Неговата омраза

Колко тягостно, почти непоносимо е усещането, че „той ме мрази”… Какво чувство на безсилие овладява душата… Иска ти се да не мислиш за това; и понякога успяваш… Но и без да мислиш, усещаш чрез духовния си взор тази струя, този ток на чуждото отвращение, презрение и зложелателство. И не знаеш какво да направиш; и не можеш да забравиш; и носиш през живота си това проклятие.

Всеки човек – независимо дали го знае, или не – е пулсиращ енергетичен център. Всеки поглед, всяка дума, всяка усмивка, всяка постъпка излъчват в общото духовно пространство на битието особена енергия от топлина и светлина, която иска да се намеси в него, иска да бъде разбрана, допусната в чуждите души и призната от тях, иска да ги предизвика към отговор и да започне с тях трайно и положително съзидателно общуване. И дори тогава, когато на пръв поглед човек е безучастен или дори отсъства, ние долавяме изпращаните от него лъчи и при това толкова по-силно, толкова по-категорично и интензивно, колкото по-значителна и своеобразна е духовната му личност.

Ние получаваме първото възприятие за чуждата антипатия, когато почувстваме, че насочваните от нас лъчи не се приемат от другия човек, сякаш той ги отблъсква или упорито не ги пропуска в себе си. Това е вече неприятно и тягостно. То може да предизвика и у нас самите известно смущение, дори стъписване. В душата ни се появява странното чувство за неблагополучие, за непохватност, дори провал в живота ни; желанието ни за общуване пресеква, лъчите ни отслабват и не се излъчват, думите ни се губят, жизнената сила пресъхва и сърцето е готово да се затвори. Затворените и малко общителни хора често предизвикват такива чувства у общителните и експанзивни натури дори тогава, когато за антипатия и дума не може да става. Но антипатията, появи ли се веднъж, може да се изостри до враждебност, да се „кондензира” в отвращение и да се задълбочи до ненавист, и то независимо от това дали с нещо определено сме заслужили тази омраза, или не…

Този, който веднъж е видял горящи от омраза очи, никога няма да ги забрави… те говорят за лична злоба и предвещават беда; а онзи, който ги вижда и се чувства във фокуса им, не знае какво да прави. Лъчът на омразата е лъч, защото гори и блести, зареден е с енергия, насочен е от едно духовно огнище към друго. Но ненавиждащото огнище сякаш гори с черен огън и лъчите му са мрачни и страшни; и енергията им не е животворна, както в любовта, а смъртоносна и унищожаваща. Зад тях се усеща застинала конвулсия на душата; пъклена вражда, която иска да причини на другия страдание и го носи вече със себе си. И когато се опитваш да разбереш какво ли така измъчва мразещия, то с ужас се убеждаваш, че той копнее да те види умиращ в мъчения и се терзае, че това още не е станало… Гледам в тези ненавиждащи очи и виждам, че „той” не ме понася, че „той” е прокарал разделителна черта между себе си и мен и смята тази черта за символ на окончателен разрив: от онази страна на чертата е той в неуморното си зложелателство, от тази страна съм аз – нищожен, отвратителен, презиран, вечно недопогубен, а между нас е бездна… Стигнал до задънена улица в омразата си, той се е ожесточил до заслепяване; и ето че посреща всяка добра проява от моя страна с убийствено „не”. С това „не” са наситени всичките му лъчи, насочени към мен, а това значи, че той не приема лъчи от мен, не ми прощава, че съществувам, и не може да ме търпи. Стига да можеше, би ме изпепелил с погледа си. Обсебен е от почти маниакалната идея да ме изкорени; осъден съм, окончателно и завинаги, нямам право на живот. Както е казано у Лермонтов: „За двама ни няма място на земята”¹… Изобщо – духовна рана, аномалия, трагедия…

Откъде е дошло всичко това? За какво? С какво съм заслужил тази омраза? И какво да направя? Как да се освободя от това вцепеняващо проклятие, което ми предвещава какви ли не беди и ме застрашава с преднамерено погубване? Мога ли да пренебрегна ожесточението му, да го отмина и да се помъча да забравя за тази черна злоба? Имам ли право на това? Как да се избавя от потискащото съзнание, че моето същество е предизвикало у някого такова душевно заболяване, такъв гърч от отвращение?

Да, но нима е възможно да се разпореждаме с чуждите чувства? Нима е възможно да проникнем в душата на онзи, който ни мрази, и да угасим или преобразим омразата му? И ако е възможно, как да се захванем за това? И откъде да вземем достатъчно сила и духовно умение?…

Когато се сблъсквам с истинска омраза, в мен се пробужда преди всичко чувство за голямо нещастие, последвано от горчивина и усещане, че съм безсилен, след което изпитвам настойчивото желание да си отида от този, който ме мрази, да се махна от очите му, никога повече да не се срещам с него, въобще да не го знам. Ако успея, скоро се успокоявам, но бързо откривам, че в душата ми е останала потиснатост и тежест, тъй като черните лъчи² на омразата му все пак ме намират, проникват в мен от общото духовно пространство. Тогава започвам неволно да прониквам в мразещата му душа и виждам себе си в черните й лъчи като техен обект и жертва. Трудно е да се издържи дълго на това усещане. Неговата омраза не е само негово нещастие, но и мое, така, както нещастната любов е нещастие не само за любещия, но и за любимия. От омразата си страда не само той, ненавиждащият, но и аз – мразеният. Той е вече унизен от състоянието си, човешкото му достойнство е пострадало от омразата му; сега това унижение трябва да обземе и мен. С това не мога да се съглася. Трябва да се заловя с тази работа, да я изясня, да я преодолея и да се помъча да променя и да облагородя тази болезнена страст. В духовното пространство на света се е отворила рана: тя трябва да се изцери и оздрави.

