Крайното време
2011 – как изпратихме една трудна, мъчителна година? Година на изпитания. Година, в която се съмнявахме непрекъснато, най-вече в себе си, в собствените си устои. Година на крайности и противоречия – самите те доведени до крайност. В която би трябвало вече да сме разбрали, крайно време е, че повече не можем да желаем, живеем, да даваме подслон на толкова антагонистични импулси, нагони, стремежи.
2012 – дали ще сме вече по-уверени затова, което е най-важно за нас, в това, без което не можем? И като цяло, и по отделно. Защото то е едно и в двата случая.
Не ли време вече всички да разберат, да усетят, че Божието присъствие е навсякъде около нас и без него вече не можем да живеем и един миг? Без да сме верни на истината, а не на това какво е угодно за нас или за някой друг? Изборът е необратим, неизбежен, но и неотложен процес.
Но за да продължим напред трябва да изхвърлим много товар, много излишен товар. От нашите пристрастия, от вкоренени, удобни и сигурни навици. Да разрушим лъжливи устои – иначе няма как да стане… За да не се превърне отново поредната година в година на оцеляване, а на нов градеж, на пробуждане, отрезвение и просветление. А за това трябва да се изчистим от всичко излишно, натрупано-претрупано.
В този толкова забързан, прединамичен свят смятаме, че може да оцелеем и да се чувстваме добре като редовно сменяме заниманията, лицата, идентичностите си, без много да се замисляме за думи като отговорност, вярност, идентичност. Мислим, че това е нормално и не се притесняваме особено от последствията, които оставяме след себе си, от реакциите, които предизвикваме у другите, като така подтикваме и тях да постъпват безпринципно, безотговорно и безидейно… но след това се питаме кои сме, накъде и защо вървим и накъде трябва да вървим.
Често имаме нужда от пристан, от утехата на ценности, които не търпят промяна, а в едновременно с това повтаряме неуморно, че във времето, епохата, в които живеем няма нищо сигурно, нищо установено и трайно.
Най-тъжното от всичко обаче е, че сме роби на своите желания и амбиции, измамно смятайки, че следвайки ги, сме свободни. В същото време не даваме пет пари за това, без което не можем – това, което храни душата и духа ни, смятайки, че то е лукс. Но то е хляб насъщен. Вместо това обаче правим обратното – служим на своята вътрешна разпокъсаност и многоликост, което е най-малкото нехигиенично.
Мнозина не приемат Божиите истини и заповеди, намирайки ги за консервативни, ограничаващи, сякаш наложени от някакъв строг властелин или баща, несъзнавайки, че така проектират върху Него собствената си визия за родител и най-често собствения си ограничен и крайно пристрастен опит от личния си живот. Смятаме че нашата преценка е най-вярната и най-сигурната за нас самите, след като тя просто е една представа. Смятаме, че собствените ни сили са напълно достатъчни, за да постигнем всичко и да сме щастливи и задвижени от всичко това, тичаме след проредната своя реализация, поредната своя цел, с убеждението, по-точно със заблуждението, че светът е крайно отностителен, мимолетен и временен и някак всичко е позволено– стига да го искаш. И сега, тъкмо сега е времето да вземем от него, каквото можем, че да го инвестираме и в бъдещето.
Но защо ли обаче след всяко постижение в нас се разширява все повече онази празнота – празнотата от неразбирането, празнотата на безмислието, пустотата на разбитите илюзии, след които неизменно имаме нужда от опора, от нещо сигурно – в този свят, който непрестанно обявявахме за несигурен и релативистичен, за безкрайно променлив и това безрасъдно ни радваше, развърваше ни ръцете да правим, каквото си искаме. Сякаш той е длъжен да обслужва нашата безспирна консумация, ненаситната ни и безогледна жажда за удоволствия. Искаме да намерим сигурност, но къде я търсим – в този свят на ефимерности, неустановеност и противоречия?!
Колко мъчително се оказва за човека, за нас, да спрем собствената си инерция и да се опитаме първо да чуем и да разберем Божията воля. Защо ли ни е толкова трудно да осъзнаем, че когато оставим живота си в ръцете на Бог като наш водач и закрилник, не пасивно или мързеливо, а с упование, че Той знае, промислил е и устройва най-доброто за нас, животът ни естествено ще придобие хармоничен и подреден вид и ние ще бъдем свободни човеци.
