Нашите деца

Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала… (Пс. 8:3)

Децата. За тях ми е думата. Колко много на мен самият ми се иска да бъда дете. Да, иска ми се, защото това е незаменимо, това е нещо велико. Колко прекрасно е да бъдеш дете! Спомнете си вашето детство, спомнете си как сте играли на кукли или колички, на ластик, футбол или фунийки в близкия строеж. Как сте се грижили за малките котенца или кученца на село или зад блока, как сте им правили къщички и как сте преживявали, ако любимото ви животно се разболее или умре. Как сте се радвали на един сладолед или балон. Да, велико нещо е детството, което неусетно завършва и ни потапя в друг свят, лишен от душевна чистота и безкористност.

В предхристиянската епоха невъзможността за детераждане се е считала за проклятие и велико нещастие. Не е по-различно и днес. Много кандидат-родители дават буквално мило и драго, за да се сдобият с рожба. За нас, християните и съзнателните членове на Църквата, логично възниква и въпросът какво трябва да бъде нашето отношение към децата в Църквата, какво е тяхното място в Църквата, как да се отнасяме с тях в храма по време на богослужение и доколко е удачно тяхното ранно въцърковление и присъствие на църковните служби. Именно върху това ми се иска да поразсъждаваме в светлината на Христовото Благовестие.

Много често младите родители-християни си задават въпроса кога е редно да започнат с християнското възпитание на децата и дали има смисъл в ранна детска възраст изобщо да си правят труда да говорят с децата си по темата. Отговор ни дава великият вселенски учител на Църквата свети Йоан Златоуст, според когото въвеждането на детето в Христовата истина трябва да започне от първата… усмивка. Разбира се, редно и целесъобразно е да им говорим за това, което те по детски биха разбрали, а именно за добрия „дядо” Боже, Който се грижи за тях от небето и ги обича. За да израснат в духовно отношение и да получат правилно християнско възпитание, към децата следва да се подхожда с много търпение и любов – без принуда, но и без лекомислено подценяване на техните възможности за възприятие.

Само истински закоравелите и окаменели сърца не биха се трогнали от невинните детски очи. Преданието разказва, че след като Ангел Господен се явил насън на Йосиф и му заповядал да вземе Младенеца и майка Му, и да избяга в Египет от гнева на цар Ирод, Светото семейство тръгнало веднага, но по пътя било нападнато от разбойници. Един от тях, като видял Иисуса, се удивил на красотата Му и удържал другарите си, като казал: „Не им правете зло! Ако Бог вземеше на Себе Си човешки образ, не щеше да бъде по-прекрасен от тоя Младенец“. Тогава пресветата Дева казала на разбойника: „Тоя Младенец ще ти се отплати с добро, задето сега Го запази“. Той бил същият разбойник, който по-късно бил разпнат отдясно на Христа, покаял се, повярвал в Него и чул думите: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43). След като източните мъдреци били предупредени от Бога да не се връщат при цар Ирод, те си заминали по друг път. Разгневен и уплашен се за трона си, Ирод заповядал жестокото избиване на четиринадесет хиляди невинни деца от 2-годишна възраст надолу във Витлеем и околностите му.

Често ние възрастните подценяваме децата и тяхното изживяване на вярата. Именно в това е и нашата грешка. Свещеното писание и Свещеното предание са пълни с примери, които опровергават нашия скептицизъм. Още в Стария завет псалмопевецът възкликва: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкми похвала?”(Пс. 8:3). След като влязъл тържествено в Йерусалим и изгонил търговците от храма, Господ Иисус Христос изцелил слепи и хроми, за което бил възхвален от деца. Тогава Спасителят повторил думите на псалмопевеца, поради негодуванието на първосвещениците и книжниците: „А първосвещениците и книжниците, като видяха чудесата, що Той стори, и децата, които викаха в храма и думаха: Осанна Сину Давидову!, възнегодуваха и Му рекоха: Чуваш ли, какво казват те? А Иисус им отговори: Да! Нима никога не сте чели: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкми похвала?“ (Мат. 21:15-16).

