Неделя Вайа – проблематичният празник
Особен ден. Привидно празничен, ама не съвсем.
Христос е посрещнат триумфално в Йерусалим. Тъкмо е възкресил четиридневния, вече разлагащ се Лазар в близката Витания. Посрещат Го всъщност като политически лидер, като военачалник, Който ще избави евреите от омразния гнет на римляните чрез армия от неумиращи воини. Затова преобладава този патос и възторг. Да, може би звучи като библейски първообраз на футуристичен зомби апокалипсис.
Между другото, ортодоксалните евреи още очакват такъв тип месия.
Впрочем малко по-рано са изгонили Христос от Гадаринската страна, след като там Той тъкмо е изгонил цял легион демони от бесноватия/тите, после повторно влезли този път в стадо свине, те пък на свой ред сурнали се по стръмнината и удавили се в Генисаретското езеро. По Божие благоволение. Тънката подробност е, че макар свинското да е нечисто месо за евреите, гадаринците са отглеждали прасета, за да изхранват римската армия и така да припечелват. Това, само за да подчертаем политическия, социален и битов контекст, който владее над духовния и дори – над есхатологичния.
А и като библейски първообраз на вицовете за евреи.
Но да се върнем край портите на Йерусалим. Фундаментална разлъка между основанията на множеството и на Христос: те очакват воин с меч, а пристига кротък Човек; не с меч, а с мир (да си спомним „Моят мир ви давам!“ или просто „Мир вам!“).
Символ на мира е именно ослето, което Той е възседнал. Не възкачен върху тълпа човеци или ангелско войнство, а върху… магаренце, смирен до неузнаваемост, непосилен за човешките ни мери, парадоксален за нашите представи за любов. И именно заради всичко това – истинен. Господ, сътворил света и човека, дошъл да го изкупи, сега е носен от безсловесно животинче.
Колко красиво, алогично и велико е това едновременно!
В Евангелието на Лука 19:41-42 четем: „И когато се приближи и видя града, заплака за него / и рече: да беше узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти…“
Нещо повече, йерусалимските жители очакват и жадуват, както вече се каза, меч, а Той идва за Кръст – само след няколко дни. Единственият благодатен меч, който носи и прокламира, е срещу греха в собствената душа на човека – единствената битка, която си заслужава. И както ще каже Апостолът по-сетне: „Ако и да ходим в плът, не плътски воюваме. Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли.“ (2 Кор. 10:3-4) и „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.“ (Еф. 6:12)
Какво ли Му е на Христос в този момент… Хората, за които Той ще умре и възкръсне, сега стелят дрехи и палмови листа под копитата на ослето Му; а без време, съвсем скоро, същите ще крещят ожесточени „Разпни Го!“ и вместо Него ще оправдаят доказания престъпник – убиец и насилник – Варава.
Христос, разбира се, е наясно с всичко това.
Тъжен парад. Агнецът отива на заколение, обсипван от заблудените похвали на тълпата, която не разбира Кой всъщност е насреща ѝ.
На политика крещят „Осанна!“; на Господа – „Разпни го!“.
Политическото се просмуква дори и сред най-приближените Му – съвсем скоро Зеведеевите братя Яков и Йоан са Го питали кой ще седи отдясно и отляво на Него в славата Му, а Той деликатно е парирал властовите им амбиции и ги е назидал, че силният служи, а не му служат.
Нюанс: първото място, което Христос посещава в Йерусалим след мнимото празнично посрещане, е Соломоновият храм, откъдето гони със свещен гняв и тръст търговците, обръщайки масите на гълъбопродавците и менячите.
И все пак има празник.
Има някакъв неизказан пресантиман за предстоящата възкресна радост, за предугадената личност на Дохождащия. Това усещане идва от обичайните, вече заявени заподозрени – децата. В Евангелието на Матей (21:14-15), след случката в храма, се посочва, че при Христос идват слепи и хроми, които Той изцерява. Книжниците и фарисеите, като виждат тези чудеса и като чуват как ДЕЦАТА ВИКАТ В ХРАМА „ОСАННА СИНУ ДАВИДОВУ!“, протестират. А Той им припомня Псалтира (8:3): „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала.“
Това са същите деца, които Христос често събира около Себе Си на проповед. Децата, с техните особени небесни сетива за Истината, които впоследствие сякаш закърняват. Същите, за които казва: „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно.“ (Мат. 18:3)
Впрочем, според св. Симеон Метафраст, детето, което Христос посочва и прегръща с тези думи към спорещите в момента за първенство апостоли, е бъдещият св. Игнатий Богоносец.
Е, свети Йоан Златоуст не е много съгласен с това. Случва се светиите да имат противоречия помежду си, което, освен всичко друго, е маркер за подценяваната или направо отричана, а всъщност абсолютна свобода в Православието. Но това вече е друга тема.
В едно от най-известните си стихотворения гениалният английски романтически поет от Езерната школа, Уилям Уърдсуърт, близо 1800 години по-късно пише: „Детето е Бащата на Човека.“
И една препратка към родното съвремие. Днес ние сякаш не посрещаме Христос, нито дори политик или воин, а се редим на опашка, за да приветстваме… дървото (върбата).
Така че – честит празник, с едно наум.
И с повече в сърцето.
Абе – като децата.