Трябва, наложително е, животоспасяващо – и за душата, и за тялото е да ги пречистим, очистим, осветим. Кой обаче може да направи всичко това? Само Бог.
„О, Господи, Владико на Моя Живот“, както се обръща в най-известната си молитва св. Ефрем Сирин, измий нашите черни страсти, изчисти грешния ни ум, защото нямаме друго упование освен Тебе! Просвети сърцето ни, научи ни на Твоята воля, защото без Тебе нямаме надежда.
Безгранична е Божията доброта, безкрайни са даровете, които Той излива към нас ежедневно. Да отдадеш живота си на Бог не означава да бъдеш аскет и да оставиш всичко друго, а да подчиниш всичко на благодарността и преклонението си към този, на Когото дължиш своя живот. Човек трябва да постави собствените си желания и амбиции в служба на Бог и на другите, не само защото това са двете най-кратки Божии заповеди, а просто защото това е потребността и пулсът на собствената му душа.
Както и да живеем обаче, ще дойдем неизбежно до момента, в който всичко ще се сведе до няколко много прости, основни истини – и житейски, и всемирни. И до един въпрос – живели ли сме плътски или сме живели духовно…? Защото както много проникновено казва Св. Симеон Нови Богослов за хората в света – „Едните живеят плътски, а другите – духовно“.
И, казано по друг начин – трябва ни висота на призванието, висок хоризонт – защото те не само са възможни, те са жизнено необходими за всички. Не случайно Бог казва още в Стария Завет – „Бъдете свети, защото аз съм свят“. Съвършенството не е утопична невъзможност, а повеля на душата и духа ни, викащи ни към Бог, стремейки се да върнат обратно изгубената си цялост, чистота и единение с Всемирния Творец.
Да отдадеш живота си на Бог не означава да изоставиш всичко и всички, а да го подчиниш на Божията воля, която трябва първо да усещаш, после да разбираш и накрая да следваш. А да го подчиниш, означава да го отдадеш. Съзнателно и свободно, за да бъдеш още по-свободен.
Да живееш християнски не е нещо догматично, фанатично и сковаващо-ограничаващо, а просто да живееш като пълноценен човек – тихо и смирено като предан служител на доброто и истината, който знае, че служенето в име Божие и заради другите е единствената истинска, достойна благодарност към изобилните дарове на Бог. Но и нещо повече – единствената пълноценно и истинско осъществяване на дадените ти от Бог таланти.
“Вкусете и вижте колко Бог е благ“ – се казва в псалмите… Но ние или не искаме да вкусим, или ако вкусим, твърде бързо забравяме и бързаме да търсим напразна радост и утеха в ежедневните си занимания, желания и амбиции, напразна – защото и радостта, и утехата, и щастието, което жадуваме са празни, немислими без Бог.
Защо обаче толкова се страхуваме да вкусим и да пожелаем Бог с цялото си сърце и целия си ум, както сам Бог Иисус Христос Сам ни завещава? Та нашето преобразяване, това към което толкова много се стремим – да бъдем истински и цялостни човеци е възможно да стане даже и в един миг, ако Бог реши. То е в Негова власт. И най-вече, ако го пожелаем така силно, че душата да извика, както много проникновено отбелязва в една своя проповед дякон Кураев, като отдадена към Него и надяваща се на Него Едничкия. Да се предаде на Него само и остави целия си излишен товар, непосилната тежест на собствените си страсти и пристрастия, която само може да го тегли надолу и назад, така че всяка духовна промяна да е кратка и временна. И по този начин каква е ползата ни, ползата за душата и живота ни, че понякога се успокояваме, успокояваме съвестта си, понякога се измиваме и по-точно биваме измити, ако в крайна сметка, както казва Св. Симеон Нови Богослов, умът ни, душата ни не бъдат осветени от Бог, чрез Светия Дух? Така че вече да сме други, истински, действително образ и подобие на своя Творец и Бог?
