Градът при делтата на Марица

На Кристалия

Ферес е малък град, но има богата история. Нейното начало започва с основаването на манастира „Св. Богородица Козмосотириса (Светоспасителка)“ от Исаак Комнин – втори син на византийския император Алексий I Комнин (1081–1118 г.). Причините императорският син да стигне до такова решение и цялото развитие  на манастира през вековете са подробно описани в една монография от митрополита на Александруполис Антим (Кукуриди). Ето най-важното от нея:

При започналата след смъртта на император Алексей Комнин през 1118 г. борба за наследяване на византийския престол между първородното дете – историографката Анна Комнина, и първия син – Иоан, Исаак подкрепил брат си. Няколко години по-късно обаче решил да завладее императорския престол и сам да стане император. За тази цел организирал заговор, докато брат му бил на поход срещу турците. Плановете му не се изпълнили и Исаак Комнин бил заточен от императора в Мала Азия. Там останал около петнадесет години, опитвайки се в началото на заточението си да си намери съюзници, чрез които да завземе властта в Константинопол. Така той се срещнал със султана на Икония, дука на Трапезунд, принца на Арменска Киликия и латинския император в Йерусалим, но никой от тях не подкрепил намеренията му. Едва когато брат му Йоан починал и на престола се възкачил сина му Мануил Исаак, отново бил приет в двореца.

Размишлявайки върху изминалия си житейски път, преминал във вражди с най-близките си сродници, Исаак Комнин се замислил и за спасението на душата си. Затова решил да напусне имперската столица и да се оттегли в района на делтата на р. Марица, където имал наследствени земи, и там да основе манастир, който да бъде „пример за всички манастири в империята“. Той имал както възможностите, така и опита да направи това, защото още докато живеел в Константинопол, устроил манастир „Хора“ – една от перлите на столицата.

Новият манастир, посветен на св. Богородица, бил построен на най-високия от множеството хълмове и с високите си стени, погледнат отдалеч, приличал на крепост. През 1205 г., по време на похода на българският цар Калоян срещу латинските рицари – кръстоносци, манастирът попада в центъра на бойните действия. По-късно, според свидетелството на император Иоан Кантакузин, и българският цар – Михаил Шишман, по време на военните си походи на юг през 1322 г., посетил манастира.

През 1357 г. светата обител и възникналото около нея селище Вира били превзети от сина на турския султан Орхан – Сюлейман. Стените на манастира били разрушени, а съборният манастирски храм – превърнат в джамия. През XVII в. селището било преименувано на Фере (или Фереджик). Едва през 1920 г., след пълното освобождаване на района от османска власт и причисляването му към Гърция, манастирският храм – единственият оцелял от целия внушителен комплекс – отново е възстановен като такъв, осветен и приведен в състояние на действащ православен храм…

Под прикритието на страхливо хвърлени сенки, въпреки предупреждението на рецепциониста, че жегата е все още голяма, въпреки че бяхме излезли в късните следобедни часове, се отправихме към хилядолетната обител „Панагия Козмосотириса“ – място на покаянието на „една от най-интересните и многообразни личности в семейството на Комнините…“…

Митрополит Антим така описва целия комплекс…

„Във вътрешния двор имало и други постройки: трапезария за монасите, ризница, хранилище за богослужебни одежди и баня. Три порти извеждали към втори вътрешен двор… Централната порта се намирала на север, една имало на изток и една – на запад. През източната порта в манастира можело да влизат и жени, но само три пъти в годината. Там, от външната ѝ страна се намирал втори храм, посветен на св. Прокопий, библиотека, втора ризница и още едно хранилище за богослужебни одежди, пак бани, сграда със стаи за настаняване на поклонници, владишки покой и някои други стаи за настаняване на официални лица. Но най-главните постройки във външната част били староприемницата и болницата. Освен това имало и работилници… Малко по-далеч от външната част се намирал параклис и монашеското гробище“.

Сега от всичко това бе останал само главният манастирски храм и част от южните стени, върху които бе построена малка камбанария. Не бяхме чули кога е призовала за Вечерня, но влизайки в храма, видяхме, че тя вече е започнала. Свещеникът – млад, много старателен и благоговеен, едновременно служеше, пееше и четеше на клира. След Вечернята се запознахме с него. Казваше се Николай. Както ни разказа, животът му от раждането насам преминава под небесната закрила и помощ на св. Николай Мирликийски Чудотворец.

Имаше предвид, че при раждането му са му дали името на св. Николай, потвърдено и запечатано в тайнството Кръщение. В Александруполи служи в митрополитския храм “Св. Николай” и сега, когато е изпратен тук по заместване, е между св. Николай и св. Богородица – двата големи проскинитария отляво и отдясно на иконостаса. Единият – посветен на Успение Богородично, другият – на св. Николай. После се извини, че трябва да се прибира в Александруполи и ни остави да се помолим свободно и без да бързаме, защото затваряли храма чак при залез слънце.

Вековете кадене и човешката намеса бяха оставили своя отпечатък върху стенописите. Въпреки това образите на светиите се различаваха ясно и позволяваха да си създадем представа какво е било църковното изкуство през Комниновата епоха. Едрите им фигури и широки лица с големи и изразителни очи силно напомняха за фаюмските портрети от Египет…

Светци воини стояха на безмълвна стража в горния регистър на една от стените. Ликовете им излъчваха онази воинска решимост, с която са служили на кесаря, но са отдали и Божието Богу (вж. Марк 12:17), завършвайки мъченически живота си в името на християнската си вяра. Светители в архиерейско облачение са обърнати по посока на светия олтар като участници в продължаваща, но невидима за телесните очи литургия. В куполното пространство „Преблагият Христос с Богородица Козмосотириса (Спасителка на света) са изписани по такъв начин, тъй че образите сякаш са живи и малко остава сладко да проговорят на онзи, който ги гледа…

А Бог винаги ни говори. Не малко, а постоянно. И тогава трябва да замълчи всяка плът човешка, да стои със страх и трепет, и нищо земно в себе си да не размишлява…“ (из Василиевата литурги за Велика събота), за да чуе Божия глас, идващ към човека като почукване по вратата на човешкото сърце (ср. Откр. 3:20).

