Мирликийският чудотворец и писателят-рибар



О, пресветли Николае, помогни на мене грешния и падналия духом в този живот

(Из молитва към Божия угодник)

Като малко момче, а това бе толкова, толкова отдавна, все се чудех и не можех да си обясня, защо леля ми Виолета ме водеше в една малка и убога на вид църквичка в тогава полубезлюдния неделен център на София. Та нали, прекосявайки града, минавахме край огромни, за тогавашните ми представи, храмове? 

Те жълтееха така красиво със златните си кубета. В градинките край тях пееха птици, а от чешмиците в градинките им можеше да пиеш вода и даже да ти купят шарен балон, който миришеше на автомобилна гума. Автомобилите в София тогава бяха оскъдни, лъскави и величествени в блясъка си. Също като куполите над “Св. Александър Невски” и странната църква с луковичните кубета на улица “Царя”, за която вече знаех, че е руска и се примирявах в невежеството си, че ние в чужди храмове не ходим. Знаех, един вид, че съм българче – и без дядо Вазов да ми го беше казал.

Че малката църквичка, в която леля ме водеше, се казваше “Свети Николай” знаех, но с “фамилията” на гологлавия дядо, който ме гледаше от голямата икона на входа, не можех да се справя. Никой от нашите роднини и близки нямаше толкова странно трето име Мир-ли-кий-ски. Простих си. Някои възрастни вече хора и до днес не могат да произнесат, нито да оразумеят прозвището на св. Николай Чудотворец. Предполагам, че вие не сте от тях и затова няма да тълкувам нито града Мира Ликийска, нито древната област Лик(г)ия…

Години по-късно щях да разбера, че сме пресичали половината порутен и настръхнал град, за да слушам думите на високия и достолепен възрастен мъж, облечен в злато и с корона на главата, в който тогава съвсем естествено не можех да позная своя кръстител -монаха дядо Партений. Години още по-късно, той самият – Левкийският епископ Партений – щеше да ми признае, че в онези петолъчни времена властта му е разрешавала да проповядва само там. В малката църквичка, почти параклис “Св. Николай Мирликийски – Чудотворец”, на столичната улица “Калоян”, за която историята говори, че е изградена по волята на севастократор Калоян (оня същия, с Боянската черква, през 13 век) и то като семеен параклис. Правилно, че децата късно научават много неща… Затова можем винаги да говорим за т.н. щастливо детство.

Не зная, какво съм разбирал тогава от проповедите на приснопаметния владика Партений, най-вероятното абсолютно нищо. Но никога няма да забравя един от последните ни разговори с него, току пред храма “Св. Николай Мирликийски”, на улицата “Калоян”, зад прозорците на Софийската света Митрополия, където той обитаваше малък апартамент. Наскоро православния параклис го бяха бетонирали в основите на огромна за времето си сграда. Там в едната й половина се ширеше партийно-правителственият хотел-ресторант “Рила”, а в другата – единственият европейски магазин в страната, със странното име “Кореком”.

В кръчмата над храма “слугите на народа” и семействата им ядяха и пиеха на корем, безплатно и то най-доброто, а в останалата половина, срещу преследваната, отричана и презряна американска най-вече валута, някой по-окомуш българин можеше да си купи я чифт джинси, я мляко на прах “Хумана” и шоколад за децата, я българска пишеща машина “Марица” (като мен), при това произведена в Пловдив. После разбира се, заснет и разобличен от агентите на милицията, можеха да го тикнат и в затвора за незаконна търговия с валута. Което си беше точно така, защото доларите се продаваха на безбожно драстични цени, най-вече от негрите и арабите. Онези, които се учеха тук как да катурнат капитализма по родните си места и да си построят негърския или арабския си комунизъм в своите мечти, по московски тертип. Някои за съжаление опитаха, други не успяха… Защото именно от хотел “Рила” тръгна разпадът на кастата на управляващите ни половин век комунистически семейства. Нали се знае, че безплатен обяд няма!

Това почти ми го каза зад прозореца си дядо Партений, и ми зададе въпроса, като падне властта, какво ще ги правим тези грозни и уродливи сгради, които вече ни бяха затиснали със сърповете си, чуковете си и мистичния пентаграм на своята революционна ярост. Годината, нека проверя, беше… 1978. Никой и не вярваше, че когато и да е, някога можеше да настъпи друго време. Но, вторачен в параклиса “Св. Николай Мирликийски”, Левкийският епископ Партений явно е виждал по-далеч, много по-далеч от прозореца си. После ми подари Книгата. Не книга със свои съчинения и размисли, на които беше пребогат, а Библията. Надписа ми я със стария правопис, онзи от преди социалния катаклизъм. През 1982 Бог го повика, нека миро капе на надгробието му.