Всички, които са го изпитвали, знаят колко леко е, когато усещат Божието водителство. Как е ясно и спокойно на душата и как иска да пребивава само в Божието присъствие. И колкото и да се стараем, няма дори мъничко да можем да се отблагодарим за всички Божии благодеяния, изобилно изсипани върху нас. Но ако изпълняваме Неговите повели, както се казва в Библията „вложени като закон в сърцето ни“, ще видим как Неговият план за нас е съвършен и как можем да разпознаем и разберем това, което ни е нужно. И тогава човек е способен да се отпусне в Божията воля и да не се напъва за неща, които не са в неговата власт, да не е роб и жертва на цели и амбиции. И да знае, че БОГ е решил всичко по най-добрия начин за него. Всичко така или иначе е в Неговите ръце – от какво да се притесняваме, за какво толкова има да се грижим тогава?
Много правилно св. Симеон Нови Богослов казва, че когато умът не може вече да търпи предишната си порочност и мръсотия, започва да прави всичко възможно да не огорчи Своя Творец.
„И не оскърбявайте Св. Дух Божий, с Когото сте запечатани за в деня на избавлението“ , казва св. апостол Павел в посланието си до Ефесяни. А ние оскърбяваме Духа винаги, когато се усъмним в Неговия съвършен промисъл и особено когато търсим всичко друго на него, нерядко и обратното.
Защо казваме смятаме и казваме, че вярваме в Него, а всъщност не Му се уповаваме, не вярвам, че той е устроил, както се казва в свое време, всичко най-добро за нас.
И както св. Симеон е носел Бог и Божието слово, Божието пророчество в сърцето си, живял е с тази мисъл и това чувство целия си дълъг живот, за да дочака накрая мига, който Бог му дарил, но някак в знак на неговото упование – а именно да държи Въплътеното слово, малкото пеленаче Иисус. Защото е вярвал истински.
Нима е толкова трудно да имаме онази вяра, онова упование, които е имал някога св. Симеон Богоприемец?
Ние не си даваме сметка какво значи човек да бъде „образ и подобие на Всевишния“, както казва св. Симеон Нови Богослов, на Всемирния Творец и Вседържител – каква огромна сила, благодат, но и отговорност крие тази истина, която не е тайна, а явна, явена. И коренно, радикално различен начин на живот…
Защо по-често не се обръщаме с доверие и упование към Бог, когато ни е тежко и трудно и се чудим кой път да поемем? Нима Бог не е силен и способен да отвори очите ни и измие душите ни? Та той е отворил своите обятия и е готов във всеки момент да ни даде всичко. Единствено ние да пожелаем и да се обърнем дори само към него…Той, Той Самият ще се затече към нас, вместо ние да го направим, ще стори нашата крачка, защото ни обича. Защото Той е истинският Баща, както е този от евангелската притча за Блудния син, каквито всъщност сме всички ние…
Защо ли обаче Бог е избрал в притчата да има точно двама сина…? Защото просто двамата побират в образите си цялото човечество. С една обща характеристика – неблагодарност, от което идва и реалното непослушание и при двамата. А то от своя страна говори не за друго, а за липсата на съзнание. И непослушанието и на двамата братя някак много прилича на Адамовото. Да живеят мирно при баща си и да ползват всички блага за тях се оказало недостатъчно.
Малко по-на заден план обаче остава като че ли цялостната жизнена позиция на големия брат. Цял живот той се трудел неуморно и предано, но сякаш, от реакциите му виждаме, че не е бил удовлетворен, че пребиваването в дома на отца му е бил товар и бреме за него, за да очаква така неистово похвала, която баща му просто е изразявал без видими жестове. Той явно е работил за себе си, за своя чест и слава, които чакал все някога да получи от него. И най-вероятно затова и не получил директно, защото изисквал и бил по своему неблагодарен, роптаел срещу това и значи срещу съдбата си. Роптаел срещу баналното си и пусто трудово ежедневие, срещу това, което имал – даром от баща си и срещу това, за което се трудел. Трудел се за баща си, за общото благо, а всъщност явно за себе си. И затова е бил неблагодарен.
А не бил ли и Адам така? И дори без да се е трудел…е бил някак неудовлетворен, не му било достатъчно и не го съзнавал, за да се изкуши и престъпи Божиите повели, повелите на Отца си. И той не могъл да се зарадва с Бащината си радост, отредена за него, за тяхното единство. Както и големият брат не могъл да живее щастливо и с бащината, и с тази на по-малкия си брат.
Чия драма обаче е по-голяма? На по-малкия или на по-големия брат?