Сред грохота на страстите, бушуващи в душата му, Исаак Комнин успял да чуе, че Господ стои при вратата на сърцето му и Му отворил. След това напуснал света и дошъл при делтата на р. Еврос, сред блата и извори, за да устрои за себе си и за желаещите да го последват място за истинско покаяние. В устава, съставен от самия него, изисквал от монасите всеки ден да се молят за прошка на греховете му чрез съставената от самия него молитва: „О, Божия майко и Владичице, избави прибягващия при теб твой раб и ктитор Исаакий чрез ходатайството си пред твоя Син, Когото държиш в Своите пречисти обятия, от бъдещото наказание“.

Когато излязохме от храма, невидимата ръка на Твореца полагаше върху опънатото като безкрайно платно небе първите залезни цветове. Въпреки това все още бе достатъчно светло, за да се отправим на свободна разходка по улиците на Ферес. Към това ни предразположи и идващият от реката вечерник. Тръгнахме по най-близката до нас улица и съвсем скоро се оказа, че свободната ни разходка е отново път към храма. Улицата ни изведе на малко кръстовище, откъдето се виждаше извисилата се над околните сгради камбанария.

Принадлежеше на нов храм, изграден на две нива. На горното ниво се намираше същинският храм. Към него водеше мраморно стълбище от чиято площадка се виждаше целият квартал. На долното ниво вероятно се намираше канцелария, а може би трапезария и други помощни помещения. Сега обаче и горе, и долу беше затворено. Все пак се изкачихме до площадката. Поклонихме се пред затворените врати и се наредихме за снимка.

Тогава я видях. Облечена в черно жена, бързаща по улицата и определено насочила се към нас. Поемайки си дъх в подножието на стълбището, тя не ни изчака да слезем, а сама се изкачи и след като взе благословение каза, че името ѝ е Кристалия.

Видяла ни от двора на къщата си, където празнували рожден ден. Помислила, че сигурно искаме да влезем в храма, затова оставила близки и приятели, и дошла да ни задържи, преди да си тръгнем. Помоли да изчакаме, докато извика клисаря или вземе от него ключа за храма и ни отвори. Докато осъзнаем какво се случва, тя вече слизаше обратно по стълбите. Върна се сама, но с ключа. Отвори и ние влязохме. В притвора ни посрещна подова мозайка с изображение на кошута, пиеща от поток (вж. Пс. 42:1). Поставена на това място, тя препращаше мисълта и към друг стих от Псалтира: „Желая по-добре да бъда при прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието“ (Пс. 83:11).

Храмът беше посветен на Въздвижение на Честния Кръст Господен и явно с тази цел, тези, които са го проектирали, го бяха издигнали нависоко. Пред иконите като незаспиващи молитви трептяха пламъчетата на кандилата. Ухаеше на тамян, сякаш някой продължаваше невидимо да къди. Вниманието ни привлече голяма икона, пред която горяха множество кандила. Беше отново на Св. Богородица Козмосотириса. Под нея иконописецът бе изобразил цялата географска област Тракия, отбелязвайки по-главните ѝ градове. Зарадвахме се, че сред тях бяха Пловдив, а още Хасково, Асеновград и Ивайловград. Божията майка милваше душите ни със своя благ образ, простряла покрова си над всички – свидетелство, че за Спасителката на света, така както и за нейния Син, няма граници и етноси, „няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски…“, защото всички са едно в Христа Иисуса (Гал. 3:28)…

Същото се отнасяше и за Кристалия. Гледах я как се отдалечава – отново така бързо, както и дойде при нас, и си казах: ето истински православен християнин, в когото няма лукавство (ср. Иоан 1:47). Чрез извършеното за нас тя достойно отговори на Христовите въпроси: „Ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?” (Мат. 5:46-47).

Каква награда можем да очакваме за онова, което сме длъжни да правим? А това означава да обичаме най-близките си: членовете на семейството, колегите, приятелите, съседите, хората, с които общуваме всекидневно. За обичта, която им дължим, не трябва да търсим похвала. За тази обич св. Иоан Златоуст казва, че е наш дълг. Но ще получим святата награда Бог да ни нарече Свои приятели (вж. Иоан 15:15), ако нахраним гладен, напоим жаден, или подслоним странник (вж. Мат. 25:35).

Тази мила жена от Ферес няма за загуби своята награда, защото остави близките си, за да ни нахрани и напои духовно, отваряйки ни храма. Странници в името Христово, каквито са православните поклонници – г-жа Кристалия ни подслони в дома Господен, давайки ни възможност да отдъхнем в подножието на Светия Кръст. А нали там трябва да бъде и нашият дух? Един боговдъхновен химнограф бе съставил благодарствени стихове за това:

„Аз виждам Твоя Кръст – той е заради мен. Моят дух е в праха пред Кръста: тук е тържеството на любовта и спасението, тук не замлъква навеки хвалата: Алилуя!“*

Кристална нощ е вече над Ферес…

*Митрополит Трифон, Благодарствен Акатист „Слава Богу за всичко“, Зографски манастир, 2002 г.