Когато сме изчерпани
Свещ. Ясен Шинев
Всеки един от нас, православните, независимо дали е духовник или мирянин, достига до състояние, което е „около ръба“, изтощен и изчерпан. И особено ако е вложил в делото на благовестието Христово цялото си сърце и душа, вградил е себе си в него и дръзновено и ревностно е решил да последва Спасителя Христос. Вседържителят, виждайки пламтящата душа на вярващия и устремената му воля да Го следва, го обгръща с цялата си любов – праща му ангели да го водят във всичките му пътища и излива “благодат въз благодат“. Търпи грешките му по пътя, допълва немощите, изпраща небесния си огън и го води, води напред. Тогава душата човешка прелива като пълноводна река и напоява всички и всичко около нея.
Но в един момент достига до предела на своите сили и уморена изнемогва. Особено душата на онзи, който има вродено или придобито от духа Светаго чувство за емпатия – милосърдие, състрадание и топло отношение към околните. Вярващ с красива и отдаваща се душа, готов да се притече в помощ на всеки, който има или дори няма нужда от него.
Защо става така? С какво можем да превъзмогнем това печално духовно състояние и да победим нашето бъдещо отстъпление? Да, ние даряваме, раздаваме и благославяме, във всички посоки и колкото се може повече, но няма как да не се сблъскаме със суровата реалност. Уви, не всички искат да ни слушат… За някои сме интересни, за други – досадни натрапници, и не само ни избягват, но злословят и клеветят зад гърба ни – че сме ненормални, превъртели или откровено луди. Срещаме съпротива – някъде мълчалива, а другаде по-организирана и масивна. Дори в рамките на светската логика е добре да помним мисълта на Гьоте: “Най-смешното желание е да се харесаш на всички!“
А нещата на духа са много по-дълбоки и пронизващи. Когато Христос и неговите апостоли са проповядвали, изпълнявайки своята историческа и духовна мисия, някои са ги последвали, други са тръгвали след Него, но не след дълго са Го изоставяли, трети са оставали изцяло безразлични, а други са Го мислели за поредния самообявил се пророк и религиозен водач. Но Той е понесъл всичко с търпение и разбиране, защото е Бог, Който не натрапва. Цар на мира и любовта, Който почуква на вратата, но не я разбива. Не задължава никого да Го следва по пътя към Царството на Отца на светлините. Деликатен, нежен, достъпен, и най-важното – учител, Който уважава свободната воля на всеки.
И ние, Неговите ръце и нозе, не трябва да забравяме това! Няма как да сме по-силни от Всесилния и по-благодатни от Най-благодатния. Към разочарованието от хората, които ни поднасят твърде често гъбата с оцета, се добавя и разочарованието от самите себе си. Ние се сблъскваме с грозното лице на нашата немощ, злите навици на старата ни природа и неспирните атаки на демоните. Дори да не искаме, трябва да признаем, че от мига, в който сме повярвали съзнателно и изцяло, ние сме в състояние на война – страшна, непрестанна и изтощаваща. Война на два фронта – вътрешен и външен ,“невидима бран“. Кръгова отбрана.
В това състояние на предела, “около ръба“, за нас изцяло се отнасят думите на св. ап. Павел, които звучат като откровение: “… желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили, защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша“ (Рим. 7:18,19).
Горчива човешка немощ! Колкото неприятна, толкова и неизбежна… Когато сме на ръба, и сме готови да хвърлим оръжието и да напуснем окопа, сме длъжни да вземем незабавни мерки. Първо да дойдем на себе си, в себе си, и да се „съберем“. Това е „гранично състояние“, познато на светите отци на Изтока и психиатрията и психолозите, защото е психосоматично в същността си.
Тогава със стон и въздишка да се отблъснем от дъното, като разкъсаме паяжината на ропота и недоволството от себе си и околните, и със сълзи на очи да вдигнем глави и да потърсим Божията благодат. Леко да отстъпим назад и да презаредим. Да отворим прозорците на стаята и да допуснем светлината отгоре в гънките на душата си. Да се отпуснем и успокоим духа си… Да потърсим Неговия мир и да възстановим вътрешното спокойствие с цената на всичко.
Нека си спомним за известния пример от житието на св. Антоний Велики. Когато един ловец тръгнал да го търси в пустинята и достига до стените на манастира, вижда група монаси, които весело разговарят помежду си. Той ги пита кои са и разбира с изненада, че между тях е и известният авва. Видимо изненадан, той среща топлите му думи. Светецът му обяснява, че пристига при другите монаси в мигове на отпускане. Взема лъка от ръката му и го пита дали винаги държи тетивата опънати, а ловецът отговаря, че ги отпуска от време на време, за да запази лъка по-дълго време издържлив и годен за употреба.
Този пример може да се пренесе и върху състоянието на духа на подвизаващия се. Ние по свой начин, дълбоко индивидуален и съкровен, трябва да отпуснем духа и душата си. Това не е бягство или дори грях… Време за отмора и придобиване на нова благодат. Проява на мъдрост и разсъдливост, която ще ни избави от това тъжно състояние.
Един от начините е да потърсим откровението на природата и да се потопим в него. Да се разходим, да отидем на излет в околностите на града, в парка или близката местност. Много светии и подвижници са го правили. Свети Игнатий Брянчанинов цели часове е обикалял в парковете и планинските местности, приемайки чистия въздух, освобождавайки се от цялото мисловно напрежение и духовна пренапрегнатост. Старецът Иоан Крестиянкин също е обичал да се уединява и да търси прегръдката на това съвършено творение Божие.
Нека временно сменим средата и познатите, и да се разсеем с нещо любимо и свидно нам – хубавата музика или свирене на музикален инструмент. Чудесен изход е да се обърнем към спорта и неговите разтоварващи рецепти. Това е доказан начин за релаксация и отърсване от ежедневия стрес и дистрес. Наистина никой от светите отци не е говорил за него като източник за почивка, поради причината, че в съвременния му вид като система, се оформя в средата на 19 в. в Англия, а и хората преди са водили по-активен и природосъобразен начин на живот, трудейки се от зори, далеч от съсипващия стрес и разяждащо безпокойство.
Физическото натоварване и движенията на тялото създават друга двигателна култура, освобождават адреналина и усещането за щастие и пълноценност. Не бива да се пропуска и терапевтичното значение на пълноценния сън, който успокоява и изцерява след освобождаването на серотонина в мозъка.
Можем да преосмислим сами или след разговор с опитен духовник молитвеното си правило. Дори един от най-консервативните отци на Светото Православие на 19 в., св. Игнатий Брянчанинов, изрича следното в своя фундаментален труд „Аскетични опити“: “Формата може да бъде променена, но съдържанието трябва да остане същото“. Но най-важното е след всичко това да не отслабне ревността, желанието за служение и личното дръзновение на вярващия към Христос! В никакъв случай не бива да допуснем трайната умора и отпуснатост да се настанят на простор в душата и така да въведат личността в сивото състояние на топлохладност, което приспива бавно, но сигурно всякакво желание за подвиг и жертва.
С жива вяра и с помощта на Божията благодат да се върнем на тесния път към Несъкрушимото Царство Божие и освежени до продължим по него, победили болката и сивотата, отворили очи за чудото, което сме длъжни да преживеем и да споделим с околните. Нека бъдем светлина и сол за тях, превъзмогвайки всяка немощ и разочарование, достойни да бъдем верни и отдадени приятели и съслужители, а не уморени и сиви изпълнители на закона!
