Може ли да се живее по християнски?
Един от боговидците на Светото Православие на 20 в., св. Софроний Сахаров (1897-1993), изрече мисъл, която разтърси съвестта на всеки искрено вярващ последовател на Спасителя. В своята творба „Ще видим Бога, както си е“ той тласна към размисъл всички, които искат да спасят душите си: “По християнски не може да се живее. По християнски може само да се умира.“ Тази мисъл изразява неговия огромен духовен опит като православно вярващ в света, като монах на Атон, както и в основания от него манастир “Свети Йоан Предтеча“ в графство Есекс, близо до Лондон. Но особено силно е повлияна от срещите му с духоносните светогорски старци и особено от дълбоката му връзка с неговия духовен наставник – св. Силуан Атонски.
Изреченото от него е толкова трагично, че си струва да излезем поне за малко от рутината на нашето духовно-светско злободневие и да се опитаме да разгледаме думите му внимателно и от всички страни, без излишна страст и лични пристрастия. Те пораждат един есхатологичен и екцзистенциален въпрос, който пронизва всяка християнска душа. Въпрос, парещ и болезнен. “Може ли да се живее по християнски?“ Той носи своята трагична сериозност още от зората на учението на Христос, кънти в ранната Църква и първите векове на християнството, и преминава като обгарящ огън през поколения и различни периоди, но е особено актуален днес, когато стихиите на постглобализма се опитват да опустошат християнското съзнание. Християнинът винаги е бил „отвъден“, не от мира сего. Той е посланик на Иисус в полумрака на този студен и враждебен свят, пострадал от отстъплението на прародителите, в който властват грехът, проклятието и смъртта. Той е жител на на две царства, на Бога и на кесаря, и е като обострен нерв, гръмоотвод за всичко, което се случва във и извън него.
Да си християнин в истинския, пълноценен смисъл на думата, не означава просто да бъдеш добър и благороден човек. Такива хора има навсякъде и във всички религии. Нещо повече – и сред атеистите има такива. Наистина измежду тях се срещат истински приятели, искрени другари, чисти души, които не само вършат добро, безвъзмездно и добронамерено, но дори са способни на саможертва в името на ближния. Да бъдеш християнин в този свят на практика означава да бъдеш всичко това, но в по-висша степен, да си милостив, състрадателен, смирен, да се опитваш да си неуморим добротворец във всичко и навсякъде. Това означава в името и от името на Христос да умееш да обичаш и да прощаваш, да се издигаш над злобата на враговете си, като превъзмогваш лукавството на тяхното поведение, да се издигнеш не само над първичните си страсти, но търпеливо да понасяш болката от неразбирането на околните, с горчиво-сладкото утешение, че те са недостатъчно прогледнали и недокоснати от тихото откровение на Божията благодат. Истинският християнин е жертва. Така е било, така е и така ще бъде. Той прилича на поет на строителна площадка, на красив рицар на кон, който се движи по опустошените и прашни улици в огромния град сред забързани хора… Той е готов да се спре до всеки и да разпали небесния огън, предаден му свише от десницата на богочовека Христос.
От момента, в който някой повярва в Спасителя, сякаш целият свят му обявява война. Хиляди мрачни стихии, вдъхновени от врага на човешкото спасение, го обсаждат и пронизват от всички страни. Но това противоборство и яростна съпротива не могат да бъдат разбрани от някой, който не е докоснат от пламъка на Неговото невидимо посещение. Това е вечната и неизразима “невидима бран“, за която говорят светите отци, и която е изявена в прозрението на св. ап. Павел: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Това е борба ужасна (по думите на св. Игнатий Брянчанинов), но вдъхновена и решителна. Свята, защото решава основния въпрос за всеки християнин – ще спаси ли душата си? Всички останали сражения са само пропадъци, малки и незначителни схватки. Титанична борба, водена от подвизаващия се при пълно напрежение на волята и силите, която решава най-важното – бъдещата участ на човешката душа. Тя е белязана от трагичното раздвоение – блаженството на рая или слизане в бездните на ада. Тя винаги е била такава, от „создание мира“, но сега е още по-болезнена и динимична.
Защо? Защото до Втората световна война религиозният морал е залегнал много дълбоко в общественото съзнание. Така са възпитавали поколение след поколение и въпреки превратностите на времето, политическите движения и социални трансформации, се е оформял мирогледът на хората още от най-ранно детство. Нещо по-важно – религиозният морал е бил във фокуса на общественото внимание, всички слоеве на обществото – от аристокрацията до широките народни низини, са се съобразявали с него във всичко. Той е бил трептящият нерв, но и защита за всички, които са били потопени в стихиите на светския живот. И те най-малкото са се съобразявали поне външно с изискванията му до такава степен, че са прекланяли глави пред него, дори и при добре прикритото си лично несъгласие.