Ето защо всяко подценяване на детската вяра е подценяване и на Божието всемогъщество. Внимателен прочит на житията на мнозина светии би ни дал много по-ясна представа на какво са способни децата под действието на Светия Дух. Още в първите дни на живота си великият Божи угодник и подвижник на руската земя свети Сергий Радонежки (14-ти век) удивил своята майка с нежеланието си да суче мляко от нея, което било явен знак, че в Русия се е родил велик подвижник и постник. С това чудо се потвърдили думите на псалмопевеца: „Още от утроба на Тебе съм оставен; от утроба майчина ми Ти си мой Бог” (Пс. 21:11). През 374 година, като управител на областите Лигурия и Емилия, великият светец и учител на Запада свети Амвросий Медиолански пристигнал в подопечния му град Медиолан (дн. Милано), където трябвало да се проведе избор за местен епископ. Тогава, по внушение свише едно детенце започнало да вика: „Амвросий – епископ! Амвросий – епископ”! Тълпата веднага разбрала Божията воля и избрала Амвросий за епископ на града. Още по-забележителното в този случай е, че самият Амвросий дори не бил кръстен.

Докъде се простира детската вяра и любов към Бога виждаме и от житието на свети Атанасий Велики. През 312 г. за Александрийски архиепископ бил поставен св. Александър. Един ден, гледайки през прозореца, архиепископът забелязъл, че група момчета на двора играят на… богослужение. Едно от момчетата на име Атанасий било в ролята на епископ, другите играели свещеници и дякони, а езически деца били водени към „епископа“, за да ги кръсти. Архиепископът заповядал да доведат децата при него и ги разпитал за подробностите на играта. Той установил, че кръщението било извършено правилно, признал го за действително и извършил над кръстените тайнството Миропомазание. Виждайки явната Божия намеса, свети Александър посъветвал родителите на Атанасий да подготвят сина си за църковно служение.

Тези примери ясно ни показват, че в духовния живот децата не само не бива да се подценяват, но понякога могат да бъдат дори поука за възрастните.

Защо тогава често в нашите храмове децата сякаш са нежелани? Отнасяме се към тях като към досадни шумни натрапници, които пречат на молитвеното вглъбяване на „благочестивите” християни, за които присъствието на децата дори е неприемливо (наскоро една майка ми се оплака, че са й направили забележка, защото била довела 1-годишната си дъщеря). Действително има деца, които са по-шумни и палави; които викат и крещят, смеят се на глас, вдигат врява с играчките си и така затрудняват концентрацията на присъстващите в богослужението енориаши. И тук е ролята на родителя да обясни и да се скара на детето, ако прекомерно вдига шум.! Има малки пеленачета, които плачат, защото са гладни или им се спи – и ако вдигат прекалено голям шум, е добре да се изведат, докато се успокоят. Разбира се тези неща се знаят от вярващите родители с малки деца (те и без това не са много) и хората се съобразяват. Въпреки това, винаги се намират енориаши, а често дори и свещеници, на които децата пречат само защото са деца – понеже се разхождали в храма по време на „Херувимската” и прочие „основателни” причини. Родителите на такива деца често са обект на нападки и остри забележки от онези, които или нямат деца, или децата им са далеч от Църквата и нейните тайнств. Някак трудно се получава диалог с хора, които или не могат, или отказват да проумеят, че 3-4 годишно здраво и преливащо от енергия дете е неспособно да застане като тях на едно място и да слуша ектениите или да се прекръства и кланя, когато се полага.! За никого не е тайна, че младите енориаши в България не са много, а още по-малко са тези с деца. В повечето храмове гледката в неделя или на празник е следната: 2-3 деца със своите родители или баби.

Всъщност, за да разберем точно причините за това, е редно да погледнем как се образуват енориите, хората в тях откъде са получили своето църковно възпитание, кой ги е учил на православие и т.н. Не е тайна, че днес повечето българи, посещаващи Църквата не са получили християнско възпитание в семействата си по ред причини, като най-общо казано, е прекъсната традицията на религиозното възпитание в семейството по време на атеистичния комунистически режим. Повечето енориаши, черкуващи се в неделя и на празници и ползващи се от благодатния живот на Църквата, са се запознали с християнството на възраст, когато вече са оформени като характери, със свои разбирания и маниери. За поведението в храма православните българи или се „просвещават” от църковните баби, или четат благочестиви книжки, които често им дават не особено точна и ясна представа за православното богослужение и ролята на всеки християнин в него, в това число и на децата.! Ето защо често у нас новообърнатите православни следят най-строго и най-вече за външното благочестие, ред и дисциплина във храма, интересуват се повече от формата, отколкото от съдържанието. Появата на децата е изпитание за тях, които трудно приемат „неблагочестивото” разхождане и тичане на невръстните дечица в храма.