Ние, разбира се, не можем да се разпореждаме с чуждите чувства; и действително никак не е лесно да се намери правилният път и необходимата духовна сила, за да се справим с тази крайно трудна задача… Но в едно съм съвсем сигурен, а именно, че този мрачен огън трябва да угасне. Моят ненавистник трябва да ми прости и да се помири с мен. Трябва не само „да ми подари живота” и да се примири със съществуването ми. Трябва да изпита радост от това, че живея на света, и да ми даде възможност да се радвам на неговото съществуване; тъй като по думите на великия православен мъдрец Серафим Саровски „човек за човека е радост”³.

Преди всичко трябва да го намеря и да разбера с какво и как съм могъл да заслужа тази омраза. Как е могла евентуалната му обич към мен да се превърне в отвращение, а уважението му към мен – в презрение. Та нали всички сме родени за взаимна любов и призвани за взаимно уважение… Не съм ли виновен и аз, че сега страдаме и двамата, той, ненавиждащият, и аз, мразеният? Може би без да искам, съм докоснал някаква стара, незаздравяла рана в сърцето му и сега върху мен се е стоварило натрупаното наследство от неговото минало, от някогашните му обиди и непростени унижения? Тогава може да помогне само съчувственото, грижовно проникване в душата му. Но може би, без да усетя, аз съм го заразил със собствена скрита омраза, която е живяла в мен забравена и се е излъчвала несъзнателно? Тогава трябва преди всичко да очистя душата си и да превърна остатъците от забравената си омраза в любов. И дори ако вината ми е съвсем незначителна и непреднамерена, то и тогава трябва да започна от признаването и отстраняването й; дори заради това да ми се наложи – искрено и деликатно – да поискам прошка от него.

След това трябва да му простя за неговата омраза към мен. Не трябва, не смея да отговарям на неговия черен лъч със също такъв черен лъч на презрение и отхвърляне. Не трябва да избягвам среща с него, нямам право на отстъпление. Трябва да срещна омразата му лице в лице и да й дам верен отговор със сърцето и волята си. Оттук нататък ще посрещам лъча на омразата му с бял лъч, ясен, кротък, благ, прощаващ и търсещ прошка, подобно на онзи лъч, с който княз Мишкин е посрещал черния лъч на Парфьон Рогожин. Моят лъч трябва да му казва: „Братко, прости ми, аз вече всичко съм простил и обгърнал с любов, примири се с моето съществуване така, както аз приемам твоето – с обич…” Именно с обич, защото да простиш – значи не само да не отмъщаваш, не само да забравиш раната си, но и да обикнеш простения.

Двама души винаги са свързани един с друг с две нишки: от него към мен и от мен към него. Неговата омраза прекъсва първата нишка. Ако тя е скъсана, страдат и двамата: той, защото сърцето му конвулсивно се е свило и ожесточило, и аз – защото трябва да гледам как заради мен той се мъчи; и още, защото самият аз, мразен от него, страдам заради него. Положението може да се спаси само така: да се поддържа втората нишка – от мен към него, да се укрепва и чрез нея да се възстановява първата. Няма друг път. Аз трябва да го убедя, че не отговарям с омраза на неговата омраза; че не го упреквам за враждата и злобата му; че признавам евентуалната си вина и се старая да я изкупя и погася; че го разбирам, страдам заедно с него и съм готов да се приближа към него с обич; и най-важното, че моята любов ще ми стигне, за да издържа напора и пламтежа на омразата му, да я посрещна и да се помъча да я променя. Аз трябва да се отнасям към този, който ме мрази, така, както се отнасят към тежко болен човек, без да го подлагат на нови, допълнителни страдания. Трябва да му изпращам с моите лъчи разбиране, прошка и обич дотогава, докато той не възстанови прекъснатата от него нишка, която води към мен.

Това навярно няма да стане лесно; вероятно омразата му ще упорства и няма да иска толкова бързо да се смири и преобрази. Но аз ще бъда настойчив и ще запазя увереността си в победата; това е залог за успеха. Омразата се изцелява с любов и само с любов. Лъчът на истинската любов укротява дивите зверове; онова, което се разказва по този повод за светците, не е фантазия, не е благочестива легенда. Излъчването на любов действа умиротворяващо и обезоръжаващо; напрежението на злобата се разпръсква; злият инстинкт се обърква, отстъпва и бива въвлечен в атмосферата на мира и хармонията. Всичко това не са празни думи: любовта обезсилва бурите и умиротворява духовния ефир на вселената; и дори вратите на ада не са пречка за нея.⁴

А ако веднъж това стане, омразата му се преобрази и раната в духовното пространство се изцери и зарасне, тогава и двамата ще се радваме с радостта на избавлението и ще чуем как високо над нас всичко ликува и празнува до седмото небе, тъй като Божията тъкан на любовта е единна и цялостна в цялата вселена.⁵