Лека-полека престанах да ходя в неделни дни в малката църквица на ул. “Калоян”. Никулденските празници не ме привличаха с богоборческия си тодорживковски битовизъм. Миризмата на препържените язовирни шарани ме пресити до опротивяване. Други превратности и наблюдения в битието ми ме отблъснаха от болшевишкото православие и така си продължих да подминавам храма “Свети Николай”, оня на улица “Царя”, отдавна преименувана на булевард “Руски”.

По-късно, преди двадесет години, целият сонм от безбожници-атеисти изпълни патриаршеската катедрала и без да им трепне пагона, се кръстеха, кой как може. Някои ги разстреляха, други измряха от алкохолизъм. Оцелелите започнаха да строят църкви и параклиси. Все по-бездуховни, ледени и панаирджийски наконтени. Слава Богу, и това мина…

“Братя, не се бойте от греховете на хората, обичайте човека и когато върши грях, защото такава обич наподобява Божията любов и е връх на любовта тук на земята. Обичайте всяко листче върху дърветата, всеки Божи лъч. Ако обичаш всяка вещ, ще постигнеш Божията тайна, скрита в нещата… Молете Бога да ви изпрати радости. Бъдете весели като деца, като небесни птички. И нека греховете на хората да не смущават вашите дела”.

Тези думи на клетника Достоевски, вкарани в устата на стареца Зосима, може да цитира всеки първокурсник от Духовното висше училище. И го прави. И до тук… Без да знае може би, че гениалният Фьодор Михайлович има едно писъмце скрито в неговия “Дневник на писателя” и адресирано до приятеля му (доколкото гениите имат приятели) Аполон Майков. В него авторът на “Бесове” разкрива своя път до Богопознанието. Там е казано следното:
”Главният въпрос, който ме измъчваше съзнателно и безсъзнателно през целия мой живот, е съществуването на Бога. И не като дете аз вярвам в Христа и Го изповядам; моето "осанна" премина през горещата пещ на съмненията…” Длъжен съм да отбележа точно тук, че тези редове са написани от човек, който все пак е живял в един относително спокоен период на веропристойна толерантност към убежденията. Дори в Русия. Дори в Сибир. Дори в недолюбваната от него подредена и католическа Европа. А какво можем да напишем ние, хората, които от кроткото българско православие на семействата си бяхме хвърлени в геената на обществения антихрист и национално облюбваното и тиражирано богомилство? Да преминем през кича на венцехвалното иконопоклоничество и вероизлияние. Да се озовем в разколното поведение на клир и миряни, да преодолеем с променлив успех сектантските посегателства върху душите си от задморски и родни емисари и да се окажем на суховейния бряг, по който трябва да извървим пътя към духовната си Голгота. Пък който оцелее, оцелее… Тогава почувствахме онзи трагизъм на свободата, който някои не могат да прихванат и у Достоевски.

***

Това беше преломното време, след което щяха да се появят и тези стихове:

Усилията ни попиват в пясъка.
Потта и мъката, съпътстващата болка
и кръговратът тъжен на телата
безплодни са и безполезни.
Не вярва Бог, че съществуваме.
Заченати, а после изоставени.
Недей пълзя към светлината – сигурно
Тя блика от утробата на ада.

Техен автор е Коста Радев. Коста Радев е професионален писател. Писател е, защото все още пише романите и стиховете си на ръка. После ги преписва на старата си пишеща машина. После ги дава да ги обработват други, с други по-модерни машини. Той вече си е свършил работата. Коста Радев е православен християнски писател. Той написа двадесетина книги, взе доста награди, които не го направиха богат. Не се съгласи да слугува на лица с неясен мироглед и произход на средствата, с които награждават писателите и стана професионален рибар. Това нещо да ви напомня?

Коста Радев отгледа децата си. Показа им света, в който наистина живеят, взе за ръка жена си и отиде на брега на единственото ни море, за да живеят там заедно. Да ловят и да се прехранват с риба.

След като улови своите седем риби, а жена му изпече своите седем хляба, Коста Радев построи домашен параклис до рибарската си колиба. Нарече го на “Свети Николай Чудотворец”. Колибата, както и параклисът “Св. Николай Чудотворец” се намират под свлачището на местността “Траката” край българското поселище Варна.