Сигурно за някои проблемът се решава просто и лесно, като оставим децата на бабите и дядовците у дома или ако отидем с тях вместо на Църква на разходка в парка. Но така излиза, че богослужението не е за всеки, а то е за всеки, включително и за най-малките християни. Защо се получава така, че забравяме Христовата заповед: „оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно”(Мат. 19:13-14; Лука 18:15-16)? Някои смятат, че децата следва да бъдат водени на един по-късен етап от детството или дори направо в юношеството им, когато са по-послушнички и по-разбиращи случващото се. Но това е наивно, защото, ако децата не идват в храма от малки, каква е гаранцията, че след това ще искат да идват? Истината е, че ако не въцърковяваме децата си от малки и ако не ги водим по заповедта на Спасителя, не ги причастяваме и учим на богопочитание, то те лесно биха загубили интерес към християнската вяра и богослужение и биха я считали за твърде скучна и задушаваща от правила. Като пълноправен член на Църквата и детето, независимо на каква възраст е, има право да участва в богослужението, според възможностите си. Всеки родител знае какви са възможностите на неговите деца и следва да им обясни как да се държат в храма.

От нас, останалите черкуващи се, се иска търпение и много любов към малките невинни създания, които са утрешното бъдеще на Църквата; които ще създават семейства и ще благовествуват на света за Христос. Ако човек се моли с дълбока и искрена молитва, не би се разсеял от „щъкането” напред-назад на малките дечица, които често много повече от нас възрастните действително участват в божествените служби. Децата следва да се чувстват добре в храма, да знаят, че и те са част от църковната общност, да знаят, че добрият „дядо Боже“ ги обича, и че бабите, дядовците, чичковците и лелките в храма са добри и им се радват. Много често възрастните енориаши забравят, че на християнство децата се учат не само от родителите си у дома, но и от всички християни в храма и тяхното отношение към тях до голяма степен ще (де)формира детската представа за християнството.

Децата са нашата радост, нашата утеха и нашата надежда за България и православната ни църква. Затова нека ги обичаме и да им се радваме, защото те и без това не са много в изстрадалото ни Отечество и в многострадалната ни Църква. Детската вяра е неподправена и безкористна и от нашето отношение към децата в голяма степен зависи дали от „синапеното зърно ще израсте онова дърво, под което птиците ще прилитат и ще се подсланят под клоните му” (Мат. 13: 31-32). Нека помним Божествените слова на Нашия Спасител, когато апостолите се препирали по между си кой е по-голям в Царството небесно: „В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно? И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам „ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно; и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема; а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина” (Мат. 18: 1-6).

Имайки страх Божи в душите си, да внимаваме да не съблазним едного от най-малките, които вярват в Него. Никой няма право да лишава децата от Христос. Още повече, когато имаме предупреждение от самия Господ, който казва: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен” (Мат. 18:10)!

Братя и сестри в Христа, обичайте децата, радвайте се на тяхното присъствие в храма, бъдете снизходителни към родителите им и изпълнете думите на апостола: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов”(Гал.. 6:2). Децата в храма са децата на България, децата, които Бог ни е дал, те са Нашите деца. Да пазим нашите деца като зеницата на окото си, защото Онзи който ни ги е дал, ще ни поиска сметка за тях.

Деца-светци

Като мъченици за вярата, Църквата почита светите братя Макавеи, чиито имена липсват в старозаветния текст, но по предание са: Авим, Антонин, Гурий, Елеазар, Евсевон, Алим и Маркел, Те пострадали заедно с майка си Соломония и техния учител Елеазар в 166 година преди Христа. Братята, най-малкият от които още бил дете, били жестоко умъртвени по заповед на сирийския цар Антиох IV Епифан, поради отказа си да ядат идолски жертви. Тяхната памет се отбелязва в църковния календар на 1 август.