Но днес, в трескавата динамика на постглобализма, религиозният морал не само, че не е общ стожер и ориентир, но е изтласкан встрани. Нещо още по-печално – подложен е на хули и подигравки. Сега е време за преоценка на християнските ценности и атаките към боговдъхновеното учение на Спасителя са толкова всеобхватни, че застрашават фундамента на всичко, в което сме вярвали досега. Това е не само тревожно, но и дълбоко трагично… Ние сме в отстъпление. Едно неизбежно, предсказано отдалечаване от ценностите на миналото, белязано с понятието „апостасия“ от светите отци. Всичко, което днес се случва в света, отеква във всяка християнска съвест и наранява всяка докосната от Спасителя душа. Хората от миналите епохи, не просто християните, но всички, които са живели по промисъл Божий, са били много по-цялостни, завършени и стабилни, както по убеждения, така и като позиция пред съда на съвестта си и взора на околните. Светите отци наричат подобно състояние „събраност“и с него изразяват силната и дълбока връзка между душата, духа и волята в едно вдъхновено от Бога единство.
А сега ние, техните потомци, сме двоедушни и разпилени, не само във времето и пространството, но и в светая-светих на своята душа. Това обяснява множеството психически проблеми на съвременния човек. Той е външно настръхнал и напрегнат, но всъщност е крехък и ронлив, податлив на всякакво въздействие. Много по-информиран, но дълбоко наранен до степен, че му е изключително трудно да взема самостоятелни решения без чуждо въздействие. Прилича на кварца, който външно е твърд, но от най-малкото дразнение може да се разпадне в ръцете на този, който се докосне до него. Уви, днешният човек е уязвим и нестабилен като психика, воля и поведение. За съжаление това е диагноза и за всеки от изповядващите учението на Христос, който не се държи здраво за дрехата на Спасителя!
Нашето време повече отвсякога е проповед на индивидуализма, възхвала на егото и утвърждаване на себичната култура на личността. Съвременните хора не само се стараят да бъдат самодостатъчни, но и се гордеят с това. В своята арогантност те се опитват да наложат начина си на мислене и на другите, които търсят по-различен, по-дружелюбен или съборен принцип на себеизява. Всичко, което идва като въздействие отвън, заявява на всеослушание: “Ти можеш!“, “Докажи себе си!“, “Вземи това, което искаш, не чакай друг да ти го даде!“ Но всичко това е в пълно противоречие със завета на Спасителя и Неговия Завет. Царят на Мира и Любовта изисква от своите последователи не да бъдат храбри като лъвове и горди като орли, а кротки като гълъби и мъдри като змии. С наставленията и примера Си ни учи на смирение и любов, а не на бунт и тържество над другия. Неговата проповед ни тласка към преосмисляне на битието, което преминава през душевно обновление и прошка към ближните. И всичко това е пречупено през призмата на търсенето на личната вина и апокалипсиса на личния грях.
Според Николай Бердяев „животът на християнина минава по линията на най-голямото съпротивление“ в отношението към себе си и околните. Християнинът, който се опитва да бъде истински, не само няма право да отговаря на злото със зло, но трябва да прощава бързо и да се моли за враговете си. Нещо повече – няма право да отправя дори и помисъл срещу тях, независимо дали са прави или не. А себе си трябва да утешава с кротките думи на Спасителя на Разпятието: “Господи прости им, те не знаят какво правят“ (Лук. 23:34). Това е подвиг, който за невярващите е не само неразбираем, но и излишен. Затова те гледат на християните и особено на православните, като на хора без воля, неспособни да се вградят в обществото, социални аутсайдери, които не заслужават мястото си в него.
Това прави задачата на съвременния християнин още по-трудна! Затова нека всички ние, които сме повярвали и последвали Спасителя по тесния път до Царството Божие, се молим искрено и от сърце Всемогъщият Бог да ни даде „благодат въз благодат“, за да можем да приемем всевъоръжението Христово, за да устоим на изкушенията, които стават все повече и по-силни. Ние сме призвани да бъдем светлината в този свят и солта на земята, да водим борба за спасението не само на нашите души, но и на душите на околните. Ние носим свят дълг да пръскаме светлината върху всички и всичко. Нека се опитаме да бъдем не просто свещи, а светилници, които озаряват и дават надежда на всички около себе си. Сега повече отвсякога си струва да напрегнем своите вътрешни сили и свободната си воля, да се преборим със своите страхове и да помним думите му: “Аз съм с Вас през всичките дни до свършека на света“ (Мат.28:20).
