеят над прехраната и услаждането в останалата част от годината и всички дарени дни. Знам, че блажното може да е ежедневие. А постното – празник и награда. Знам, че искам да стана камбана. Затова Го моля да ме вика и притегля откъм страната Си.
Нищожни са езическите бели и червени конци, звънците на озъбените кукери, които пропъждат злото. Може би по-незначителни от една несправедлива осъдителна мисъл за ближния. От едно недогледано добро. Особено, ако другият няма представа от езичество и религия. Ако не е имал примера на вярата. Ако Той го е оставил да разгледа всички съкровища на света, преди да вдигне въздушния капак на безсребреното си безкрайно ковчеже пред човешките очи.
Онзи, чиято храмова камбана чувам, милея и ми се ще да съм гласче в гласа й. Да влезе звук в трескавия трафик на греха. В задръстването на отчаянието. В заетото от дявола, този отречен днес слабосилен. В собственият недостиг и дълг. В най-неплодните и най-родовитите: страховете.
Парадоксите на моята вяра, християнството. На изповеданието ми, православното. Камбаната Му може да падне долу. И да заглъхне. В сътворената земя. Сред пръстта и оживената Адамова плът. Да изгние като съблечена змийска кожа. Като Евините пъпни върви. И да зачене с избраничеството на Мария. С думите на чудодейната Жена: „Нека ми бъда по волята Ти.“ Да живее със Син Божи. Да проповядва, изцелява и умре с Него. Да възкръсне този Глас и наследниците Му да оставят земята си и да тръгнат да вдигат земите на света към единственото Небе. До Константин и Елена и въздвижението на Кръста. До възтържествувалото християнство, което никога няма да тържествува в този свят. Поне не видимо, не чуваемо.
Заглъхвали са храмови камбани в историческото време. А мястото под камбанарията и храма й се е превръщало в конюшни или склад за оръжия. Последно обиталище на осъдени на смърт. Отходно място. Морга.
Какво е езичеството, убивало християни? Какво е иноверството, което е искало да изчисти, каквото смята за нечисто? Какво е атеизмът с идеологическите си и политически одежди, с гнусливостта си към ретроградната вяра, с разстрелите, които очистват с кръв споменатите одежди? Какво са вярващите, които убиват вярващи?
Камбаните ще бият и ще шептят: Какво е Бог? Бог е Любов, въпреки злото в света. Какво е човек? Човекът може да бъде любов, въпреки злото в себе си.
05.03. 2020 г. Възстанових датата по календара, според споменатия горе канон.
Послепис
Успях да направя една кукерска маска. Почти. Роговете останаха незакрепени. Отмениха се мероприятията извън детската градина, както се очакваше. После се затвори и тя. Накрая само домовете ни са отворени за нас самите.
Маските са други. Само медицински или домашно съшити. Да си призная, побързах да взема Причастие в неделята на св. Григорий Палама. Камбаните още бият. Маските са ОК в театралното изкуство и в детската градина. Добре е, ако ги създават художници. Добре е, ако писатели и поети ги свалят в немощните си велики страници. Или ако са в полза и необходимост по медицински причини. До там, повече не.
Какво е днешното тук и сега, облечено в хуманизъм, наука, сърдечни анализи и до вчера отворени граници? Минаха ли демагогията и цензурата – заедно с фините си, почти ефирни маски – в архивите на миналото? Има ли проста човешка търпимост към моите камбани, които слушам от терасата?
Нетварната светлина на св. Григорий съществува и тук, и оттатък. И над маската. Нетварният не се страхува от карантинни прозорци. Камбаните ще ни надживеят.
Не мога да възстановя датата, но ще да е било след обявяването на извънредно положение.
Втори послепис
Камбаните на кварталния храм продължиха да бият. Готова съм да спрат. Все ще е временно. До тук прочетох какво ли не. Отговорните граждани се възмутиха от Църквата, че отказва да спре да им пръска зараза. Отговорните вярващи заклеймиха тях, че са непокаяни грешници. Фейсбук полетя с молитви, с перца и криле, с покъртителни картинки. Днес четох малко. Готвих какво ли не на затворените си деца. Обещавам, че ще разкажа някога моето покъртително. С факти от първо лице, единствено число. С фактите на моите чудеса.
Апокалипсис няма. Рано му е. Уви, светът ще преживее още много катаклизми, масова смърт и лични трагедии. Ти, той, тя, то, аз, ние, те, всички.
… Имаше едни Христови думи, че след заглъхването камъните могат да пропеят. Ще Му повярваме ли?
23.03.2020. Датата е сигурна.