Първите деца-мъченици, които светата православна църква почита, като убити за Христа са четиринадесетте хиляди младенци, избити във Витлеем и пределите от цар Ирод Велики. Тяхната памет почитаме на 29 декември.

Всяка година на 17 септември отбелязваме празника на трите сестрички с имена на християнски добродетели – Вяра (на 12 години), Надежда(10) и Любов (9). Те пострадали за Христа през 126 година по заповед на римския император Адриан. Свидетел на страданията им била майка им света София.

В житието на светите мъченици, безсребърници и чудотворци Кир и Йоан (31 януари) са описани мъченическите страдания на други три сестри, чиито имена са: Теоктиста (на 15 години), Теодотия (13) и Евдоксия (11) и тяхната майка Атанасия. След множество мъчения, момичетата и майка им били обезглавени през 311 година.

Отново по време на Диоклециановите гонения пострадали за Христа през 304 година светите мъченици Кирик и Юлита (15 юли). След настъпване на гоненията, младата вдовица – света Юлита, се скрила със сина си в град Тарс, но скоро била открита и заведена на съд. След като започнали да я бият пред очите на 3-годишното й дете, то започнало да удря с малките си ръчички управителя и да вика: „Аз съм християнин, пусни ме при мама!”. Озлобеният управител блъснал детето от своето високо седалище. Кирик паднал и, удряйки главичката си по каменните стъпала, обагрил това място с кръвта си и предал Богу своята света и невинна душа. След много мъчения и Юлита била посечена с меч.

По време на гоненията при римския император Аврелиан, на 15-годишна възраст през 275 година с мъченически подвиг се удостоил свети Мамант (2 септември). Майка му починала почти веднага след раждането и малкият Мамант бил отгледан от добрата вдовица Амия в град Кесария. От нея бил възпитан в Христовата истина. До петгодишна възраст детето не говорело. Първата дума, която изговорило, била „мама“. Разчувствана от това, новата му майка го нарекла Мамант. Император Аврелиан, който по това време се намирал в Кесария, повикал при себе си 15-годишния момък и почнал да го убеждава да се отрече от Христа. След отказа на момчето, то било подложено на различни мъчения, а накрая един жрец го пробол с желязна вила.

На 20 септември светата Православна Църква чества мъченическата памет на римския пълководец свети Евстатий Плакида, съпругата му Теопистия и синовете им Агапий и Теопист. След отказ да се поклонят на езическите идоли, по заповед на император Адриан, Евстатий и семейството му били хвърлени на зверове, които обаче не ги докоснали. Тогава императорът заповядал да ги хвърлят в пещ, където светите мъченици предали Богу дух през 126 г..

По времето на император Деций Траян (249-251 г.), настъпилото гонение срещу християните удостоило с мъченически венец още едно благочестиво семейство – Терентий и Неонила с техните деца Савил, Фот, Теодул, Иеракс, Нит, Вила и Евникия (28 октомври). След като по чудесен начин претърпели всички мъчения, те били хвърлени на зверове, които не ги докоснали. След това били хвърлени в котел с врящ катран, но в същия миг огънят угаснал и котелът се охладил, а катранът заприличал на прохладна вода. Накрая, уморените мъчители им отсекли главите.

На 16-годишна възраст през 3 век пострадала за Христа и светата великомъченица Марина (17 юли) – дъщеря на езически жрец. Познала Христа и кръстила се в 12-та си година, тя претърпяла велики страдания за своята вяра и предала Богу дух. Малко след навършване на пълнолетие пострадали и светите великомъченици Варвара (4 декември) и Екатерина (24 ноември), света Злата Мъгленска (18 октомври) светите мъченици Агапия, Хиония Ирина и Анастасия, свети мъченик Георги Софийски, свети Райко Шуменски. Сред новоканонизираните баташки мъченици (17 май) също има доста деца. Тези и още много други младежи и девойки обикнали Бога „с всичкото си сърце, с всичката си душа, и с всичкия си разум”(срв. Мат.22:37) и останали „верни до смърт за да получат венеца на живота” (срв. Откр. 2:10).

Тези примери, както и още много знайни и незнайни деца-светци ни убеждават, че светостта няма възраст, че детската вяра много често е по-голяма и по-истинска от вярата на възрастните.

Коментари

коментара