Фрагменти от паметописа на един обикновен християнин

Източник: Литературен вестник

Големите автори дават и отговори, малките знаят само да задават въпроси. (30.11.1996)

К. С. Луис отбелязва с основание, че ние не сме собственици на „своето“ време. Ето защо времето, отдадено на Христа, е отишло при Този, на Когото принадлежи и без това по право. Положението ни на грешници ни е превърнало в крадци на Божието време. (16.12.1996)

Сега като че ли си давам пълна сметка за смисъла на притчата за талантите и особено на нейното финално изречение: „На този, който има, ще се даде, а на този, който няма, ще се отнеме и това, което има.“ Смисълът трябва да бъде търсен в паралел с други притчи и символически жестове на Спасителя. Иисус Христос иска от нас да принесем плод. Плод, достоен за нашето покаяние, плод, достоен за нашето обръщане към Него, плод, достоен за Божии чеда. От заровеното в земята семенце може да поникне цяло дърво, но ако по това дърво няма плодове, в които да има други семенца – каква полза от клонака и от листака? Каква полза от шумата и пищните цветове – ако няма плод, с който човешкият глад и жажда могат да бъдат утолени? Ето я връзката с епизода за безплодната смоковница – онзи, който е заровил поверения му талант в земята се оприличава на безплодната смоковница – на нея ще й бъде отнето и това, което е имала, т.е. пищното „облекло“, от което няма полза. Безплодната смоковница, лозовите пръчки, които не раждат, заровеният в земята талант, семето, хвърлено на камениста почва – това са образи, които ни водят все в една и съща посока, посоката на погибелта. Безплодната смоковница е обречена на изсъхване, нераждащите лозови пръчки се отрязват и се хвърлят в огъня, заровеният талант е отнет от притежателя му, а самият той е хвърлен във „външната тъмнина“; не можем да очакваме по-добра съдба и за душите, в които Божието слово не пуска корен. Притчата за талантите често е била разбирана само по отношение на природните дарби, които Бог е вложил в нас, а не във връзка с благодатните дарове на вярата (Духа), които придобиват смирените и чисти сърца. Но дори и природните дарби, които са ни поверени без никаква заслуга от наша страна, могат да се окажат само пищно и ненужно облекло в деня, когато Бог ни поиска сметка за тяхното употребление. Ако красноречието не ни е помогнало да обърнем нито един човек към Бога или да защитим правдата, ако знанията не са ни послужили, за да свидетелстваме за истината, ако мъдростта ни е накарала да се засрамим от името на нашия Спасител – каква полза от почитта и славата, която сме си спечелили в очите на хората? Ние сме спечелили света, но сме загубили душите си. (23.01.1997)

Ако нещо в църковното учение не отговаря на Истината, то църковното учение трябва да се нагоди към Истината, а не Истината – към църковното учение. (28.01.1997)

Ако животът ни е истински богосъобразен, нима няма да бъде и природосъобразен, съобразен на нашата истинска природа? (28.01.1997)

От два века насам европейските народи (бих могъл да напиша и „европейското човечество“) се люшкат между две крайности: индивидуализма и колективизма. Имаме ли все още време, за да се опитаме да поставим махалото в равновесно положение? (23.02.1997)

Преобладаващата нагласа в трите основни християнски вероизповедания към историята на Църквата: болшинството от протестантите се държи все едно, че след формирането на първоначалната Църква историята е спряла и вече нищо съществено не се е случило освен Реформацията; болшинството от православните християни се държи все едно, че преди трайното установяване на православните традиции не е имало история на Църквата; болшинството от католиците се държи все едно, че истинската история на Църквата е започнала заедно с утвърждаването на папоцезаризма и на монархистично-абсолютистичния принцип на църковно управление… Това все едно, че „на трета степен“ е резултат не само от различните културни и исторически традиции, свързани с трите вероизповедания, но и от тенденцията всяко едно от тях да се самоопределя, като се разграничава от останалите и абсолютизира някоя своя черта, превръщайки я в изкривяване. (25.02.1997)

Релативизмът е блато и колкото повече се стремиш да излезеш от него, колкото повече ръкомахаш и се напъваш, толкова повече потъваш. На такъв човек може да помогне само някой, който е отвън, който е стъпил на здрава почва (най-често самият той е измъкнат преди това от друг).

Но има и по-страшен вариант: да си вътре в блатото и да потъваш, без да си даваш сметка за това, без изобщо да забелязваш какво става с тебе и около тебе.

И най-страшното: да си се удавил, без изобщо да забележиш. (30.07.1997)

Когато се представим пред Бога, Той няма да ни пита колко сме учили, а за какво сме употребили наученото. (02.08.1997)

Едно от най-красивите неща на този свят: спящо бебе. А още по-красиво: усмихващо се бебе. (28.08.1997)

Изглежда, че среднощната борба с някой хитър комар, въпреки цялата си комичност, наистина може да служи като добра алегория за борбата на човека с греха или с греховния навик (както смята и Дж. Бънян) : Бог допуска греховният навик да „жили“ човека, да изсмуква кръвта му (която е образ на душата); човек започва да бодърства, запалва лампата на бдителността, моли се този почти невидим враг да падне в ръцете му и тъй като сънят в един момент все пак надделява, комарът продължава да го хапе и мъчи; все пак – вече изпохапан и изнервен – човекът продължава да се надява, че комарът ще увисне най-сетне в полезрението му и в един момент наистина го вижда – самоуверен, оял се и с приспана бдителност комарът е предаден в неговите ръце. Тогава с един точен, бърз и безжалостен замах човекът слага край на борбата. (02.09.1997)