Когато преди десет години си тръгна огорчен от София и нравите й, той не знаеше, че около параклиса и колибата му ще се настанят да живеят мутри-милионери от най-различен вид и калибър. Повечето православни и още повечето руснаци, дошли с протекцията и с парите на вечния кмет на православна Москва – Юрий Лужков. Това вече не е нито новина, нито клюка. Това е реален факт. Всяка година ходя при Коста Радев защото го обичам и защото има какво да ми каже. Близките му са изработили дори т.нар. официален писателски сайт на негово име, където дори я няма снимката му, но, слава Богу, са отбелязани книгите и годините на тяхното издаване. Текстовете са общодостъпни.

В началото на тази година той ми изпрати поредните две: “Розата на ветровете” – роман и стихосбирката “Пентомастики”. Да, точно така, името значи "пет мастики". На обяд Коста Радев пие мастика. Слава Богу, по една. Пие и кафе и сяда да пише. Сутринта е отключил параклиса, запалил е кандилото, казали са си каквото са имали да си кажат със свети Николай, чудотвореца. После е влязъл в: “Ой, ти Черно море, защо тъй ревеш”, както се пее в една рибарска песен. Наловил е, каквото Бог му е разрешил и се е прибрал в хижата. Чудесата той ги върши на хартията, а Мирликийският епископ сигурно му помага… Доколкото може.

Тук се пресичат думите и формите
събират се звукът и светлината
от Бога сътвореното – и Божията дреха.
Тук – от кея на избраните – започва пътешествието.
Желаещи да тръгнат, да напуснат?
Най-много се страхуваме от нищото.
Затова трошим огледала и мразим близките си.
Лодкарю, вдигай котвата.
Лодкар ли си? Лицето ти е в сянка.
А ако си палачът – вдигай брадвата.
И лек да ни е пътят.

Прочетохте ли го? Няма начин това да е писано без Божията намеса. Затова и останалите хора злобно завиждат на писателите, защото са целунати от Бога. А Коста го пази и свети Николай.

Прочее, ние със светеца станахме по-близки преди двадесетина години, когато на един Никулден, второстепенният вестник, в който си вадех хляба, а пък Коста сътрудничеше с християнски четива, имаше празник. Собствено, този празник, го измисли един второстепенен началник, който по-подир стана и второстепенен заместник-кмет на София. Дано е жив и здрав, добре се облажи тогава. Та на онзи Никулден, докато се цапахме с олигавен печен шаран и пиехме лошо червено наливно вино, Коста ме попита, защо аджеба точно днес е празникът на този тъй второстепенен вестник? Не можах да му отговоря? Нали не сте нито банкери, нито затворници, а от всички тук само аз съм лодкар – рече Коста. Може би някои ще станат банкери, други затворници. А ти ще си останеш лодкар.

Това беше моята реакция. За жалост, много вярна. Писах, че ходя всяка година при Коста Радев и при жена му. Аз не обичам мастика. За приятелите си Коста Радев прави вино. Много вино и хубаво вино. Просто отива, купува скъпо и вкусно грозде, за да пият надошлите приятели и приятелите на приятелите му, по-безплатно и от семейната му вода, вино. Нещо да ви напомня и това? И винаги дава първо от най-хубавото. Лошото е, че в последните години не можем да го изпием. Приятелите на Коста ли оредяхме, или той наистина превръща водата във вино? Ако имам късмет тази година да се видим, ще го питам. И за много още неща имам да го питам, след като излезем от параклиса и заслизаме към залива, където зимуват единствените черни лебеди в българското приморие. Макар да знам и мечтата му. А тя е:

Мечтаех да съм пухче от топола,
отвеяно към Тебе, Господи.
Какво се случи после с мене?
Кой път избрах, къде погрешно стъпих?
И ето ме – сред хиляди нещастници,
Слепци, глупци – и аз се състезавам
За пищните, богатите и съвършените
врати на ада.

И това трябва нещо да ви напомня. Все някой ден ще ми кажете какво. И кой кой е в тези непретенциозни редове за св. Николай Мирликийски, за Коста Радев, и за нито един от банкерите, които и хал-хабер си нямат горките, защо се напиват с марково уиски точно на Никулден и кой им подхвърля онези торби със злато, та да спасят единствено и само чедото си.

Това последното, май стана прекалено злободневно, затова ще спра до тук… Край. И Слава Богу!

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...