Всъщност по-малкият брат е излязъл от нея, излязъл е от нея от момента, в който е решил да се опомни и разбере какво е пропилял и изгубил…и да „влезе в себе си“, както се изразява притчата. Да обърне взора и хода си към родното, към своето си и към бащиния си дом.
А при големия брат е тъкмо обратното. Макар и постоянно у дома си, неговият поглед е сякаш насочен навън. Обратно на малкия той не е в себе си, макар и привидно при себе си, у своето си, у дома си, защото живее с тежестта на нуждата от признателност, от лекота и свобода, които няма. И затова не е удовлетворен. Всъщност той е истинският изгнаник, защото живее без сърцето си и така остава нещастен.
А бащата? Та той бил щастлив да даде, да сподели всичко, което имал със своите синове, да се зарадва с тях, с това, че са заедно. Защото нима за себе си живеел?
Бог е приготвил за всички нас най-доброто и само чака да ни го даде, чака ние да сме готови. Но ние не искаме този дар, искаме да се отделим от Него и да си имаме своето, наше си, което да кътаме като имане, над което треперим. Искаме да сме самостоятелни, независими. Смятаме, че служението на Бог е ограничаващо за нас, недостатъчно и търсим да вървим по своя си път, без да знаем, да си даваме сметка накъде всъщност ни води той.
Бог Иисус Христос дойде, за да едини нашите души със Себе си, със Светата Троица – това беше и е заветът Му с нас. И за да стане това, за да направим това със себе си, не е нужно да мъдруваме много, много да разсъждаваме, много да говорим и анализираме. Не – достатъчно е да се вгледаме в Неговите думи и в светите писания, но най-вече да имаме чисто и съкрушено сърце, което да приеме Бог изцяло, Бог за свой наместник. И тогава Бог ще подреди всичко по най-добрия начин за нас, а той неминуемо е най-добрият и за другите. Защото всички липси, нужди, амбиции, които имаме не струват в сравнение с това, което правим или не правим за другия в име Божие и според неговите заръки, най-важната от които е – „Нова заповед ви давам – да любите един другиго, както аз ви възлюбих“ (Йоан, 13:34,35). Защото всъщност то е, което остава. То е, което ни прави щастливи и блажени или празни и нещастни. И то е, което ни осветява в един живот, който минава като сън и миг.
Единственото, което е нужно на всеки един, е да се обърне към своя Господ Бог и към себе си. Със съкрушено, смирено и покайно сърце…И с ясното съзнание какво прави и какво е направил със себе си и какво Бог прави ежесекундно с него и за него. Защото Нашият Творец е завещал светостта и съвършенството като мяра не за избрани от него, а за всички. С едно просто обяснение – идентично и в Стария, и в Новия Завет – „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец“ , по думите на Бог Иисус Христос и „Бъдете святи, защото аз съм свят“ – по тези на Бог Отец.
Страшно обаче е човешкото мълчание. Мълчание, идващо от слепота и глухота. Човек не обича истински своя Бог, не му вярва истински и затова не обича истински и не вярва истински и на себе си. Той иска, търси, пита – от Бог, да му помогне…за да направи своето си, за да изпълни отново и отново своята, а не Божията воля – и затова продължава и продължава все да иска, пита и търси – без да може да спре. Ние не чуваме Божия глас, така както двамата братя не чували бащиния , а само собствения си. И не разбрали, че всичко тяхно е било винаги в дома на Отца им. Единственото, което е било нужно, е да го осъзнаят и да протегнат ръце, за да го имат. Да благодарят, за да се отворят очите им.
Неслучайно св. Григорий Палама, тълкувайки притчата за блудния син, смята, че имотът, който двамата братя имали, а малкият така безразсъдно пропилял, е всъщност ума, който Бог ни е дарил. Без него просто не можем да имаме трезва преценка за себе си и света.