Най-уязвимото място на т. нар. „източни религии“, във всичките им варианти, е в безличността на техните божества, в техния „панвсичкоизъм“ (както се изразява Фр. Шефър), който никой човек, никоя личност, формирана в европейската културна традиция, не би могла да обикне истински. Човек не може да обича истински нещо, а може да обича истински само някого и в това e най-силното предимство на християнството – в любовта на страдащия Богочовек Христос към нас, смъртните и немощни човеци. Него ние можем да обичаме и знаем за какво да Го обичаме. (25.09.1997)

Не е сигурно, че чрез абсолютната свобода човек може да стигне до истината, но е сигурно, че абсолютната истина ще ни направи свободни. (11.10.1997)

Доказателството, че безбожието ражда престъпност е пред очите ни, тъй че няма нужда атеистите да се морят със създаването на философии, стремящи се да ни убедят, че вярата не е непременно основание на морала. (30.10.1997)

Може би загубата на „господството“ на френския език като език на културния елит в световен мащаб може да се разглежда и като шанс за него (а не само като трагикомедия с носталгичен привкус) – нещо като загубата на господството на католическата църква в светските дела. (21.11.1997)

Едно от най-големите ни изкушения е да тръгнем в посока, обратна на кръста – само и само да бъде той скрит от очите ни – от близкия или по-далечен хълм, планина, море; или, ако вече сме го нарамили, да го захвърлим, без някой да ни види, в най-близката канавка и да хванем насрещния влак… Да бягаме, да бягаме – колкото може по-далече. (29.12.1997)

Има ли по-добър довод срещу междуконфесионалната нетърпимост от този: щом Бог приема другите християни, кой съм аз, та да ги отхвърля? (15.02.1998)

Най-сложното нещо на този свят: взаимоотношенията между хората. (08.03.1998)

Истината изглежда понякога тоталитарна, но винаги носи освобождение за разлика от тоталитаризма, който винаги изглежда истинен, но никога не носи освобождение. (10.04.1998)

Всеки християнин трябва да бъде (малко или повече) и богослов. Другото е недоразумение. (20.12.1999)

Често пъти ние не сме съгласни да носим само игото на Христа, искаме да прибавим към него и тежестта на своите деноминационни предубеждения. Тогава бремето ни наистина става много тежко, трудно за носене. (19.01.2000)

Жененият забравя грижите на ергена. Ергенът не може да си представи грижите на женения. (23.01.2000)

Забраненото знание е това знание, което предлага да ни превърне в богове, но всъщност ни запраща в бездната на греха, откъдето може да ни „извлече“ само неизказаната Божия милост. (10.03.2000)

Лъжливите дилеми пред християнството днес: между икуменизъм (разбран в смисъла на формално обединяване под нечия шапка) и старостилство; между комунизъм и антикомунизъм (разбран като омраза към комунистите); между традиционализъм и харизматизъм (като взаимоизключващи се, антагонистични начала и тенденции); между Изток и Запад (като духовни традиции). Дяволът иска да ни владее, разделяйки ни. А също и „обединявайки“ ни. (07.06.2000.)

Истинската църква е там (т.е. навсякъде), където хората се покланят на Бога с дух и истина. (05.08.2000)

Една от съществените характеристики на Православната църква и православната чувствителност, откроена от К. Янакиев, действително може да бъде описана чрез призива: „Елате и вкусете“. В този привиз няма нищо лошо, но ако той бъде следван неотклонно и на всяка цена, може неусетно да се окаже в опозиция с друг един призив, познат ни от Евангелието: „Идете и научете“. (може би август 2000)

С отмирането на старите паспорти ще отпадне и възможността да се казва, че някой държи снимката на любимата си жена, например, или на децата си в паспорта. При новите лични карти това просто е невъзможно. (19.10.2000)

Срещнах една много дълбока мисъл на католическия светец Йоан Кръстни – че човек се уподобява на това, което обича; че обичащият се уподобява на обичания. Става дума за отношенията между Бога и човека. Когато човек обича Бога (в Господ Иисус Христос), той се и уподобява на Него. Ето още един начин да се стигне до „обожението“. (30.12.2000)

Сигурно не би било неточно да се каже, че можем да разчитаме на хората, но не и да уповаваме на тях, да полагаме своята надежда в тях – разликата е тънка, но съществена. (24.06.2001)

Господи, Ти вършиш нещата винаги по-добре, отколкото бих могъл да ги свърша аз.

Когато Ти речеш, всичко става като на шега и макар да съм направил усилие, струва ми се, че то е като усилието на детето, носено на раменете на своя баща – усилието да се държи, за да не падне. Или като усилието на кормчията, който трябва само да насочва лодката по течението.

Такава е силата на вдъхновението и на Вдъхновяващия. (27.06.2001)

Тази година имам две деца и 98 студенти. (24.11.2001)

Няма основателни причини да бъде отхвърлено становището на православното богословие, че Писанието е само част от Преданието. Въпросът е в това дали не става дума за най-съществената част. (началото на декември 2001)

Как се разминават желанията на децата и на възрастните: дъщеря ми се моли да натрупа сняг, когато вижда, че във въздуха прехвърчат снежинки (нормално – какво е зимата и най-вече Коледата без сняг?), а аз се моля да не натрупа (само главоболия и усложнения ще ми създаде този сняг). Не че го обичам по-малко от нея – или поне ми се иска да е така. (05.12.2001)