Защото покаянието и благодарността правят така ние да дойдем „в себе си“ подобно на блудния син, да видим, съзнаем и намерим себе си, такива, каквито ни е дадено, дарено да бъдем. И така да заживеем, за да сме блажени. Тогава и да паднем, лесно ще станем – защото знаем защо и как…
А който не търси своето и похвала за себе си, признание и благодарност от другите, той мисли за общото, радва се с тяхната радост, иска да ги направи щастливи. Както търси това бащата и Сам Бог. Който мисли така, мисли за единението, за цялото, а не за себе си. И затова е винаги щастлив – защото винаги има на кого да помагаш, а твоето- то пък е неизменно там, където е и чуждото. И то няма да се изгуби, напротив – само ще се преумножи, ако не го търсиш. Затова и Сам Христос е казал – „Който иска да спаси душата си, ще я загуби.“ Бог ни е дал целия Себе си, дал ни е възможност да се обожим. Ако първо изпълняваме неговите заповеди, но и неизменно мислейки как би постъпил Той. Забравяйки за себе си и служейки на едно висше призвание, което обаче е валидно за всички и служи на всички. Защото когато забравим себе си, ще намерим лесно път към Бог и към другия, а оттук и към собственото си щастие, защото то не е нищо друго освен тъкмо това – да забравим да го искаме и търсим.
Защото „Няма любов по-голяма от това да положиш душата си за своите ближни“, ни завещава Бог Иисус Христос.
Неслучайно отец Шмеман определя „възстановяването на любовта“ като „истинския живот на света“ и за да продължим отново в неговия стил, както и в този на отец Мен – осветява света, защото е от Бога. Тя е тази, която ни осенява с благодатта и даровете на Св. Дух и отваря духовните ни очи, за да познаваме и разпознаваме. Ако не се опразним, отречем обаче от себе си, от всичките си идоли, пристрастия и зависимости това няма как да стане, дори да правим добри дела. И ако не знаем за какво е дошъл Христос, както казва св. Симеон Нови Богослов – а то е „да разруши делата на дявола.“ За да му позволим да го направи и в нас, за да се родим отново. За Него, което значи – за себе си. Защото „Няма любов по-голяма от това да положиш душата си за своите ближни“, ни завещава Бог Иисус Христос.
Да приемеш тежестта на другия, да понесеш неговото бреме – и така да го облекчиш, а понякога да му помогнеш да се опомни или да дори се спаси. И както казва св. апостол Павел по този начин да изпълним закона Христов – и то в най-голяма и висша степен. Това всъщност е и „жертва Богу“, за която говори св. пророк и цар Давид и пророк Осия – истинската ни милост един към друг, която идва от дълбината на сърцата ни.
Както казва отец Шмеман – светът в Христос е „такъв, какъвто наистина е“. Когато истински вярваме в Него, тогава светът става наистина това, което е. Тогава всички ние се обновяваме и ставаме такива, каквито сме и винаги сме били в същността си. Ставаме светли божии творения, братя и сестри в едно единно цяло. „И няма ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“, както ни учи св. апостол Павел.
Бог е при човека, винаги, неизменно. Независимо дали усещаме и съзнаваме или не. Но дали човекът е при Бог? Бог страда за човека и се радва с неговата радост, както в притчата бащата за синовете си. Но дали човек страда с Него, за Него? Дали и се радва с Него и за Него? Или се радва и страда само за себе си, вижда само себе си. Та „Бог гладува за обожествяването на човека“ (св. Максим Изповедник).
От нас не се иска много – Бог вече ни е дарил и приготвил всичко и най-вече Себе си. Само трябва да се обърнем, да го видим, да го съзнаем и да го приемем, да го вземем. В сърцата си. И както казва отец Шмеман, Бог Иисус вече е осветил света и нас заедно с него, превърнал го е в общение със Самия Себе Си. Ние просто трябва да направим същото. Но на първо място –да възстановим общността и единението помежду си, които сме изгубили и които в истинския си вид са възможни само в Христос. Защото само в Него като Наш Бог, Изкупител и Спасител може да видим себе си и света, такива каквито са, каквито Той ни е създал. Затова и според св. Атанасий Александрийски Синът „станал човек, че нас в Себе си да направи Богове.“
След като сме Негов образ и подобие, то значи Той ни е дал възможност да сме причастни на неговата светлина и не само да сме отразен образ на Св.Троица, а като сътворен образ и подобие да пребиваваме в нейното битие и я познаваме в молитвата, благодарността и преклонението си.
„Намерен е смисълът на живота; човек, който има вяра и воля да се освободи от самия себе си, от цялата си самост и гордост, придобива дар да стане раб Божи. А истинският раб Божи е и приятел Божи, и син Божи.“ (Архиепископ Йоан Шаховский)
Ако изпълняваме Божиите заповеди, ще видим Бог, което значи да го усещаме, да го усещаме все повече и повече. Ако понесем теготите един на друг, тогава ще имаме мир, ясен поглед за себе и света и най-вече ще усещаме и разпознаваме Бог и неговото присъствие. Давайки първенство на интереса на брата си, всеки получава нужното и най-доброто и за себе си, защото не го търси, а и защото то идва от другия, чрез Бог.
Ако приемем другия като реално, осезаемо Божие присъствие, като автентичен образ и подобие Божие, каквото той е и то повече от мен самия даже, защото е отвъд мен, Божият поглед към мен самия, то отношенията ни биха имали съвсем друго измерение. Бихме се хранили и захранвали с тях повече от всичко друго.
Вече не е достатъчно да бъдем добри. Трябва да станем това, което сме – създания от светлина, за да носим и даряваме тази светлина. И нищо по-малко от това не е достойно за нашето призвание. Иначе напразно сме живяли. Дори добрите ни дела ще отидат нахалост. Ако самите ние не сме станали светлина…
А то ни е завещано още от Стария Завет – „Бъдете Свети, защото Аз съм свет.“. И не случайно, не метафорично казва това Бог Отец, а като неотменна необходимост, почти императивно, без намеса обаче в собствената воля. Защото в противен случай ще бъдем не образ и подобие, а просто едни просяци, молещи за подаяния и задоволяващи се с трохи и огризки.
А не може да сме, ако нямаме съзнанието за преклонение и благодарност –пред Твореца и Отеца, пред ближния. Преклонната и благодарна душа придобива просветление за това, което прави и най-вече чистота, мир и увереност, че то е най-доброто и е за слава Божия и в служба на другите.
Всеки от нас носи огромна отговорност за състоянието и живота на всеки друг, но и на целия свят. И това не е фанатизъм или утопия, а съвършена, макар и нерядко болезнена, сурова реалност. Литургийните четива често ни призоват към единомислие, но единомислие се постига с понасяне на чуждите немощи, с естественото, но задължително приемане на чуждото различие. Нашата храна е не само словото Божие, а и конкретните му измерения в отношенията едни с други.
И отново да си припомним думите на Архиепископ Йоан Шаховский – „Намерен е смисълът на живота; човек, който има вяра и воля да се освободи от самия себе си, от цялата си самост и гордост, придобива дар да стане раб Божи. А истинският раб Божи е и приятел Божи, и син Божи.“
Може би най-големият ни проблем, е че постоянно искаме това, което вече имаме и от което често безразсъдно и неистово бягаме. Бягаме не само от кръста си, по-тъжното и трагичното е, че бягаме от наследството си, от това, което е наше, но няма кой да ни го каже, потвърди и убеди, ако самите ние сме слепи. Бягаме с една дума от себе си, смятайки, че някъде трябва да се изградим, че някога и някак си трябва да станем нещо. И не разбираме, ако смятаме, че това е процес на превръщане, на ставане. Да, то е процес, но процес на разцъфване, узряване на това, което вече сме. На осъзнаване, приемане, благодарност и преклонение, че всичко е в нас и че „…че царството Божие вътре във вас е.“ – по думите на св. апостол Павел.
Бог ни е дарил съзнанието, волята да градим себе си според това, което е заложил в нас, а не според нашите представи и амбиции, които често се оказват измамни. Дал ни е от собствения си дух, създал ни е с душа чиста, която измива и обелва всеки път щом се покаем. И няколко прости заръки, които дори нямат тежестта на заповеди, в смисъла, в който го разбираме. За да сме блажени… А сме ли?
При положение, че имаме всички условия за това. И пак думите на архиепископ Йоан – „човекът придобива дар да стане раб Божи. А истинският раб Божи е и приятел Божи, и син Божи.“
Всичко, което имаме е дар. Дар, за който никой не иска да си платим. Но можем поне да бъдем благодарни и да отвърнем достойно. Как? Като живеем достойно, с всичко хубаво и уникално, с което сме създадени. И да го раздаваме, защото то нито е наше, нито е за нас – дарено ни е, за да го даряваме.
Бог ни е направил свободни. Но ние сами избираме, и то всеки ден, да сме роби. Роби на безкрайните си желания и амбиции, на инстинктите и страховете си, на жаждата си да се харесаме– на себе си и на другите. На ума и сърцето си, отровени от нашето себе. А после плачем и търсим защо не сме свободни и щастливи…
Търсим сметка наляво и надясно И най-вече от Бог – Когото не признаваме или от Когото само можем да просим като просяци, но със счупени панички или да Го извикваме като наш съдружник, когато имаме нужда от помощник, от гарант за нашите си дела. А те нерядко са грешни и недостойни.
„Ние, хората, сме изхабени грошове, изгубили царския лик върху себе си. Ние сме само късчета дрънчаща мед. “ (Архиепископ Йоан Шаховский).
Защо Той не е направил това или онова или защо пък го е направил? Защо не живеем истински? И в крайна сметка – защо ни е създал такива? Ами просто защото не живеем! Въобще. По-скоро вегетираме, съществуваме в най-добрия случай. И нима някой ни е виновен? Та Бог вече ни е дарил всичко, всичко имаме в себе си и около себе си и то е и наше, и не е – защото всичко е на Бог, както и самите Ние. А Той е навсякъде – особено в това, което дарява. Както проникновено забелязва мистикът Майстер Екхарт – Бог присъства във всеки свой дар първо като Себе си.
Че Бог ни е казал вече всичко, дарил и предал ни е всичко и най-вече Себе Си. На 100 процента. А ние дали сме му дали и един? Ако сме му дали – дали сме на себе си. Ако сме – щяхме да усетим и нямаше да просим, а да творим от себе си доброта и красота като образ и подобие на Него и да бъдем винаги благодарни.
Но ние сме тъкмо в позицията да двамата братя – неблагодарност, непослушание и липса на съзнание. За разлика от бащата, който търси само как да даде и отвори очите на синовете си, дори вместо тях прави крачките към загубеното единство – и на дома, и на душите.
И отново подобно на тях търсим някъде другаде нещо различно и по-добро, някаква жалка имитация на всичкото, което вече имаме и от което сме се ползвали и се ползваме без да съзнаваме всичко това. И като тях пак – без да имаме смелостта да променим радикално живота си.
И затова сме празни.
Ако не се смирим и не разберем, че Бог е „всичко у всички“, както ни напомня литургията и без Него нямаме нищо, абсолютно нищо, нищи сме, целият ни живот ще изтлее пуст и прозрачен в безмислено и отчаяно лутане, във временни залъгалки без стойност. В една игра в една борба на сенки, в която губим все повече светлината и достойнството на личността си.
Да паднем пред Бог и да изплачем като блудния син – “Съгреших пред Теб и не съм достоен да се нарека твой син!”. Не мога да се справя сам със заблудите и греховете си, непрекъснато, безкрайно греша, спаси ме! Вразуми ме и ме просветли. Не ме отритвай от Себе си, научи ме на Твоята истина, защото тя е вечна благодат и спасение, защото е “закон вечен”, както казват псалмите. Защото си „благ и човеколюбец“ , както трябва да изповядаме с отрезвителен зов заедно със св. пророк и цар Давид, но „пред Теб няма да се оправдае никой“.
Нека извикаме като него – „От ранни зори духът ми се стреми към Тебе, Боже, защото Твоите повели са светлина на земята”. Да го извикаме и в името на и за всички, които също викат към Него, без да знаят или да си признават, че е така…
За да стане Бог „всичко във всички“ (1 Кор. 15:28) Защото Майстер Екхарт е напълно прав, когато казва, че всеки „който търси нещо у Бога, той, както много пъти съм казвал, не знае какво търси.“ Защото не търси Сам Бог, Бог в Неговата цялост, единственост и пълнота, а „обича Бога заради нещо друго, което не е Бог“.
А нима всичко друго ще бъде достойно и удовлетворително за такъв човек?
Ние сме винаги скъпоценни, безценни в Неговите очи. Защото знаем – дори една душа е по-ценна от целия сътворен свят. „Вие сте скъпо купени. Не ставайте роби на човеци“ – както ни завещава св. ап. Павел. Нито и на каквото и да е друго, даже и на най-благородната идея.
„Защото всички сте едно тяло“ – както ни завещава Бог чрез св. ап. Павел в посланието до Колосяни. Абсолютно всички сме едно тяло… в тялото Божие, в тялото Христово.
